Written by tanugin
Участници в експедицията:
Таня Кръстева (ръководител), Камен Кръстев, Калина Петрова- Шанова, Боян Шанов, Красимир Бояджиев, Анелия Атанасова, Мартин Тодоров, Стоян Гошев, Димитър Ангелов, Лъчезар Ковачев, Десислава Василева, Александра Василева, Лора Темелкова, Хелиана Велинова, Цветан Остромски и на Братока опашката- Ина.
Ден първи, събота
Калина:
Срещата беше в 8 часа, естествено преди 9 не се събрахме. Тръгнахме към 9,30. За обяд спряхме в Oрешака в препоръчана от Диди и Туни гостилница. Патладжан бюрек беше превъзходен. Към 16 часа бяхме на „гащите” където Лъчо ни чакаше от четири часа. Стигнахме с почти всички коли до кошарата, само Фиестата на Стойчо даде фира като спука маркуч на парното.Разпъването на новата щабна палатка мина добре и бързо като бяха нужни само 5 души. Ще ядем тиквички с ориз.
Таня:
От паметника поехме в посока Дерменка. Подминахме разклона за хижата и продължихме напред с колите. На разклона за Чаушев дол попаднахме на лагерът на Моерпа. Тъкмо се оглеждахме и от дола се зададе Мария. Поговорихме малко. Ние с Боби не харесахме идеята да опънем лагер там, решихме да отидем до кошарата, какъвто беше планът и да разгледаме възможностите там. Мария ни уплаши че не били старите овчари, тези сега са непознати. На кошарата ни посрешнаха усмихнати мъж и жена, както излезе по-късно те се настанили там с двайсетина подивели крави няколко седмици по-рано. ( Боби: кравите са 43+ 1 бик) . Приеха ни с „добре дошли” показаха две чешми и много хубава, отдалечена от добитъка поляна. Чудесни условия за много палатки, близка гора, мека трева и много жълт кантарион. Опънахме щабната палатка, касетките с храна поставихме отвън покрити с тента за да не заемат място. Вечерта, както и всички след нея изкарахме на романтични свещи в голямата палатка.
Ден втори- неделя
Таня: Сутринта станах към седем. Таната се беше уговорил с Братока да дойдат към девет с джипа и генертора и преди това трябваше да сме готови за тръгване.
Прихванах Анчо и Лъчо да помогнат с готвенето на вечерята, сварихме водата за кафето и хората един по един започнаха да се надигат. Предната вечер Лъчо беше набрал две шепи гъби и докато ги режех за свинското с картофи, той внимателно ме предупреди да не им обръщам внимание като посинеят, Братока ги бил одобрил. Захванахме се със закуската, тип „каквото има „ Браточе предизвика фурор с половин тенджера с гречка. На мен ми е любимо ядене от Украйна насам, но не очаквах, че хората ще я харесат и не купих за експедицията. За компенсация на гречката нататък почти никой не искаше да яде овесени ядки.
Към 10-11 Таната още не се беше появил. Яркото слънце което ни прежуляше на ставане бавно се смени с плътна мъгла. Докато се наканим да потеглим, мъглата по билото се разсея и остана само в гористият пояс, правейки дърветата призрачни.
Решихме че и без Таната потегляме, той ще ни намери. В последният момент Деси промърмори, че явно няма да влиза в дупка, защото трябва на другият ден да се прибере в София и реших, че е добре тя с Камен и Тони да екипират Голямата гърловина, вместо всички накуп да висим покрай обекта за работа.
Няколко години по- рано Братока, Боби и още няколко човека бяха набелязали една дупка със стояща вода , която трябва да се изпомпа за да се влезе напред. Заради тази дупка положих доста усилия да намеря генератор Жоро Стайчев цяла седмица поправя намереният и в последният момент се разбра че няма да стане, за щастие Таната и Мария Златкова решиха да дадат едно рамо на експедицията и още петък вечер бяха на
Потеглихме от лагера, като там останаха Камен, Деси и Тони да подготвят инвентар за дупката. Тъкмо излизах на пътя и в далечината се зададе един джип. Изчакахме го и се оказаха рейнджърите, които бяха обещали да ни посетят. Обясних къде е разрешителното от министерството, къде описа на колите и те се отправиха към палатките. Ние си продължихме по пътя. Тъкмо да се гмурнем в дерето, където няма обхват и ми звънна Тони – не могли да открият разрешителното. Обясних пак и явно бяха успяли, защото вечерта ни чакаше готов протокол.
