Written by Таня Кръстева
Тази година рожденият ми ден се падаше в събота – ден,в който е трудно да подминеш правенето на купон. Идеята беше да празнуваме заедно с Камен след като мине неговия РД. Зачудих как да си уплътня деня. С Ивчо от Хеликтит се бяхме уговорили да идем на Бъндеришката, но цяла седмица температурите бяха особено високи и мен ме тресеше сериозен страх как ще се заврем само двамата вътре, ако успеем да влезем през реката изобщо.
Затова на купона, който случайно организирах вкъщи в четвъртък, подхвърлих на Иво да идем на Барка 14, само на разходка. Той веднага се съгласи и направо камък ми падна от душата. Вече си представях как ни вадят хипотермясали от Бъндерица. Няколко седмици по-рано си говорех с Ина Барова за Барката и тя спомена колко много й се ходи, затова в петък по обяд и позвъних. Ина замря като чу идеята и заяви, че вече има други планове за уикенда. Тъкмо имаше добър повод да ги промени. След няколко часа ми се обади за да каже, че идва, но споменала на Таната и той заявил, че иска да дойде с нас. Така се сформира отборът.
Сутринта в събота, кошмарно рано, се събрахме и потеглихме. На всички ни се спеше доволно, всеки по различни причини не успял да се наспи. Ина гледаше лошо изпод пухеното си яке и се стараеше да не мърмори. Заяви, че никога не е можела да спи преди влизане в Барката, било въпрос на принципи.
Пред Леденика оставихме колата и поехме нагоре. Раниците бяха приятно тежки. Идеята на проникването беше да стигнем до вторият отвес, преди Гъзомия и да се върнем. За целта носехме 2 стълби и 30 м въже, съответно всеки си мъкнеше личния комплект. Таната каза, че пред дупката има маса и пейки, боядисани със специален лак и няма да са напоени с вода, няма нужда от шалтето което мъкна, но аз бях упорита.
На място разпределихме товара по прониквачките, натъпках храната в херметическата торба и започнахме сложната и изтощителна процедура по натъпкване на раниците през входа на дупката.
Барката започва с тесняк, от който се изпада в уширение. Тесняка носи красноречивото име Гинекологичния стол. Някакси лежейки по гръб човек трябва да се подпре на тавана в съответната поза без да се изръси от 2 м по задник. Оттам по красиво покрита с есенни листа галерийка се изпада в привходните части. Преди години Голям Андро ми беше разказвал, че мога да ида с курсисти вместо в Барка 8 в тази част на 14-ката. Доста широка галерия под силен наклон се спуска надолу, осеяна с големи сталагтони и най-различни образувания. Видяхме поне 3 вида прилепи, които чинно преброих и заснех. Още в началото попаднахме на поточе, което не зарадва Ина. Опасяваше се, че полусифона ще е непроходим и ще трябва много рано да се върнем. Докато се занимавах да снимам, Ина и Ивчо бяха вързали стълбата. Успях да се навра в тесняка преди нея, колкото да ги заснема преди Ина да се метне в отвеса. До този момент бях като на разходка в дупката. Бях с идеята, че като стане много гадно, обръщаме. Никакви притеснения, само радостта от новото.
Първата стълба се започва с доста гадна преса. На въже в средата на пресата беше закачена самата стълбичка. Докато се изхърлузвах по теснотията с краката напред, през мен щастливо клокочеше онова първото поточе, вече увеличило дебита си от няколко притока. След като изпадне в същинския отвес напипвайки стъпалата с крака, човек може да се огледа. Оказах се на върха на заличка, цялата обляна от пръските от поточето, което добронамерено се изливаше във врата ми. Адреналиновият шок беше голям. Поспрях за да се свестя и заслизах надолу. От един тесняк в дъното дочух вика на Ивчо: като сляза направо да продължавам. Набутах се в тесняка с идеята, че е няколко метра и само са се заврели там за да не ги мокри, но се оказа прословутата Боклуджийска кофа. Това е дълга двайсетина метра тясна тръба, стръмно слизаща надолу, с две прагчета по метър по средата, като слизането по прагчетата е свързано със сядане в по-големи локвички, а дъното на тръбата е корито на рекичката. Ина разказа как Цецката Остромски си реди път в тесняците с камъчета, за да успява да пълзи над водата и аз много силно одобрих метода. Само че докато го овладея вече бях полежала в няколко локви и ми беше почти все едно дали ще се опазя една идея по-суха. След Кофата има един тесняк, който според мен е доста по-гаден. Забележително ръбест и тесен в долната част, където трябва да се лежи. На излизане е сериозно предизвикателство извличането на багажа, основно заради наклона нагоре. Няма шанс да се мине с дърпане на прониквачката, трябва да се мести отпред, а с по-тежките торби става интересно. Бутането е невъзможно, трябва повдигане на торбата. След него следва друг тесняк, където Ина каза, че не се минава с каска. Таната заяви, че предвидливо си я е оставил вкъщи и си караше щастливо само с шапка на глава. Поредицата тесняци ми се слива в едно. На някакво място минах първа през локвата за да разместя камъните от другата страна, да се отводни поне до някаква степен, затова на полусифона беше ред на Ивчо да мине. Не бяхме убедени, че пътят е оттам и лягането във водата звучеше леко наивно. Ивчо геройски се хвърли по корем с такава скорост, че апаратът ми не успя да заснеме началото на гмуркането. Разчисти малко камъни от другата страна и минахме и ние. Таната преодоля препятствието с вик – беше забравил да си закопчае догоре пещеризона и загреба добро количество вода. Ина се опитваше да ни вразуми да изоставим тежестите, че времето напредва, но ние самоотвержено си мъкнехме прониквачките. Когато тесняците свършиха си отдъхнах – очевидно идваше лесното. Само че започнаха камините…
Дупката е наистина кошмарна. Камините са на ръба на оцеляването и само мисълта, че един счупен крак може да те остави вътре за бая време, докарва гадене от адреналин. В един момент и аз си дадох сметка, че торбите ги влачим напразно, а каминие не стават по-леки от това че имаме въже, затова изоставихме багажа и Иво продължи напред, бая високо за моя вкус. Той достигна място, на което реших, че ще се разбунтувам ако е наистина толкова ужасно, както ми изглежда отдалеч и Иво с изненада откри спит. Излезе че не е поредната брутална камина, а тройния отвес. Обмислихме ситуацията – бяхме решили, че проникваме до четири часа, а вече беше пет и Ина даде отбой.
