Дневник от мартенската експедиция в Украйна.
Дневникът на Оги. Както си спомня нещата. А от тук може да свалите моето филмче.
След няколко срещи се уточниха датите на заминаване и участниците в начинанието.
Експедицията протече м/у 03.03. и 11.03.2007 г.
Участваха:
Александър Янев – СПК Академик
Александра Стайчева – ПК Искър
Георги Стайчев – ПК Искър
Константин Стоилов – СПК Академик
Китен Топалов – ПК София
Кирил Милкотев – ПК Устово, гр. Смолян
Николай Каменов – ПК Черни Връх
Огнян Стоянов – ПК София
Светломир Станчев – ПК Приста, гр. Русе
Цветан Паров – ПК София
Цветан Остромски – ПК Искър
Яна Йовева – ПК София
Украинското посолство действаше точно като във вица с компютрите за Япония. За който го е забравил, ето:
“БТА съобщава, че България е изнесла 5000 компютъра в Япония. В последствие се изяснява, че не били 5000, а 15 000, не било Япония, а Румъния, не били компютри, а компоти и не ги били изнесли, а били ги върнали.”
Съответно – лично да сме си подадели документите за визи – и аз бъхтя 400 км. от Разград до София за тоя де духа и после обратно. Визите стрували 45 долара, ама всъщност 55. За взимането на визите от посолството – същото. Добре, че вече се бях прибрал от Разград.
02.03.2007 г.
Решихме, че ще тръгнем петък вечерта, ще преспим в Русе и събота рано сутринта ще продължим.
Петък следобед към 14,30 ч. – аз и Светльо отидохме на пазар в Метро. След това започнахме да чакаме Коцето, който трябва да вземе Ники от тях и да мине през Светльо и да ни вземе заедно с храната. Междувременно пристигна Киро и отмъкна част от манджата. Той заяви, че няма да спят в Русе, а направо ще продължат към Румъния и ще ни изчакат някъде по пътя. Защото щели да тръгнат много късно и нямало смисъл да спират в Русе.
Коце и Ники пристигнаха към 18,45 ч. Натоварихме се в джипа и потеглихме. Малко преди това, Жоро се обади, че са на изхода на София. С тях се настигнахме на с. Обнова, изядохме по една супа и продължихме към Русе. Пристигнахме малко преди полунощ. Майката на Коце се беше подготвила отлично за посрещане на гости и ние се позастояхме излишно много – последните си легнаха към 2 ч.
03.03.2007 г.
Ден наситен с много събития и емоции.
Но ставайки в 6 ч. сутринта ние още не подозирахме какво ни чака.
Закусихме топли мекици и тръгнахме. Границата минахме като на шега. Спряха ни за проверка на документите (5 мин.) и ето вече сме в Румъния. Аз включих PDA-то с GPS-а, бях намерил екстра навигационен софт., но за съжаление с подробна карта само на Румъния (а без хич?). И поради това не успяхме да се зареем из безкрайните румънски полета.
Наблюдихме, че всяка първа кола е Дачия и че имаха хубави (изписани от вън) православни църкви и доста катедрали.
И навсякъде около пътя имаше кладенци. Друго което ни направи впечатление беше броят на стопаджиите – огромен. Явно нямат много редовен междуселски транспорт и докато чакат автобуса махат на стоп.
Пътувахме си мирно и тихо докато Ники каза, че джипът изведнъж изгубил мощност. Спяхме до бензиностанция на Лукойл. Почна се яко чесане за причината. Въртяха се телефони. Майсторът на Паров каза, че най-вероятно било да има спукано бутало. Другата възможност беше да се е скъсал някакъв малък ремък, намиращ се под ангренажният ремък.