Ние поехме през Боров дол, в посока на Голямата гърловина и Борова дупка. Братока се върна да чака Таната. Обекта се намира малко преди двете дупки. С моткане и препъване по силният наклон слезнахме до голямата река. Анчо през няколко метра поспираше да се тюхка как ще се върне вечерта нагоре.Тръгна спокойно чак след като и обясних че може да минем по съседното дере, от другата страна на реката. Явно предпочита трамбоване на непознати баири. Боби се метна към едно дере, всеки се пръсна на където му видят очите. Беше много приятно-висока букова гора с огромнои дървета, без храсти, само трева и здравец. Аз реших че ще мина от другата страна на реката на обход и там срешнах Камен, Деси и Тони. Поприказвахме малко и се появиха Братока с Моерпата на насрешният склон. Прехвърлих се да ги посрешна, междувременно Боби ми съобщи по радиостанцията, че е намерил обекта, аз му върнах че съм намерила Братока, целият с маркучи на гръб. Танев беше нарамил огромен тежък самар с генератора, край него вееше опашка верният му сетер. Поговорихме си и групата за Гърловината се присъедини към нас. Разбрахме, че Гърловината няма координати, но Таната обясни как се стига до нея , имало пътека. Явно намирането е лесно, само ако я знаеш, защото 4-5 часа по-късно на връщане Моерпата заварили групата тъкмо преди да влезе в друга дупка. Таната ги завел до входа на Гърловината, така се оказахме с нова дупка, която по-късно Марти и Тони картираха.
Ние поехме по баира към пещерният обект, аз се качих с един багаж до там и се върнах да си взема раницата. Заварих горе всичките забили погледи в земята, с умърлушени физиономии. Марийче стоеше на средата и хокаше Братока и Таната как не са познали галерията, къде са гледали предишният път. Пещерата излезе железен рудник, според Мария от римско време, работен преди около 3 хиляди години. Имахме идея да го картираме ( вътре компас не може да се ползва) но не ни остана време.
Рудникът е много интересен- слизаща по жилата галерия, толкова стара че вече има натеци и образувания.
Боби разстроено хукна на някъде без багаж, но за щастие с радиостанция. Тъкмо наизвадихме яденето и той се обади, че е намерил два входа, единият с малка заличка, но няма челник, някой да му занесе. Аз направих набързо два сандвича, Калина му претършува багажа и ми изсипа нещата му за дупка и с Мария поехме по баира.
Колкото повече се приближавахме толкова по-стръмен ставаше склонът. Накрая съзряхме Боби клекнал под десетина метра висок, много красив варовиков венец. Изядохме сандвичите, в това време Мария обходи дупката- две малки залички. Решихме, че миньорите са спали там.
Малко по-късно Боби попадна на входа на Сегрегацията. Аз се спуснах до дъното, но въжето не стигаше и трябваше да излезна за да променим системата. Боби влезе за да проучи тесняка, решихме че дупката не е перспективна за копане и трябва да се картира.
Групата от Гърловината:
В посоката показана от Таната бързо намерихме вход 40 на 40, установихме се пред него, похапнахме, накатахме въжетата и докато се облечем Моерпа се зададоха приключили с минната галерия. Попитаха дали няма да влизаме в Гърловината, излезе че това е друг вход и Таната ни заведе до желаната дупка. Деси екипира, Камен и Тони леко хипотермясаха.
Понеделник, ден трети.
Имаше план да се разделим на 4 групи- Анчо и Лъчо да отидат в Гърловината, Марти да влезне с Братока на проучване в Борова 2. Но по време на закуската Марти успя на равната трева да си изкълчи зловещо крака, в следствие на което цял ден остана в лагера.
