ПРИКЛЮЧЕНИЕТО “БАРКИ 14” (1986 г.)
автор: Детелина Маринова ( Джеси), спелеоклуб “Академик” – София
“В началото на земната зора,
при материал прекрасен и тектоника добра
създаде пещери природата
за гавра и майтап със хората.”
Тя е там – във Врачанския балкан. Както пеем в една, наша си песен, “пътят е през Влайна и Мижишница”. За да стигнем по него до гората с многото пещери, до Голямата Барка 14 и голямото предизвикателство в живота на спелеолога. “Пътят”, извървян през нея, е мерило за собственото ни (не)съвършенство и се помни цял живот.
Ние, пещерняците, си имаме малко черен хумор – закъсаш ли в Голямата Барка, няма излизане. Познавачите на пропастта твърдят, че пострадал трудно може да се изнесе от нея … жив. Затова, комуто му стиска, влиза.
Един от най-добрите спортни спелеолози, които познавам, Наско Чобанов, пише за нея: “Със своите трудни 354 метра денивелация, тесни меандри и обливани от вода отвеси, тя е сериозно предизвикателство към техническите умения и издържливостта на пещерняците. За екипиране и разекипиране на пещерата са необходими най-малко две групи от по трима души, а понякога и помощни екипи, които да изнесат тежащите по 10 – 15 кг торби със 150 метра въжета и съоръжения, необходими за оборудване на дванадесетте отвеса до дъното. Времето за спускане до дъното и излизане, с багаж само в едната посока, е средно 18 – 22 часа. Ако към това се прибави и времето за екипиране и разекипиране на отвесите, то се увеличава на около 30 часа.”
По въпроса две мнения няма – Барки 14 е най-трудната пропастна пещера в България. Засега. И въпреки че е мерило за достигнато високо спортно майсторство, аз попаднах в нея като съвсем млад пещерняк.
Седя си една сутрин вкъщи, времето е чудно за планина, но ме чака матура. Телефонът звъни и отсреща Наско мазно ми се хили: “Джес, тука с едни французи сме на Барката и като свърши експедицията, смятаме да хвърлим бетон на входа. Нали знаеш, за да не стават нещастни случаи. Така че, ако искаш … ”
Искам, разбира се. В моя клуб фигурирах в графата “маце” и имаше да чакам, докато ме пуснат в някоя по-сериозна пещера. А сега имах покана от студентския клуб за експедиция с международно участие в Голямата Барка – несъмнен източник на пещерняшки престиж, когато си на 18 години. На това му казвам Благоприятна Възможност! Мятам раницата на гръб и хващам влака за Враца. С малко грешно ориентиране и нощувка сред глиганите пристигам до палатките на експедицията. Съвсем навреме, за да спечеля конкурса за най-ненужна вещ – голяма част от обема на раницата ми е заета от помагала по математика и разни женски пудрила. Засягам се,но не особено – веднъж една моя позната пещернячка, впоследствие велика математичка, извади с недоумяващ поглед от раницата си … пантофите на дядо си.
Оглеждам внимателно ливадата и околните храсти, по които съхнат гащеризони и други елементи от екипировката. След това хвърлям подозрителен поглед на собственото си гащеризонче от тънък дочен плат и осветлението с миньорски акумулатор секънд хенд. Ясно е – не стават. Заставам пред Наско с влажен поглед и той омеква: “Вземи от нашите неща”. Впоследствие ще се окаже, че съм събрала любимия гащеризон на инж. М. Златкова, непромокаемия долен гащеризон и осветлението на още някой от клубните корифеи… Някой натиква в ръката ми геоложки чук и посочва входа: “Влизаш с Верка и ще разбивате стесненията в новите части. Като по-кльощави трябва да продължите максимално напред!”.
На пръв поглед инж. Вера Шекерджиева притежава страхотна, дълга и лъскава кестенява плитка, и геоложки чук – също като моя. Не й личи ,че притежава още две неща -пещерняшки опит и черен колан по карате.
Влизаме. Входът на пещерата е тесен, с особена конфигурация, и носи малко непочтителното име “гинекологичния стол”. Последователно заемаме съответната поза и се изхлузваме на по-широко. Докъм 60-ия метър дълбочина пещерата е прекрасна – стръмна галерия с прилични размери, по дъното на която тече рекичка, голяма зала, изпълнена с пещерни образувания – сталактити и прочие. Всичката тази прелест свършва с тясно отвърстие, в което изчезва реката.
