Българо- френска експедиция лято 2005 г.

СПК “Академик” – София

и FLTLaTronche – Гренобъл

август 2005г.

Събота, 06.08.2005г. – Не е първият ден на експедицията, но пък не може да не се започне с голямата суетня наречена “подготовка”. Тъй като по съвсем академишка традиция това става в последния момент, то и този път не ни бе трудно да го постигнем. На паркинга пред МЕТROаз и Калина се запозанахме с така наречения впоследствие “Голубой вагон” – синият бус с които Янев щеше да циркулира из цяла България и да вози хора, казани, манджи, въжета, лодки и какво ли не още. Та заедно с Янев и Таня се отдадохме на потребителски страсти и с кеф и по списък сваляхме с по две ръце нещата от рафтовете. Двете колички с връх трудно завиха към касите, но пък бързо се изгубиха във все още празния бус.

Неделя, 07.08.2005г. – Сутринта наблъскахме почти всичкия клубен инвентар в буса, а привечер към 18ч французите се обадиха че току-що са минали успешно (но не без проблеми, естествено) българската граница. Аз и Коце отидохме до МЕТRО където посрещнахме претъпканото новичко рено Трафик и осемте му недоспали и рошави пътници. Прегръдки, целувки, прозявки, ама накрая се споразумяхме – Силвер, Флориан, Фред и Ерик ще спят у Коце и Ду, а Жаки, Жан-Луи, Мартин и Паскал – у нас понеже Жаки и баща ми си имат стара пещерна дружба. За справка само – Жаки, Флориан и Мартин са женски имена на съвременен галски език.

Първата вечер започна добре. Гостите у Коце и Ду пиха сефте ракия по заповед, а втората вече бе изцяло по тяхно собствено неистово желание. След вечеря Ерик и Ду се изправиха в безмълвен двубой с лаптопи. Ерик показваше гордо снимки от Френска експедиция в Китай, а Ду му отвърна с фотоси от Турция, ямата на Кипилово и от разни походи из красива България. Накрая сънят победи.

Понеделник, 08.08.2005г. – Ден за тръгване… и последни приготовления. Пазарувахме плодове и зеленчуци, хляб, карбид, ходихме до Андро и брата на Янев за още инвентар, абе ясно бе че преди обяд за тръгване не може да се и помисли. В три и половина следобед вече бръмчахме по пътя към Котел. Янев, Павката, Калина, Ду и аз в “Голубой вагон”, а зад нас, на един дизелов облак разстояние, ни следваха французите. Обявахме в пет часа на ханче Калугерово. Готвят добре там и не е никак скъпо. После пак на път. Гледахме как река Тополница е заливала преди два дни магистралата и тъй като слушахме детски руски песнички дори касетофона изкоментира “…а вода по асфальту рекой…”. После се поздравихме с песента дето се клати ли клати “Голубой вагон” и така дадохме име на нашия син бус. Малко преди Котел и толкова преди полунощ Янев и късмета му се опитаха да ни помогнат с месото за вечеря. Едно зайче не успя много навреме да избегне гумата, но после пък Ду не успя да го намери на пътя. Явно по тези крайща местните са “мноо-о-о яки”. Към полунощ пристигнахме в Кипилово, опънахме лагер до бариерата, “сготвихме” гювеч от консерви и раздадохме набързо пижамите.