Да проверим…., ама се оказа, че от трите коли две са без никакъв инструмент, даже ключе 10! А Кирил с неговия инструмент е на 100 км. пред нас. Е, купихме литър масло и комплект ключета. …. Не беше скъсан онзи ремък…. Лошооо… Обадихме се на Кирил да идва, да видим какво правим. През това време мислихме варианти – Чудехме се кой може да дойде и да изтегли джипа до Русе. Обадихме се тук там, но в готовност и удобна позиция беше само Таня с Ксантията, като Малкия можеше да дойде с нея. Е, щяхме да ги откъснем от третомартенското запиване на Дряново, но… щом се налага… Или пък да потърсим сервиз.
След известно време Киро се появи. А ние вече бяхме разучили, че на 25 км. назад има сервиз.
Вързахме джипа за Кадета на Кире и потеглихме. Намерихме сервиза. Пича каза да изчакаме да довърши колата на брат си и ще ни обърне внимание. След ровчене из двигателя се оказа, че се е счупила оста, която държи кобилиците.
Майсторите на Коце изядоха бая неща, защото една седмица по-рано били сменяли кобилици и не знам си още какво.
Местният каза, че може да пробва да направи нещо, но гаранции не дава. Да намерим друга част в събота вечерта беше невъзможно и за това решихме да пробваме с ремонта. След заварка на оста, модифицирана ламарина и много молитви джипът запали! Даже направи почетна обиколка. Дадохме 80 евро на майстора и потеглихме.
За жалост не стигнахме много далеч. Джипът спря изведнъж и не пожела да завърти двигателя. Едната кола отиде за майсторите. Те дойдоха, казаха да завъртим стартера, той се завъртя и толкоз – счупи се ангренажното колело на разпределителният вал.
Трябваше да решим какво да правим. Най-вече да се махнем от тъмното място, на което беше починал джипът. Изтеглихме се до близката бензиностанция в покрайнините на гр. Роман (да, да и в Румъния си имат такъв град).
Пак звъняхме на Таня да тръгват. В това време на Светльо му дойде идеята да зарежем джипа тук и да си го приберем на връщане…. Речено -сторено, добре че попаднахме на един страшно свестен и странен тип, който държи цех за алуминиева дограма зад бензиностанцията. Забутахме джипа в двора и се обадихме на Таня да се връщат ( вече бяха отминали Велико Търново).
И настана логистичен ад. 12 човека с две коли и купчина багаж. В крайна сметка останаха Коце и Светльо да чакат Кире да се върне и да ги вземе, а всички останали се натъпкахме по колите и отпрашихме към границата. Там оставихме Китен, Ники и Оги да минават пеша. Другите с кангото продължихме, с идея да се дотикаме до лагера и да се върнем да вземем пешаците. Основният проблем беше, че визите ни бяха еднократни.
Минаваме границата с малко връщане назад, защото пропуснахме първата будка, на която трябва да пишем по едни миниатюрни листчета. Жоро се разговори с митничарите за нашия проблем (не пускат пеша през този пункт, само с автомобил). Украинците казаха – няма проблем – да идват, но румънеца не ги пуска…
04.03.2007 г.
Продължаваме напред и тъкмо влизаме в гр. Чернивци и Китен звъни и казва: “Трафикантите, които ни пратихте, ни прекараха и сега се возим към вас, пристигаме след 20 мин.” Пълен шах! Защото ние никого не сме пращали да ги вземе… Като пристигнаха, разказаха, че дошла една самара от Украйна, направила обратен завой пред бариерата и човекът казал: Влизам в Украйна. – и нашите се натоварили при него. Той ги оставил от другата страна и заминал. А те си намерили транспорт за към града.
Оставихме Ники и Оги да ни чакат и започна едно безумно лутане в нощта, за капак заваля и дъжд. След като опознахме гр. Камено Подолск (има хубави крепости) и след много питане на оскъдните по това време на денонощието хора, успяхме да нацелим правилния път и в 6 сутринта стигнахме с. Кривче, където се намира пещерата Кристална.
Там ни чакаха Андрей и Александър (Саня), те се бяха настанили в остатъците на една стражева кула. Събудихме ги и докато се организираме, пешаците се обадиха, че са намерили автобус до близкият град Хотин. Разбрахме се да отидем да ги вземем от там. През това време се чухме и с Киро, който тъкмо минаваше границата и с него си чукнахме среща в града.
