Дрън, дрън, дрън,
дрън, дрън, дрън…
Може ли, кажи ми, мале,
тия да са със акъл!
Баш на тъмно се мушнале,
гаче имат маясъл.
Криво лазят, кал се валят,
чекнат се насам-натам.
А пък после се и хвалят,
лъжат-мажат, нямат срам.
Дупки, прагове, камини –
викат, че било им страст.
Гьол, сифони и гиризи –
светят им очи в екстаз.
Дрън, дрън, дрън,
дрън, дрън, дрън…
Ходих, мале, да ги видя,
взех, че се заврях и аз.
Кално, тясно, зор да мина –
джапам, плувам, водопад.
Черно, тъмно, трап е зинал,
студ-треперя, че и страх.
А, насам-натам се клатя –
на въжето с самохват.
Лампа-светя, се не видя,
спъвам се напред-назад.
Ох, да мога да си ида –
нема връщане назад!
Дрън, дрън, дрън,
дрън, дрън, дрън…
Мина време, мина, мале,
па раздрънках се и аз.
Как през пропаст сме скачале,
колко, мале, сме курназ!
Сталактити, сталагмити,
зала-бяла и захлас.
Прилепи край нас кръжили,
но това не стряска нас.
Камъните страшно падат,
и реките рев-реват.
В лабиринт сме се завряле –
ден кръжим – и нема път…
Дрън, дрън, дрън,
дрън, дрън, дрън…
…дрън, дрън, дрън,
дрън, дрън, дрън…