Вторник, 09.08.2005г. – Ставане в 7:30ч. Янев говори много високо, но го прави нарочно и с добро. Все пак сме на експедиция, а не на почивка. Явно е модерно да се закусва на крак защото никой не яде седнал. Формирането на групите и оправянето на инвентара отне доста време. Само аз, Калина и Ду бяхме влизали в ямата, а целта бе всички да влязат на групи и на следващия ден да се местим към Злостен. Описанието на дупката ни бе старо, не се знаеше за колко време ще я намерим, а още по малко знеах кой с кой да е в група от французите. Накрая сформирахме три групи. Аз, Калина, Матин, Паскал и Флориан – екипираща. Ду, Жаки, Жан-Луи и Фред – втора, а Янев, Павката, Ерик и Силвер трябваше да разекипират на другия ден сутринта. Тръгнахме нагоре към обяд заедно с трета група без Павката. Идеята бе да търсим дупката повече хора, Янев да маркира пътеката и да GPS-не входа, та да може да се ориентира и втора група. Дупката намерихме бързо и в 14:30ч. аз влязох да екипирам. Трета група тръгнаха да разкопават едно интересноскално разкритие, дето Янев го бил забелязал при предишно идване. Всичко бе наред докато не минах големия парапет и на следващия отвес на пет-шест метра от дъното не виснах с неприлични думи на възела на края на въжето. Върнах се и взех въже от последната прониквачка, за да се получи един хубав възел за преминаване. В 18:30ч. бяхме вече щастливо разхождащи се из зала Темерут. Халва, шоколад и нагоре. Французите си нахлузиха по един крачен самохват и ходи ги гони по отвесите… Към 21ч. се засякохме с втора група. Бяха търсили дупката около 2 часа и затова изоставаха от графика. Мартин и Флориан излязоха и отидоха в лагера да нулират контролното ни време, Паскал остана да чака на входа, а аз чаках Калина на отвеса преди парапета. Калина пък чакаше на парапета да се размине с втора група и след като всеки си изчака чакането в 22:30ч. екипиращата група бе вън. В лагера ни посрещнаха Янев, Павката, печени пилешки пържоли и картофена салата. Евалата на първите две лица за последните две неща. Добре хапнахме и легнахме. Втора група ни събуди в 5ч. сутринта, но това вече е утре.

Сряда, 10.08.2005г. – Та втора група дойде към 5ч. в лагера, а в 10ч. всички бяхме отново на крак и най-вече разекипиращата група, която тръгна след час. Мислехме да заведем другите или на обиколка из Котел или да пуснем Луцифер, но последния вариант отпадна, понеже местните ни казаха че прекия път е непроходим след пороите. В 15ч. приятно ни изненадаха Гальо, Жоро, Валя и Ели – отбор юнаци от Варна. Веднага променихме плановете и оставихме новодошлите да помогнат на трета група. Останалите вдигнахме лагера и след като натъпкахме бусовете тръгнахме към 17ч. в посока Котел с буса на французите. Пазарувахме и са разходихме из стария град. Залезът над старите къщи бе приятна гледка, а традиционната българска напитка боза изненада по различен начин всеки един от французите. Флориан се отличи с невероятно добър усет кое е хубаво – изпи бая боза, въпреки че физическите и дадености да не го изискваха, ако се сещате за какво иде реч. А това 21 годишно девойче тепърва щеше да ни изненадва и да кара мъжкото ергенство да усуква мустак. Жаки пък, търсейки да купи фонокарта от магазин за хранителни стоки, съзря в една хладилна витрина бутилка мастика дето вече бе приятно кристализирала. И като се събудиха едни стари спомени от предишни нейни идвания в България, веднага пристъпи към закупуване на съкровището. После май изобщо забрави за фонокартата. Към 19:30ч. се отправихме към месността Злостен. По черния път ни изенада един трактор, който бе счупил задна полуоска и една тумба млади и леко мургави българчета го поправяха. Поговорихме си с баща им за стадата, работата му в Германия като строител и най-вече за това дали си имаме уреди за търсене на имане. Явно нямаше начин да убедя човека че не сме тръгнали да търсим пари, ами напротив, предимно да харчим. Добре че ремонта не се проточи, та успяхме да стигнем и опънем лагера по светло. Приготвихме вечеря от таратор и спагети, а Янев скоро се обади че са на път. В 22ч. вече всички сме в лагера и хапваме, пииваме и пеемкрай огъня. Очакваше се една спокойна нощ, но не би. Към 3ч. сутринта се чува страшна гюрултия, която като се посъбудих, се оказаха Коце, Светльо и Пъпешите. Бяха тръгнали вечерта от София с джипа на Коце и сега радостно вадеха багажи, палатки и бири. Тъй като някой хора от гореспоменатия екип се отличават с буен характер и висок глас, то повече от половината лагер се посъбуди и не ги посрещна с много добро, да не кажа направо с мисълта за дебело дърво. Но пък хубавото беше, че носеха поръчаните покупки и най-вече прясно месо за печене на скара. В Котел за мой най-голям ужас на месата с етикет пишеше годно до: предния месец, а за другите не смеех и да си помисля откога са.