Групи:
1. Боби и Тони- обход
2. Братока с опашката, Ани и Лъчо- проучване на Борова 2
3. Таня и Калина – картиране на Сегрегацията
Калина:
Краси Бо и Деси си тръгнаха сутринта. Третата група сме аз и Таня, Целта ни е да картираме Сегрегацията и още една малка дупка. Стигнахме при дупката в 13.45. Влезнахме към 14.20, като излезнахме с голяма почуда разбрахме, че часът е 17. Решихме, че няма време да ходим до другата пещера и бавно се понесохме към лагера. Ядихме боровинки, брахме ягоди, намерихме малини и си направихме страхотен чай от мащерка, джоджън, магарешки бодил, бал равнец и листа от малини, е още не сме го пили но трябва да е хубав, защото беше много красив. Стигнахме в лагера към 19 ч и заварихме новодошлата Хели и Пъпеша спокойно да се излежават под тентата. Марти, който сутринта си изкълчи крака беше тръгнал да се раздвижи търсейки отново обхват.Таня реши да сготвим още малко ядене, а после начертахме картата. Тъкмо привършвахме когато дойдоха другите.
Тони:
Покрай Коритата стигнахме до вторият венец в Боров дол, там ядохме ягоди и боровинки. В първият венец намерихме цепка, без перспектива.После попаднахме на активно леговище на мечка. Слезнахме до губилището на реката и след това се качихме до групата на Братока.
Анчо:
Аз, Лъчо, Братока и Ина се спуснахме в гората в посока Гърловината. Стигнахме до Борова дупка 2 с цел проучване на пещерата, да разберем дали може да се продължи с копаене. Дупката е около 70м, цялата блокаж, комини, без образувания, с малки кристалчета. Дупката е пак на граница- край входа са пясъчници, навътре се появяват варовици и доломити. Явно е на контакта на юрата и триеста. Пещерата е кална, мокра и много ронлива. Установихме, че няма смисъл да се копае, трябва да се картира.
При нас дойдоха Боби и Тони, Боби влезе с Лъчо да провери един тесняк, но не можа да се навре. Мислехме, че няма храна и ядохме сладки и бисквити, а аз си бях разхвърляла багажа и на тръгване намерих цяла торба с храна и всички щяха да ме линчуват. Изядохме зеленчуците, пастета и поехме на обратно. По пътя намерихме манатарки. Лъчо пак намери два камъка с амунити.
Вторник
Ръководството реши
Днеска цял ден да се спи…
Сутринта мислех да отидем да картираме Борова 2, но Браточе отказа да се завира този ден в дупката. И двамата с Боби заявиха, че е особено сложна и сами с Калина няма да се оправим. Излежавахме се под голямата тента, всички бяхме доволно уморени. Нагъвахме кремчета и глезотии, Тони напредна с уроците на китара, научи ме да свивам цигари. По едно време Братока го хвана секлета и хукна по баирите с Ина и Лъчо, уж само да попасат боровинки, но бяха стигнали до входа на Райчова дупка в съседният дол и се върнаха с половин торба гъби.
Аз изпратих Хели до съседната хижа, да изпроси малко мляко и яйца от овчарите и я отняма за цяла вечност. Марти, седейки на верен страж на хълма с обхвата също се изгуби, сутринта му бяха подновили импулсите и ние почти го отписахме от експедицията.
Вечерта беше посветена на глезотии- имаше изостанали макарони от сутринта, които не успях да пробутам на бяд и с един лук и няколко започващи да се развалят домата направих нещо спагетоподобно, което обра овациите. Запържихме гъбите с малко лук, Братока направи салата от картофи и пюре, дори хората похапнаха от лещата, която беше основното ядене.
Сряда
1 група: Анчо и Лъчо в Голямата Гарловина
2 група: Камен и Хели- обход
3 група: Братока, Таня и Калина картиране на Борова 2
4 група: Марти и Тони, картиране
Анчо : Дупката беше супер, това ми е най-дълбоката до момента. Сложихме протекторите, както беше по план, на дъното намерихме череп от заек, има много снимки.
Камен и Хели: открили са нова дука, малко над Борова 2. Дълбока е около -8 с много шума на дъното, трябва да се разрови.
Сряда към нас се присъединиха Краси Бо, Алекс, Лора и Цецката Остромски.
Таня: Стигнахме на Борова 2, разположихме се близо до рекичката. Вярната опашка на Братока (Ина) веднага нагази, беше се подготвила с кърпа и джапанки.
Ние се намъкнахме в жабарките и Калина първа влезе в дупката. Тя е наистина кошмарна, много бързо се разбира, че няма ляво и дясно, всичко са камъни. Най-точното обяснение е кофа пълна с камъни по които се провираш и слизаш надолу. Най-вероятно всеки който я е намирал до сега се е отказвал да я картира.