Лягам в “партер”. Под мишниците ми започва да бълбука вода. Протегнатият ми надолу крак напипва алуминиевата стъпенка на пещерняшката стълбичка. Под мен са 8 метра. Слизам внимателно и стискам стъпенките, а водата любовно пълни ботушите ми. Отпред е следващото препятствие – 12-метровото суперстеснение “боклукчийската кофа”. В тясната каменна тръба освен вода има и достатъчен брой едри камъни – от онези, ръбестите, които придават неповторимия синьо-лилав оттенък на пещерняшките бедра.
Едната ми ръка е блокирана над главата, другата е някъде под мене. С бавни, червеообразни движения се бъхтя в теснотията. Водата залива врата ми и пълни непромокаемия гащеризон отвътре. Излизам в по-широк участък, където мога да се изправя. С удоволствие констатирам, че не трябва да се събличам – водата от непромокаемото облекло се оттича на струи през дупките, които някой съобразително е пробил в крачолите. Ускорявам крачка и мокрият компрес, в който съм увита, става топъл. Уви, не за дълго – следващата теснина е почти идентична с първата. Операцията се повтаря. За разнообразие водата влиза през крачолите и излиза през врата.
Стесненията се следват, но не си приличат. Верка спира пред вертикална цепнатина с гладки, кални стени и заявява: “Втория отвес. Обикновено не използваме въже.” Опулвам очи, защото тя сочи …нагоре. Точно от този момент започвам да изграждам личното си убеждение, че алпинизмът е помощен спорт към спелеологията. (Дотогава имах друго отношение – когато майка ми недоволстваше от увлечението ми по пещери, аз я заплашвах, че ще започна да се занимавам с алпинизъм. Това вършеше работа).
Оглеждам критично неочакваната страхотия: “Давай!”. Водена от опита и от черния колан, Верка се катери бързо и уверено. Завистливо се опитвам да подражавам и се хързулвам обратно долу. Вторият опит е също толкова успешен. “Чакай, тук за всеки случай има и въженце…” – този път успявам. По Веркината физиономия не личи дали го е направила нарочно.
След малко виждаме “Балкончето” – третия отвес на пропастта. Събраната на плътна струя река се бухва в тъмнината… Засега мога да мина и без тази емоция – по едно странично разклонение се запътваме към новите части на пещерата, открити наскоро. Сега там има два екипа, които правят карта на новите галерии. Ние сме един вид атакуваща свръзка и трябва да стигнем максимално далече. Защото идеята е да се достигне по-високо разположен пещерен вход и пропастта да стане най-дълбоката в България.
Пред нас има нова чудесия – таванът на галерията потъва в доста дълбока локва, от средата на която стърчи зелен маркуч. Това се нарича “стоящ сифон”, а маркучът – досещам се – служи за отводняване. Верка небрежно го посочва: “Дърпай!”
Отривам гнусливо края на калния маркуч с ръкав и се опитвам да засмуча вода през него. Не става. “Духай!” Напъвам се и успявам да издухам калната запушалка, образувала се в другия му край. Отново дърпам, водата шурва надолу и след малко локвата е източена. Вижда се продължение. Лягам по корем и пълзя напред, а рядката тиня издава противни мляскащи звуци. Галерията става по-висока и се изправям, обаче е тясно и мога да се движа само настрани – като рак. Стените протягат остри каменни израстъци и късат дрехи и мръвки. Заиграват чуковете и още няколко метра напред са спечелени.
Това продължава с часове и фактът, че стъпвам там, където нито едно човешко същество не е стъпвало, престава да ме вълнува. Студено ми е, уморена съм, изяденият мед отдавна е заминал по трасето и заспивам права.
Тръгваме обратно, преди сифонът да се е напълнил отново. Сега той е полупълен, и въпреки че протягам нос към тавана, успявам да смръкна мъничко мътилка. Е, по отвесите напред ще взема душ.
Отпред проблясва светлинка – разминаваме се с един от картировачните екипи. Застанали до пояс във вода, с посинели носове и изтръпнали пръсти, бъдещите архитекти Ина и Мадлен рисуват карта на галерията. Нахлупените ниско каски не позволяват да забележа дали по стар навик двете са се гримирали, преди да влязат в пещерата.
Продължаваме. Крачолите на съдрания гащеризон са завързани около талията ми. Вървя на автопилот, залепила хипнотизиран поглед върху подметките на Веркините ботуши. Теснотиите изпиват последните ми силици и нямам желание дори да мрънкам.
Пред “боклукчийската кофа” има зарязан хидрокостюм – явно някой дебелак се е съблякъл, за да мине. И той е спасявал кожата. Тежкото облекло бива натъпкано в торбата и връчено на моя милост. Няма как да откажа.