Четвъртък, 11.08.2005г. – Янев си отмъсти на среднощните будители. Въпреки че бе вече 9ч. “Нас не догонят” на Тату ехтеше с пълна сила из поляната. Повечето народ изглеждаше наистина недоспал и уорен и мен не ми се хареса това. Едва в началото на експедицията бяхме все пак. Както и да е, мотахме се за закуска, мотахме се докато разпределим хората, но най се мотахме с инвентара. Както се знае “Ужасът на иманярите” и “Академик” гълтат много, но сравнително къси въжета. Ние пък разполагахме с много, но дълги. Та клубния “стотак”, който всъщност при последна инвентаризация се оказа 87м, усети острието на ножа два пъти. Пък и му беше време на този статичен “еделрид” да престане да мъчи хората по големите отвеси с убийствено невероятните си динамични качества. Към 11:30ч. група в състав Коце,Мартин, Паскал и Флориан заслизаха към Ужасът. След половин час Павката, Светльо, Жаки, Фред и Жан-Луи изхвърчаха към Ледницата, а малко след тях тръгна и групата за Академик – Гальо, Жоро, Ерик и Силвер. Останалите в лагера мислехме да ходим на пазар в Котел, понеже пак се оказа че сме пропуснали туй-онуй, но пък Андро се обади че тръгва от София и ние го поздравихме по-късно с предимно зеленчуков SMS. Калина се отдаде на сладкарски страсти и заприготвя бисквитена торта. Но с възможностите и комфорта, който предлага една пещерна походна кухня, това се превърна в дълга и нелека задача. Все пак накрая резултатът бе повече от възхитителен.

Групите заизлизаха по-рано от контролните времена и до 17ч. всички вече бяха в лагера. Жаки сияеше от радост и много разпалено обясняваше как на дъното на Ледницата видяла изписано в калта името си. Надписа била направила собственоръчно през 1986г. по време на Котелската експедиция пак на нашия клуб. Флориан обаче бе гвоздея на програмата за деня и “жертва” на вритуозното чувство за хумор на Коце. На дъното наУжаса седнали да похапнат сладко – сладко шоколад. По едно време Коце се позавъртял настрани и скришом оформил майсторски едно блокче шоколад от глина, което незабелязано пъхнал обратно в опаковката. Мартин посегнала за парче и уцелила истински шоколад, обаче нищо не подозиращата Флориан сграбчила жадно “джакпота”. Сторил и се мек, но си помислила, че е от носенето и го хапнала. Аха да го глътне и се усетила каква била работата. Всички си умряхме от смях, а французите единодушно и дадоха индианското име “Манж каийу” – Ядящата камъни. Така вече си имахме истински каменояд на експедицията.

Привечер варненци тръгнаха към Крушуна, а Светльо почесвайки се заоглежда едни големи дънери в горния край на поляната. С Коце се заеха да ги местят с лостове към огъня, та да имаме удобни пейки. Инженерна мисъл, въже и джип замениха скоро лостовете и си спретнахме поредната атракция пред смаяните погледи на французите. Вечерята от пържоли с ориз и грах пък бе сготвена от Андро и Янев. Имаше и зелева салата и торта, абе направо гала вечеря, която завърши с раздаване на тениски от страна на французите и песни и мастика до късна доба.

Петък, 12.08.2005г. – По план групите трябваше да се разменят по дупките и всичко да се разекипира, но понеже варненци си бяха тръгнали, влизахме на две групи само в Ужасът и Академик. След като всички си казаха мненията, желанията и претенциите, след малко мрънкане, последвано от мъмрене групите се сформираха по следния начин : в Академик влизат първи Андро, Таня, Фред и Мартин, а разекипират Светльо, Павката, Жаки, Паскал и Флориан. В Ужасът първи са Ду, Светльо, Калина, Жаки и Жан-Луи, а после Янев, Ерик и Силвер дигат въжетата. И за Ледницата имаше хора – Янев, Коце, Ерик, Силвер и Флориан. Първите групи тръгнаха около 11ч. А Нели, Пъпеша, Павката, Паскал и аз останахме в лагера. Скоро групата на Андро дойде и се разбра, че не могат да се ориентират в кой въртоп е Академик. С Павката и Паскал тръгнахме да помагаме и последните двама останаха в гората пред дупката да чакат разекипиращата група. Първата група от Ужасът се позабави малко, понеже Ерик и Янев нахлули с разекипираща цел и се засякли на големия отвес. С тях двамата трябваше да бъде и Силвер – господин Душ, понеже всеки ден се къпеше минимум един път и за него хигиената бе първо правило в живота. Събата обаче реши да му спретне хубав номер и той цопнал в Ледницата в едно езеро с умрели прилепи. Аз го видях как дотърча в лагера, питах го защо не е в Ужасът да разекипира, а той само с две думи ми описа малкия си кошмар и панически се завтече към близкото поточе. Разбра се, че се е къпал два пъти и се бе прал повече от час. Това си бе завиден героизъм, предвид пълчищата комари край водата.

