Таня Кръстева
След потопите които се изляха над София с мъка гледахме към планините. Навсякъде прогнозите бяха лоши- за обилни валежи с грамотевици. За лош късмет се случиха почивни дни- перспективата да седим в дъждовна София беше неприятна.
Петък вечер се събрахме в градинката на Кристал с Лили, Васко, Павката, Камен и аз да обсъдим евентуално ходене на Стара планина. Ние с Камен имахме уговорка с дългогодишна приятелка (Лора) за ходене и се събирахме 6 души- много неудобно за 1 кола. Павката след размисъл се отказа от ходенето. Така се сформира групичката за следващият ден- Камен, Лора, Васко, Лили и аз.
На сутринта беше само мрачно и облачно- не заваля, не беше поставена на изпитание решителността ни. Дъжд се появи чак като излезнахме от София, но вече бяхме тръгнали.
Сопот ни посрешна със слънце. Планът беше да се опитаме да наберем височина със лифта, който качва парапланеристите. Комплекса на лифта е прекрасен- добре окосени зелени поляни, просторен паркинг с дървета, някакви заведения , много красиви вигвами и люлки. Всичко това оградено със зелените хълмове на планината. Системата на качване с лифта е много практична- като се съберат нужният брой хора се включва съоръжението, не върти през целият ден. За щастие почти веднага към нас се приближи някакъв тип и ни подкани да побързаме , че нас чакали за да пуснат лифта. На горна станция поехме към хижа Незабравка. Придвижването беше много бавно, защото непрекъснато изникваше нещо за снимане- величествена крепост, водопад, красиви хълмове…
Хижа Незабравка е много интересна постройка, явно много пъти е дограждана и всеки път в различен стил. Пред хижата имаше зелена поляна осеяна с жълтурчета и беседка, в която решихме да похапнем. Васко се включи в сериозен футболен двубой между разделена на две група нашишкавели чичковци и няколко лелки. Спечелиха борбата срещу жълтурчетата и можехме да продължим напред. Според всички ни предстоеше около три часа ходене до хижа Дерменка. Път който успешно взехме за 5 часа.
Хижарът на Незабравка, докато ни черпеше с чай и пращаше поздрави на хижара на Дерменка спомена, че там има дискотека, с дисководещ и с Лили леко изтръпнахме…
В хижата ни посрешнаха много добре, веднага ни предоставиха една стая за нас с Камен и Лора- Васко и Лили се бяха замотали по пътя и не ни беше ясно как искат да нощуват, носеха и палатка, а пред хижата имаше опънати някакви куполи (тип от Метро).
В хижата има прекрасно изградена система на обслужване- има туристическа столова, нещо което помня от детството си , вече не съществува другаде. Там можеш да ползваш всякакви прибори и да си пригорвиш храна по личен вкус, а отделно има лафка където продават супи и много други неща, бира, вино и безалкохолни. Вечерта напалиха камина, хижарят изнесе някакъв съд със скара за да си изпекат желаещите донесените пържоли.Съда беше като корито в което с огромна лопата насипваше въглени от камината.
Ние с Лора се разходихме и поснимахме залеза.
Като се прибрахме в хижата небето се беше стъмнило, камината гореше и музиката подгряваше публиката. По едно време тълпата се надигна и се заредиха най- невъзможно подбрани песни- от Диси през хора и ръченици, до песента от тримата мускетари. В един момент имах усещането, че краката ми няма да издържат и просто ще се строполя край масите. Към полунощ вече много заспали се прибрахме към леглата си. В 12 пуснаха химна, а към 12.30 песничката за Лека нощ деца…. След това съм заспала и не помня нищо…
Лили и Васко в крайна сметка си харесаха опънатите палатки в които е имало подгизнали от влага дюшеци.
На другата сутрин трябваше да слизаме към село Карнаре. Поехме по пътя и всичко вървеше добре до момента в който не стигнахме до едни ливади. Излизането към ливадите минава покрай една огромна тъбела оказваща пътя, която ми се изличи от съзнанието в момента в който я подминах. Напече жарко слънце, всички се втурнаха на всички посоки и попаднахме в огледален еквивалент на зоната на здрача. След няколко неправилни решения се опътихме по една пътека… не нашата, и много неприятна, с преплетени клони на шипки . Маркировка не се виждаше. Пътеката упорито вървеше не в желаната посока. Пак отворихме картите и решихме че трябва да се върнем до входа на поляните. Както стройно взехме това решение и тръгнахме назад, Васко пак не издтржа и кривна настрани за да се увери че пътят не е натам. Много доволен излезе някак над нас и вече ни чакаше когато се добрахме до поляната.
Там, о, чудо, виждайки огромната табела сочеща в точно противоположната посока на досегашната, на мен ми просветна, всички веднага започнаха да твърдят че винаги са знаели че пътят е натам и така излезнахме от „ зоната на здрача”.
За да е по- красиво на едно леко възвишение със скалички бяха сложили пасящо стадо полудиви коне. Поснимахме малко и се спуснахме по правилният път. Той вървеше през прекрасна свежа зелена гора с красиви тъмни стволове, контрастиращи на светлите листа (Камен който ската една дупка на Враца, но за сметка на нея обиколи пътеката „карст и биологично разнообразие” веднага отредели дърветата като келяви габъри).
Слизането свърши в чудни градини с узрели череши. Много беше странно, че никой още не ги беше нападал- и най-ниските клони бяха отрупани с плод. Похапнахме. После попреядохме и се затъркаляхме надолу в лепкавата жега. През цялото слизане над нас грееше слънце а край нас трещяха грамотевици. Предният ден гледахме как светлата дупка се движи над нас, а напред и назад гърми и очевидно превалява.
Успяхме да се доберем до колата с намерение да идем да видим крепостта , която снимахме на качване, но излезе че тя е на час път пеш и решихме че не ни интересува.
Пътят към София мина учудващо леко, нямаше много движение, а дъждът поизми колата- тя имаше нужда.
Имам сериозен план за ходене на съседна част на Стара планина която в картата е отбелязана като алпийски маршрут.