От последните метри на излизането нямам ясни спомени. Навън ме изведе единствено повтарянето на заклинанието “Никога вече!”.
Тъмно е. Стоя пред лагерния огън и от мене капе. Верка разказва нещо на насядалите наоколо колеги: “…съвсем се скапах. А мацето е желязно – тъкмо го чакам да сдаде багажа,то грабна торбата и хукна…”. Предлагат на “желязното маце” топла вода. Взимам една от поставените до огъня големи тенджери и импровизирам баня зад близкия бук. Гребвам с канчето гореща вода и се поливам. Усещам, че по кожата ми полепват разни работи. Пак сгафих – изкъпала съм се с чая… Оставям всичко за утре и отивам да спя.
* * *
Три години по-късно. Не спазих обещанието си за “никога вече”. След месец има експедиция във Франция и съм в отбора. Предвижда се скоростно проникване в Гуфр Берже, дълбока 1122 метра, за която белгийски клуб ни отстъпва резервацията си за 24 часа. 24 часа за една от най-дълбоките пропасти в света! Това се казва предизвикателство! И понеже, според шопите, “от Барките по-трудно нема”, решавам да “направя” спортна форма там. При търсенето на съмишленици най-често чувам: “Абе, Джес, ти друга работа нямаш ли си!?” “Скапляци, скапляци-и …” – цитирам в отговор любимата фраза на М. Златкова.
Със Сашо Радулов се познаваме от курса за инструктори по спелеология. Има невероятен хъс за пещери, но няма представа какво го очаква. Вероятно затова приема поканата за мазохистичното мероприятие. Допълвам отбора с друг приятел от клуба – Краси Мълнията. Оставам с впечатление, че се съгласи, преди да е разбрал къде отиваме.
Подготвяме проявата,наблягайки на вкуснотиите и екипировката. Дни наред вали напоителен дъжд и като че няма намерение да спира. Не ни се иска да мухлясваме десет дни в палатки и затова устройваме “базов лагер” в хижа Леденика – на два часа път от пещерата.
Барката ни посреща с изобилие от вода. Потоци и ручейчета се изливат отвсякъде и пълнят реката. Нужна е една идея повече вода и няма да може да се мине.
С първото влизане успяваме да внесем три торби багаж до “Балкончето”. Това ни коства почти денонощие. Прибираме се в хижата като пребити. Изненада – Краси ни напуска. Не устиска! Двамата със Сашо обичаме да ни е трудно. Ще опитаме да стигнем дъното сами. Досега такъв редуциран екип не е успявал, но какво ни пречи да се пробваме?
Нахлузваме трите части на гуменото облекло. Наоколо се разхвърчават облаци талк, с който е напудрено, за да не слепва. За броени минути се превръщаме в същински зелени човечета – ако някой ни види такива сред гората, без съмнение би ни сметнал за извънземни. Зелените ни “кожи” пазят добре от водата, но се събличат трудно. В пещерата това прави почти невъзможно решаването на онзи деликатен проблем, справянето с който става единствено в индивидуален порядък. За да избегнем подобно затруднение, консумираме малко храна, приготвена като “енергийни бомби”- ядки, мед, халва, суджук. При такъв енергоразход не се налага спазването на диета.
След “Балкончето” и Тройния отвес навлизаме в първия меандър – 250 метра пълзене по корем в невероятни теснотии се редуват с пасажи, в които упражняваме техниката за придвижване “на камина”. Минаваме го два пъти, пренасяйки четирите торби багаж. Битката с багажа е епична – в зависимост от конфигурацията на цепнатината бутаме или дърпаме торбите, пълзим над, под, често и около тях, а на особено тесните места ги изсипваме и теглим въжетата със закачения инвентар – едно действие, което твърде много прилича на претакане. При това торбите проявяват тенденция към пропадане в дълбоките цепнатини под нас, откъдето не бихме могли да ги извадим.