После Силвер се върна с Калина и Жан-Луи в Ужасът, за да помогнат с прониквачките. Аз сготвих една супа да има за излизащите и да изтраят мирни до вечерята и после отидох с Коце и Ду на разходка. По пътя срещнахме разменящите се групи които си викаха през гората и заварихме Павката почти заспал от чакане пред Ледницата. Явно книгата на Янев, която се оказа четена по едно и също време от 4 човека, бе увлекателна и бе успяла да го държи буден 3-4 часа. Ду пое щафетата (книгата) и после отидохме до входа на Субаттъ да поснимаме малко.

Като се върнахме в лагера Андро бе сготвил страшно вкусна леща. Последни излязоха разекипиращите Академик (към 21:00ч.). Светльо тръсна своята прониквачка и изкоментира въодушевено-ужасен, че за първи път влизал в дупка, екипирана изцяло на бабини възли. Аз не му повярвах, но той ме уверяваше че е било така. Зачудих се, понеже дупката екипираха варненци и без да им познавам стила, пак не можех да приема фактите. Тогава Андро се появи и направи набързо един възел и попита Светльо дали това не е въпросният “бабин” възел. Оказа се, че първо бабиният възел е рядко използвания двоен булин и второ Гальо е дал на Ерик да екипира. Едва тогава всички разбрахме защо французите ни казваха, че малцина са хората дръзнали да виснат на системи, екипирани от Ерик. Още по ужасяващо изглежда една снимка, на която се вижда У закрепване стил Ерик. Въжето минава през едната планка (без карабинер!), момъкът вързал един обикновен булин и свободния край на въжето от възела вместо да завърши с контролен възел отива директно с осмица в другата планка, пак без карабинер! Добре че вече вертикалната част от експедицията бе свършила. Всички бяха страшно доволни и усмихнати – още един ден бе минал успешно. Французите бяха много впечтлени от всички дупки. Красотите на Кипиловската яма и кремъчните ядки в Котленските дупки ги бяха очаровали много и не спираха да си разправят кой какво видял, какво изял и в какво бил се накиснал. Повечето хора вече си имаха прякори. Най се отличаваше Мартин, която с наставническия си характер и всяващия ужас сред французите вик “Аксио-о-о-о-н!” (в превод : “Действие!”) си заслужи естествено прякора Аксион. Даже тръгна слуха, че била сержант от френската армия и затова го толкова обича да командва.

Късно вечерта Янев отиде до Сливен да вземе с буса Таня, която бе пристигнала там с влака. Като се върнаха, ние почти заспивахме.

Събота, 13.08.2005г. – Сутринта дъждът си играеше грозно с нас – ту валне, ту спре и така 4-5 пъти. Янев учудващо за първи път не ни събуди рано, ами дори се измъкна късно от палатката. Явно Таня му действа успокояващо и приспивно. Но днес не бързахме – беше ден за активна почивка. Хапнахме, събрахме лагера и тръгнахме към Велико Търново. Разгледахме Арбанаси, където Жаки се възмути защо билетите за музейте са 1 лев за българи и 4 лева за чужденци. Било дискриминация и неморалнно. Обядвахме в Търново, ала Андро имаше проблем с колата – спукана гарнитура на радиатора. Разгледахме и Търново, ядохме сладолед и потеглихме към Крушуна. Коце теглеше Андро, но май доста бързо, защото Андро бе плувнал в пот като пристигнахме и веднага легна да поспи. Настанихме се в двора на вилата на Пъпеша. Ключовете бяха в баба му, а тя в Плевен, но нас ни стигаше двора, лятната кухня и плевнята, която Светльо и Павката набързо превърнаха в собствена спалня. Опънахме набързо палатките, заваля дъжд, но ние вече хапвахме сгъчкани и спокойни под навеса. Коце напали голям огън навън, вкара жар и скарите зацвърчаха вкусно докато ние кашляхме и мигахме стоически.