Пътят назад беше значително по-лесен. С ясното съзнание, че нищо от ужасните тежести в прониквачките не ни трябваше реално, ние кротко си ги тътрехме на излизане и се смеехме на ситуацията. Излезнахме в чудна нощ, температурата беше около нулата, съблякохме напълно мокрите дрехи и леко зъзнейки се снимахме за последно.
Когато влязохме в обхват, моят телефон започна веднага да звъни, доядохме кутията с пияни вишни и щастливо се прибрахме в София.
Цяла седмица дупката ни седеше в мислите. С Ивчо непрекъснато обсъждахме кога да се върнем, за да достигнем дъното. Събота вечер организирахме голям купон в офиса, от който се прибрахме на развиделяване. Неделя беше ден за чистене и аз склоних Иво да не тръгваме за Барката във вторник, а в сряда, за да успея да се наспя.
Както каза Ина, преди Барка 14 не се спи, просто не може. Цяла нощ се въртях, измъчих и Камен. На сутринта го изпратих на ски с ясното съзнание, че постъпва по-разумно от мен.
Отборът този път бяхме Ивчо, аз, Цеката от Церово и Ники Професора. Пред дупката бяхме следобяд, опънахме палатки и около 19 ч. се напъхахме във входа. Този път имаше доста сняг, цялата обсипана в бяло гора тънеше в призрачна мъгла, температурите бяха около -8 градуса.
Напъхахме се във входа и забележително бързо достигнахме до мястото, от което се върнахме предната седмица. Опита си казваше думата, нямаше мислене и чудене за маршрута. Ивчо екипира отвеса. Още тогава се зачудих защо всичките закрепвания са забити на нивото на кръста или малко по-надолу. Наистина е дразнещо влизането в ниска система, като 50 см по-високо ще се получи много по-добър ефект. По-късно докато говорех с Мария Златкова как дупката е по-добре наистина да се екипира на стълби ми просветна причината. Всички спитове са бити за стълбичка, логиката на екипирането е съвсем различна.
Камини, тесняци и отвеси за почивка, гърчави меандри и първични форми. Тук-таме по някое синтрово откровение за разнообразие. Предизвикателствата следваха едно след друго. На осмия час бяхме на 4 м от дъното на последния отвес. Поредното ниско закрепване за висването, в което ми е нужна цялата сила на ръцете, ме отказа. Вече бяхме свършили планките, това бяха последните примки и бяхме до голяма степен сигурни, че сме много близо до дъното. Мисълта за излизането седеше на преден план и аз реших, че няма смисъл да слизам прагчето. Ивчо се съгласи с мен и каза, че излизаме. После излезе, че сме били на двайсетина минути пеш от дъното.
Излизането беше приключение… торбата ми тежеше за три, преодоляването на тесняци с наклон нагоре започна да ми става хоби.
На шестнайсетия час – на десетина минути от изхода, седнахме с Иво да изпушим на топло една цигара. Загледах се в ръцете си – доста бяха гъбясали и в следващия миг Иво ме събуди биейки се по гащеризона за да изгаси изпуснатата цигара. И двамата бяхме заспали. Смеейки се излязохме в якия студ навън. Изпихме няколко литра чай, изядохме половин килограм захар и легнахме да поспим за два часа в палатката.
Бих искала скоро да се върна в дупката, с група, склонна да изнася боклук. Ивчо и Цеката ще се включат. Всяка площадка на пещерата е засипана с няколко дозички отработен карбид, буквално седяхме върху него от нямане на празно място. Не мога да си представя какъв човек трябва да си, за да идеш на толкова непристъпно място и единствената ти мисъл да е да стигнеш дъното, ръсейки боклук зад себе си. Пещерата е невероятна, първична и има право да бъде чиста. Обсъждайки с приятели проблема с изхвърления карбид, чух репликата „е то водата ще го отмие”. Не, не го отмива,а ако го отмие го пием от „чистите” извори в долината.
http://vbox7.com/play:acc0b821