Аз захванах писането и едва успявах да направя тук- таме някое сечение. Проблемът е, че в рамките на една отсечка процепа между камъните си мени характера, едно огромно паве свършва, друго започва. Побъркващо е, ако се опитваш да направиш вярна карта.
Браточе по едно време излезе да нагледа Ина, а и ние бяхме напреднали толкова, че да ни остави да се оправяме сами. Набих се по една цепка в едното разклонение и май видях основна скала, най-после. Едното дъно завършва с малка галерийка която е основа на комин. Върнахме се до разклонението. Калина реши, че иска да излезе за мъничко, аз се хванах да направя няколко сечения с подробности. Дупката е неприятно студена, влажна, с усещането че огромните късове скала над главата ти скоро ще се наместят. Завряхме се през някакви тесняци в едно разширение. Тъкмо си помислих че и там има основна скала, но след няколко метра видях, че е поредното паве колкото стая… Смятах, че второто дъно е последното, но излезе, че има трето, изкартирахме и него и се измъкнахме.
Междувременно отвън бяха дошли Тони и Марти, които много бързо свършили с тяхната дупка, Марти я начертал на място и направил описанията.
Аз се напъхах във вирчето, изпрахме инвентара, всичко беше много кално. Последните отсечки по няколко минути търсихме числата на рулетката, силно зацапана с лепкава, плътна кал. Имахме известно затруднение в намирането на прониквачката- в лекият сумрак, както е сива и силно кална беше станала част от пайзажа.
Четвъртък
1 гр Камен, Лора и Тони- разкопаване на намереният предният ден обект
2 гр Марти, Ани, Лъчо и Хели- Райчова дупка
3 гр Братока, Алекс, Калина, Цецката и Боби- обход на Чаушев дол и проучване на един обект завещан ни от Моерпа.
Таня: На Краси Бо се появи някакъв проблем, нещо като полазено или ухапано на ръката- тъмно морави петна, които растяха прогресивно и сметнахме за уместно да слезнем в Троян на лекар. Лекарите казаха, че такова нещо никога не са виждали. Набиха му една инжекция, дадоха няколко мазила, които лекуваха по описание почти всички болести на земята.
Троян е невероятно красив град, истински стари къщи покрай виеща река. Там напазарувахме хубаво- праскови, още прясно мляко и кремчета.
Калина: картирахме дясното разклонение на Гогова дупка. Цецо влезе в двете разклонения да проучи дали има шанс за продължение, според него е тясно и най-много да продължим с 10-15м
Таня: Ние се качихме на Стенето след 2-3 седмици много силни дъждове. Когато опъвахме палатките горе тревата беше прекрасно зелена а на тръгване вече жълтееше. Моерпа откриха две дупки в Чаушев дол, като едната изисква повече работа, а в другата – Гогова дупка, според Мария, трябваше да се влезе с неопрен за да се премине някаква локва. По описание на проникващите дупката е много тясна, през цялото време си заврян в тесняк, който е еднообразен. Вторият ден отказаха да носят лазерната ролетка- галерията била педя и половина на ширина и толкова на височина.
Цецката влезнал в дупката за да я огледа. С малко ръчкане разместил няколко камъка и водата от локвата се оттекла. Междувременно Калина напъхана в неопрена на Боби пуфтяла из тесняците. С Алекс захванали да картират, Братока и Боби хванали баира.
Боби: обходих най-горният венец между Малък и Голям Чаушев дол. Там къдет реката от малък Чаушев дол пресича венеца е Райчова дупка и се надявах в Голям Чаушев дол да има подобен феномен, но уви, няма дори индикации. Над Гогова дупка намерихме десетина пършивки, някой от тях с номера ( 985, 986, 987, 992, 993). Натъкнахме се на 5-6 иманярски изкопа С Братока слязохме до сливането на Голям и МалъкЧаушев дол. По-долу от Голямата яма има два входа, доста големи, единият маркиран, но нечетливо. Качихме се по Малък Чаушев дол и на 20 метра над входа на Малката яма локализирахме нов вход, който по-късно се разбра,че е горен вход на Малката яма. Тюх.