Неделя, 14.08.2005г. – Очкваха се дъждове и решихме да не влизаме във Водопада. Гальо и Валя минаха да ни видят преди да си тръгнат за Варна, а към обяд тръгнаха двете групи с по две лодки : Коце, Таня, Флориан, Мартин и Паскал в Бонинската, а Светльо, Таня, Жан-Луи, Жаки и Ерик в Урушка Маара. Аз, Андро, Янев и Фред отидохме на реката да перем инвентара, а Ду, Калина и Нели пазеха лагера. В 13ч. Коце звънна, че не може да намери пътя за Бонинската и слезе с джипа за да смени водача си (остави Пъпеша и взе Янев). Останалите в лагера се изкъпахме на порции следобяда в Синия вир, пред щастливите погледи на пиянстващи пубери. Отбора от Маарата слезе към 18ч. , а два часа по-късно и групата от Бонинската пристигнаха кални и щастливи. Лодките бяха очудващо цели, само две пластмасови гребла си имаха вече отделни дръжки. Андро сготви един казан спагето-макарони със страхотен сос (винаги съм му се възхищавал на невероятното изкуство от продукти за бльоджи да прави същински деликатеси!). Всички вечеряхме и Коце, Светльо, Пъпешите, Нели и Андро тръгнаха към София, като Коце дърпаше Андро за да го остави в Ловеч за ремонт на колата. Дъждът ни заваля точно като се изпращахме. От него най-пострадаха наизлезлите охлюви (общо две торби), които станаха жертва на Ду и Таня и влязоха в менюто за по-нататък.

Понеделник, 15.08.2005г. – Лагерът се размъда много късно. Времето предразполагаше за мързел, но все пак решихме да влезем във Водопада, понеже варненци ни бяха успокоили, че водата не е опасно много. Янев закара Павката до град Левски за да си хване влак и да напазарува туй-онуй, а Таня и Ду направиха кастинг за охлюпреработватели. В следствие на този кастинг се оформи клечаща седянка около големия казан и вече сварените охлюви бяха подложени на насилствено очуждаване на движимото “недвижимо имущество”. Янев се върна и заедно с Калина, Таня и всички французи се запътиха към Водопада. Аз и Ду останахме в лагера, въпреки че вече неистово ми се влизаше в дупка. Но пък с всички беше така, а не можеше да оставим лагера на любопитните циганета дето всеки ден надничаха нахално в паркираните отвън бусове, пълни с шаренийки.

И така 11 души с 4 лодки влезнаха към 14:30ч. във Водопада. Мартин, Паскал, Жан-Луи и Жаки плували около лодките (всички французи бяха с неопрени от главата до петите). За радост полусифона бил минаваем, с леко изпускане на лодките. Навътре Мартин се била заблудила и я чакали сама да осъзнае безперспективността на посоката в която се била забила, понеже от водата не чувала виковете на останалите. Силвер и Флориан предприели самостоятелно изследване на дънни разклонения (типично френско изпълнение) и другите ги почакали бая време. На връщане Калина и Ерик се забили до полусифона и дълго се чудили откъде точно били влезли изобщо в това езеро, но се ориентирали скоро в ситуацията. Денят завършил (за голяма радост на Силвер) с душ под малкия водопад (има интересен снимков материал!). През това време аз и Ду се заехме да изчистим малко навеса и да подредим безпорядъчно разхвърляната храна и посуда. Резултатът бе зашеметяващ, а и ни остана време да сготвим и вечерята – ориз със зеленчуци и … охлювите! Успяхме и да пием по бира, а аз опънах няколко простора, понеже всички си слагаха мокрите дрехи на телта на една лоза баш между палатката ми и тоалетната. Понеже нямаше изглед да завали, вечеряхме на поляната, а най-хубавият момент бе когато французите, изпаднали в щастливо блаженство от подземните красоти на България, взеха че ни подариха 100м чисто ново въже BEAL 10мм. Истината е че специално Жан-Луи и Мартин непрекъснато ми се оплакваха, че не знаят как да ни върнат жеста когато догодина ще им дойдем ние на гости. Бая се бяха трогнали от всичко, което правехме досега, а и имаше още почти една седмица докато си тръгнат.