По средата на меандъра има участък, дълъг няколко метра, който се преодолява с “патешко ходене”. При нормалния си дебит водата облива седалищните части на спелеолога, затова мястото носи неособено благозвучно име, което може да се интерпретира закачливо като “Ибрика”. Спираме стреснати пред началото му. От тавана с грохот се излива водопад, който разпенва реката и образува малък водовъртеж. В “Ибрика” въздух за дишане няма. Коментарът на Сашо е: “Само заради това, че сме тук и гледаме това чудо, трябва да ни изпратят в Карлуково, но не в Пещерния дом, а срещу него!” Има предвид известния психо диспансер. Силно се съмнявам, че във въпросното заведение биха ни приели – по мои наблюдения пациентите там са значително по-здравомислещи от нас. Спомням си, че веднъж минахме с колегите оттам. Бяхме се запътили към една от известните пропасти в района – S 20. Един човечец в болничен халат, застанал до оградата, изумено изгледа огромните ни раници, след което с красноречив жест завъртя пръст на слепоочието си …
Нахлупвам гуменото боне на главата, затискам го с каската и скачам в джакузито. Пътят ми е познат откакто пренасяхме водолазната екипировка на плевенския клуб, за да атакува дънния сифон на пропастта. Прецапвам няколко метра под вода и изплувам в широкото. Обръщам се тъкмо навреме, за да хвана двете торби, преди да са минали покрай мене
Идва ред на Сашо. Виждам го как продължава да лази по дъното дълго след като над него има въздух. Каската му стърчи като перископ на подводница. Хващам го за нея и го изправям. Не знаейки колко дълго ще му се наложи да прекара потопен, той предвидливо е стиснал с два пръста носа си. Сега пръхти ухилено и отново заявява, че не сме с всичкия си…
В края на меандъра е следващия отвес – Дълбокото езеро. Преди да слезем в него, решаваме да хапнем. На повечето припаси не им е понесло натоварването по пътя. Шоколадът е като тъпкан от слон, от студ медът се е втвърдил и не иска да излезе от тубичката, а луканката сякаш е престояла три дни във ваната… Не обръщаме внимание на тези подробности и се храним с апетит.
“Без action няма satisfection!” – обича да казва моя приятел Цецо Лудницата. Следвайки тази максима, се спускам под водопада и придобивам усещането, че ме къпят с пожарникарски маркуч. Бр-р-р! Веднага следва втория меандър – 300 метра. В изобилие има само екшън.
На Двойния отвес гаечното ключе, с което затягаме болтовете на закрепванията на въжето, някак си се отплесва от ръката ми и заминава при рибите. Положението спасява десандьорът – с отвора му успявам да затегна болта, макар и с известни усилия. От тях той придобива леко футуристична форма, но засега това не пречи на основната му функция.
Предстои да преодолеем третия, последен меандър. Той е дълъг само 50 метра, но е извънредно зъбат. С прискърбие отбелязвам кончината на трите чифта ръкавици – вълнени, кожени и гумени, които оставят частица от себе си върху всяка хватка, до която се допрат. Изпод тях щръкват голите ми пръсти и – сбогом, маникюр!
Над първия от серията дънни отвеси ни очаква сюрприз – прилежно скатано и …изоставено въже. Има вид на ново и предполагаме, че наскоро някой си е спестил носенето на една торба нагоре. Подритваме замислено нашата торба. Решено – ще ни чака тук. Екипирам кладенеца с чуждото въже и се спускаме по него. За да повдигна бойния дух на отбора, разказвам историята с картофките:
Когато за пръв път тръгнах към дъното на Барката с плевенските водолази, някъде по тези отвеси изведнъж усетих страшно силна миризма на пържени картофи. На 300 метра под земята! Значи …халюцинирам! От шока направо подскочих! Погледнах под око четиримата колеги – явно никой още не е забелязал, че ми има нещо. Знаех куп подобни истории – на някои от изтощение им се причуват гласове, други виждат разни щуротии като корабчета с цветни платна, а аз сега – подушвам…
В очакване на най-лошото, удвоих вниманието си по критичните места и си обещах, че до последно ще стискам душицата между зъбите. На дъното се чувствах физически добре и плахо споделих проблема си. Усетили, че има нещо гнило, и останалите си признаха …същото. Всички подушили миризмата, но решили, че е халюцинация. И всеки запазил констатацията за себе си. Обяснението се оказа много просто – въздушното течение е донесло миризмата от закуската на водолазите, които имаха лагер на дъното…
Разнищвайки подобни истории, със Сашо стигаме до последния отвес. Напразно търсим въже из цепнатините наоколо – вероятно скапляците, които не са имали сили да го изнесат, са го хвърлили на дъното за изненада на готованци като нас. Яд ни е, че си “улеснихме” живота, оставяйки торбата горе. Сега ще са потребни часове, за да я довлечем дотук, пък и силиците ни ще свършат.
Опитваме да слезем без въже, но отвесът е прекалено …отвесен и няма да се предаде без жертви. Представяме си как душите ни ще се отправят към подземното царство на Хадес по най-прекия път. Неохотно приемаме резолюцията, че най – добрия пещерняк е живият, поглеждаме още веднъж към дъното от 18 метра височина и тръгваме обратно.