Таня: Когато Бо и Браточе ми разказаха за вторият вход на Малката яма, аз звъннах на Здравеца, да каже дали е известен, дали има карта или е добре да го картираме. Той не можа да ми отговори ясно, но по-късно видяхме на GPS-a, че има два маркирани входа, предположихме че отдавна е ясен и няма смисъл да го мерим. Чак в София получих информация от Здравеца, че няма данни за този вход, няма карта.
Ани:
Денят беше хубав и слънчев, като всеки ден на Стене. Още събуждайки се знаех, че ще ходя на Райчова дупка и го чаках с нетърпение. Миналия ден си говорехме с Лъчо и той каза, че мого му се ходи в тази дупка и че е сигурен, че няма да отидем, а аз му дадох да разбере, че ще отидем там пък каквото ще да се случи и му обещах, че още на следващия ден ще отидем. Той не ми вярваше, но точно така се случи…
Та да карам по същество, че се отплеснах. След като си изядохме закуската знаейки, че ще ни трябват сили, за да покорим най-дълбоката пещера на България, оправихме багажа, взехме си храната и се отправихме към дупката. Бяхме аз (Анчо), Лъчко (къде без него), Хели (още прясна, прясна) и Марти (ей така по между другото). Лъчо знаеше къде е дупката (беше ходил с Братока до там в деня за почивка- луда работа) и тръгна да ни води. По пътя пасахме боровинки, ягодки и квото имаше. Хели още не беше свикнала с темпото и и беше трудно да ни настига по баирите, а ние перкахме напред с желанието по-бързо да преодолеем баирите (защото знаехме, че после е само слизане). Та вървейки потни до шия през клекове и баири, най-накрая стигнахме до целата. Пещерата беше точно до една рекичка и ние решихме да се полюбуваме на момента и да си починем разхлаждаики се на рекичката. После хапнахме по една филия с кетчуп и зеле (това предлагаше менюто), преоблякохме се и се гмурнахме вътре (там беше яко студено).
Влязахме вътре- блокаж, движихме се внимателно да не бутнем нещо и се оглеждахме за първото предизвикателство (входния отвес/прагче), абе нещо такова, на което щяхме да връзваме въже). Оказа се елементарно и идеално за класика, но все пак Марти върза въже, което само той използва, а ние слязахме на класика. Дупката в началото не беше нищо особено, вървиш по реката, няма къде да се изгубиш, тук таме образувания и това е. По едно време се навряхме в някакав огромен блокаж и като се залутахме няма излизане. То не бяха тесняци, през които се завирахме, то не бяха локви, през които се мокрехме, то не бяха стрелки, които оставяхме да не се изгубим и така изгубихме сташно много време. После се оказа, че сме били на 300м от края на дупката, но кои да знае. Решихме дружно да се отправяме към изхода (аз и Лъчо не умирахме от желание, но Хели не издържаше вече, а Марти не искаше да хипотермясва) и на излизане да се оглеждаме къде сме объркали пътя. Лъчо се завря на някакво съмнително място, викна Марти и каза „Марти, ела, а жените да стоят тук” много се смях. Забавиха се много време и с Хели бяхме на път да хипотермясаме, но те най-накарая се появиха от някакви безумни тесняци (нищо не бяха намерили естествено). Продължихме към изхода и Лъчо държеше „жените” да водят на връщане. Само това и чаках, не оставих Хели да води изобщо, исках да се докажа на себе си и на другите, че няма да ги изгубя. Тръгнахме да излизаме, оказа се , че сме много изморени, аз се справях с пътя и с 300 зора излязахме навън след 6 часа лутане. Всички изглеждахме ужасно изморени и смазани (това беше първата дупка която ме измори така зверски- беше странно) и лежахме по поляната гладни и отчаяни. Събрахме сили да проверим дали е останало нещо за ядене и о чудо, имаще още кетчуп и зеле. Хапнахме, успокоихме душичките и констатирахме, че това е било най-вкусното зеле с кетчуп,което сме яли (Лъчо естествено пак си мечтаеше за дневната доза пастет, но нямаше). Най-накрая събрахме сили и се отправихме към лагера мечтаейки си за храна, бира и шалте. Издрапахме някак си, лигавейки се по пътя така както никога, допасахме боровинките и ягодките и най-накрая се завърнахме в „бащината къща”.
В крайна сметка всичко мина добре, щом свърши добре, а на следващия ден, логично и неизбежно беше ден за почивка. И стига толкова от мен, че ми изтръпнаха ръцете да пиша и почна да става отегчително.