Вторник, 16.08.2005г. – Още от вчера бяхме решили да станем рано, за да имаме време да отскочим до Деветаки и Карлуково на път за София. И така българската група бяхме на крак в 7:00ч., да не говорим че Ду бе станала още в 6ч. и бе измила де що имаше мръсно канче или лъжица! Направихме кафе, изпържихме филийки, а французите вече изпаднаха в умиление, понеже доколкото ги познавам не биха си направили никога такъв труд за чужди хора. Успяхме да тръгнем към 10ч. Паркирахме бусовете след моста по пътя към Деветаки и тръгнахме пеша към дупката. Аз предупредих всички да са с високи обувки или ботуши заради змиите. Оказа се обаче, че в момента проблема е другаде. Река Осъм бе преливала от дъждовете и сега всичко около коритото и бе кал, тиня и пясък. А на дърветата имаше клони и пликчета на почти два метра от земята! Апокалиптична гледка! Окаляхме се порядъчно добре, но стигнахме пещерата. Тя си беше все толкова красива, но за съжаление и смрадлива. Мен лично ми залютя нещо на очите и бързо излязох по-навън. Французите разбраха печалната история на това място. Табелката за защитен обект и грозните остатъци от стратегическа военна инфраструктура изобщо не се връзваха едно с друго. Констатацията как един акъл може да затрие толкова хубаво място бе съвсем на място и май не бяхме чак толкова щастливи, че посетихме тази пещера. На връщане решихме да минем по-отгоре на пътеката и да избегнем калта. Обаче скоро виснахме на върха на един скален венец и се наложи да се спускаме до долу по една услужлива джанка. В крайна сметка пак си газихме. После спряхме в Ловеч за обяд и да разгледаме покрития мост, за който французите ни питаха. Бяха се снабдили с разни гидове и разговорници и току вадеха по някоя реплика : “А това няма ли да можем да го видим. Май ни е на път.” Седнахме да хапнем в една механа в стара къща с чардаци и много цветя. Както винаги докато се разбере какво искат да ядат французите загинаха много нервни клетки. Ерик бе най-претенциозният, но пък погълна невероятно количество храна. А пък като го погледнеш – един такъв кльощав… След това Янев, Ду и аз поведохме групата към крепостта – не че има нещо много интересно освен хубава гледка, ама трябваше Калина и Таня да имат време да накупят подаръци – изписани грънци с капак (гювечета). Разправих им кратка история на французите защо и кога сме си строили крепости, а пък те вместо да гледат града се вторачиха от другата страна на хълма, където в един скален венец се виждаше малък вход на пещера. Съкратих набързо историята ни и после тръгнахме към Карлуково. Когато слязохме и се отправихме към малкия вход на Проходна ръмеше ситен дъждец. Минахме цялата пещера, пак се изфукахме колко са ни красиви дупките и тъкмо се качихме по колите и заваля безподобен порой. Пътя стана река, защото по селата хората си бяха барикадирали къщите с торби с пясък и шосето се явяваше един голям водосбор. Прибрахме се в София без проблеми към 21ч. Разквартирувахме французите по познатата схема, ракийка за сгряване и по леглата.

Сряда, 17.08.2005г. – Ден за почивка, ама истинска, със спане до късно и разходка из София. Станахме към 10ч. и докато върнем инвентара и кафета и закуски, то стана обяд. В 14 ч бяхме на “Александър Невски”. Идеята бе да разгледаме центъра и да отидем после до националния исторически музей, ама за 3 часа успяхме да изминем разстоянието само до женския пазар, минавайки през етнографския музей. На пазара ни заваля проливен дъжд, свряхме се из сергийте и Жан-Луи си забрави някъде там един хубав водоустойчив фотоапарат. Със Светльо двамата тръгнахме да търсим справедливост и човечност, но май фотоапаратът вече пътуваше към накоя заложна къща. Всички заподозряни продавачи ни обвиниха, че се опитваме да ги изкараме крадци и те веднага биха върнали фотоапарата, ако бил у тях (да бе!). Само дето един беше затворил вече сергията и май случая бе ясен, та скоро се отказахме да се разправяме. Обядахме към 17ч. в едно приятно заведение с битови мотиви и животински екземпляри по стените. Решихме понеже е сряда, клубна вечер, да се съберем всички у нас. Предупредих майка ми и баща ми, а те пък свирнали на старите Академици, та вкъщи стана една малка лагерна вечеринка с бира и баница. Французите пак заизваждаха подаръци – този път тениски, плакати, стикери и каталози на PETZL. Успокоиха ме че всичко им е на аванта, понеже фирмата като разбрала къде ще ходят им връчила два кашона с гореспоменатите рекламни материали. Настана едно масово лепене по якета, дънки, обувки от страна на Мартин и Жаки, абе изобщо шоуто да става. Финиширахме по леглата към 2 ч.

Четвъртък, 18.08.2005г. – По разбираеми причини едвам станахме в 7:30ч. Идеята бе да тръгнем в 9ч. за Боснек, но се забавихме с около час. От българите бяхме само Янев, аз, Таня и Калина. Не исках да оставям Калина сама в лагера и затова пак се разминах с ходенето на дупка. Всички останали влязоха по обяд, а ние изчакахме 2-3 пъти да се извали един изнервящо ситен, но напоителен дъжд и се заехме да събираме дърва и да готвим. На един овчар му хареса нашата полянка, а на козите му им допаднаха маслините ни. Каза ми аз да ги гоня (козите де, не маслините!), че от него вече не се плашили. После пък подхвана иманярската песен, а не пропусна да ми разкаже и историята за ловеца дето влязъл в Духлата и излязъл на Боянския водопад. За съжаление не успяхме да сготвим преди да се появят останалите. Те бяха ходили до Тронни зали, Кита и Мълнии. Направихме им една бърза супа и продължихме да си готвим гювеча на спокойствие. Вечерта дъждът ни пощади и когато дойдоха Неда и Коцаев с китарата и бирите купонът пак стана як. Янев отиде да закара Таня в София, понеже тя се бе изкарала болна за този ден пред шефовете си (иди разправяй, че спелеологията не е патологично увлечение). Французите пак ни черпиха с газирано вино – не беше никак лошо, но когато си подвиквахме “Я дай насм шампанското” те се втурваха загрижено да обясняват че това все пак не е шампанско, а само газирано вино. Ама нали в България всички бебешки пелени са памперси, всички джипове са джип и ксерокса си е ксерокс, та и шампанското си остана шампанско за нас, въпреки усърдните протести на французите. По-късно дойде и Коце с джипа (добре де, с Мицубишито). Беше прежалил работата си и се включи в джамбурето с песните на народите. За поредна вечер си легнахме доволни, а и това бе последната ни вечер на открито – в събота французите продължаваха на юг, към спелеоконгреса в Гърция.

Петък, 19.08.2005г. – Пословично мързелива сутрин. Времето бе подтискащо и всеки момент се канеше да завали. Французите бяха настояли (още в сряда) тази вечер да се съберем всички участници в експедицията на ресторант и те да ни черпят. Ама понеже искаха традиционно български ресторант, а ние не се сещахме за евтини такива, резервирахме по телефона 24 места в една механа до Драгалевския лифт. Сметнахме в колко часа трябва да тръгнем от Боснек, за да сме навреме в ресторанта и се оказа че имаме само три часа за дупка. Тъй като вече започваше да вали, най-удачното решение бе пещерата Чучулян от другата страна на реката. Янев, Жан-Луи и Мартин останаха да газят тревата в лагера. В пещерата се учудих много на малкото поточе което слизаше с нас през цялото време. Обикновено дупката е прашна и суха, но този път се понаквасихме. Ерик и Флориан се отцепиха от колектива на дъното и ги чакахме дълго преди да ги порицаем публично. Само дето те изобщо не се впечатлиха от забележката.

От Боснек тръгнахме почти по план, ама някъде по трасето набрахме час закъснение и се наложи Янев да закара спешно Таня до ресторанта, та да имаме присъствие и да не ни гледат криво сервитьорите. Иначе организацията с колите и шофьорите дето не трябва да пият бе сложна и накрая пак се оказа че има недоволни. Към 21ч. благополучно се събрахме всчки на голямата маса с френското и българското знаме. Веднага разкарахме тоя кич от масата и започнаха пазарлъците с обслужващия персонал. Питаха ме защо не сме заявили предварително някакво чеверме, понеже сме много хора. После поръчаните плата от по 1 300гр салати се оказаха че тежат толкова заедно с масивните метални подноси. Опитаха се да ни скрият половин шише ракия и когато Фред поиска още, те направо го попитаха каква да му отворят. Добре че наблюдателната Жаки услужливо показа на келнера къде самият той бе скрил недовършеното шише. Естествено последният се направи доста несръчно на изненадан.

После дойде шефа на кухнята да пита какво да готви. Аз му поисках по едно кюфте и кебапче на човек, плюс 7 кърначета за дояждане на който не му стигне. Последва усмивка и въпросът “Тия кърначета дай да ги направим кръгло десет?”… Като се освестих му намекнах твърдо, че доколкото знам седем е много цяло число и е доста кръгло, особено изразено в кръгли порции кърначета. Едвам успях да го накарам и да задраска десетте пържоли, които изобщо не съм и споменавал, но които ясно фигурираха в листа с поръчката. Явно се поразсърдиха хората – евтино минавахме, а и не ги оствяхме да омайват французите с типично български келнерски трикове. Все пак си отмъстиха. Започнаха да дигат за всеобщ ужас платата още недоядени. Мен ми отмъкнаха даже чинията, въпреки че вътре стоеше варварски забодена вилица в отхапаното наполовина кебабче – явен знак че още ям и съм гладен. Е, имаше програма с нестинари и народни хора, ама бе доста фалшива работа. По едно време келнерите вече прекалиха с усърдието си и ние почнахме да им правим сериозни забележки да не пипат много по масите. Бяха отмъкнали дори и питките, а те бяха много вкусни, та ги върнаха скоро пак. Успяхме да изненадаме французите като им поднесохме десерта в гювечетата дето си оставаха подарък за тях – получи се много ефектно. В отговор пък нашите приятели ни подариха един плик таванни планки. Янев получи личен армаган Т-bloc. Заслужил го бе с проявеното търпение докато французите се моткали в Духлата. После Ду извади лаптопа и започнахме да гледаме снимки от експедицията. През това време Мартин и Жаки на собствена глава бяха тръгнали скришом да плащат сметката и келнерите не се поколебаха да се възползват от факта. Уж заведението оствя заплащането за обслужването да се извърши по преценка на клиента, а пък накрая на сметката се мъдреше едно издайническо +10% което по общо мнение изобщо не бе заслужено.

Иначе си изкарахме приятно последната вечер заедно. На тръгване пред механата се роди гениалното предложение да си направим среднощна разходка из Витоша. Всички бяхме гроги, ама още ни се дивееше. Накрая хладния и заспиващ разум надделя и се натоварихме по колите надолу. Легнахме си разбираемо късно.

Събота, 20.08.2005г. – Днес французите си тръгват. Едната група от тях ходи на пазар за мастика и ракия, а другите пък се отдадоха на бири и пържени картофи. Искаха да тръгнат преди 14ч. за да могат да видят Рилския Манастир, ама се замотаха. Определено никак не им се тръгваше, обаче ние им казахме да ни оставят да си починем малко най-накрая. Разделихме с тях чак в 16:30ч., после изпращачите продължихме на по бира и вече с носталгия за пореден път заразглеждахме снимките от изминалите две седмици. Експедицията бе завършила успешно и за 12 дена бяхме посетили 9 хубави пещери. Умората се четеше по лицата – немалко усилия ни струваше цялото това начинание и аз много съм благодарен на всички който се включиха в него. Пък според мен си заслужаваше. До следващия път!

С много специални благодарности към летописеца на експедицията – Калина. Без неините записки по-горе щеше да има само нещо в стил “отидох-видях-победих”.

Боян Шанов