Отидохме до мястото на лагера, той се намира малко встрани от входа на пещерата, която се оказа, че е туристическа. Разтоварихме багажа и аз, Жоро и Андрей отидохме за съберем останалите. Намерихме ги, последва кратко пазаруване и обмяна на пари. После пътьом посетихме един доста запазен замък.
Най-накрая всички се събрахме в лагера, където бяха успели да опънат няколко палатки под дъждеца. За наша голяма радост той беше поспрял и организирахме лагера и огъня. Част от екипа си легна капнал, а по-бодрите отидохме на разходка из туристическият маршрут в пещерата.
След това навън се гряхме на огъня и мастиката. Яна имаше Р.Д. на трети и някак беше успяла да запази цяла и невредима една голяма торта.
05.03.2007 г.
Към девет бавно почваме да се събуждаме. Следва бавна и продължителна закуска. Разпределяне на задачите и сформиране на отборите. Кире и Светльо остават дежурни в лагера. Останалите, разпределени на 4 групи от по 3 човека, се захващат с картирането. “Пенсионерската” група – аз, Ники и Жоро хващаме висящата бусола и се заемаме със централната входна галерия. Другите поемат десните разклонения. Излизаме към 15 ч. за обяд. После пак вътре.
След като се навечеряхме се подредихме край огъня на раздумка и “зельонка” (така Саня кръсти ментовката).
06.03.2007 г.
В почти същия състав (Китен и Паров останаха дежурни) групите славно поеха към пещерата в обичайното време – малко преди 12 на обяд. След приключване на работата и хапване направихме поредната разходка – до залите лагери Москва и Академическа. Като по пътя забърсахме част от членовете на групата на Цецката Остромски, на които им беше писнало да го чакат да довършел нещо си.
Гипсовите кристали на основната скала изглеждат така, все едно някой е облепил стените на галерията с пастърма. И на човек като огладнее му потичат лигите.
07.03.2007 г.
Днес “старците” пуснахме антена от елхата до зала Академическа, за да могат украинците да вържат останалите части на пещерата. Куриозът тук е, че навремето е имало експедиция за картиране и привходните части се паднали на група студенти медици, които хал хабер си нямали какво трябва да правят. И ето днес може да се каже, че свършихме гръбнака на картирането на пещерата. Утре ще го довършим, като съединим и втория вход.
Вечерта Китен, Оги, Андрей и Саня отидоха с кангото до близкият град Бршов да вземат още една участничка от страна на украинците – Уляна, която на по следващият ден ставаше на 18.
По пътя са имали весела случка със служителите на ГАИ. Спират ги на едно кръгово и ченгето, отваряйки вратата, от която се разнасят спиртни пари, пита:
– Има ли пили?
– Даааа… – реват тримата от вътре.
– А аз не съм. – казва Китен, който шофира.
– Я ми дъхни. – не вярва ченгето.
И като проверил – то верно!
08.03.2007 г.
Денят на жената, поздравяваме дамите.
След обичайното подмотване правим екскурзия до скелета на човек, който в далечните времена, когато била открита пещерата, влязъл вътре да дири Божията майка. Защото тя се била явила пред овчарите, намерили дупката.
Завираме се в съответното разклонение. Следва пълзене, лутане, пълзене и така няколко пъти. Особено на излизане.
На входа заварваме голяма група туристи, част от които се оказват пещерняци и искат водач за неосветените части на пещерата. В лагера, след кратък дебат, решаваме да им пробутаме Цецката Остромски.
След разходката сформираме отряд за антената от втория вход. Тръгваме твърде много хора, като в последствие отпада Ники, защото входните галерии са меко казано тесновати и неудобни за картиране. Както и да е. Успешно напредваме, следвайки оставените от Андрей маркери. Озоваваме се в продълговата зала, която с учудване познаваме от разходката през първия ден. Явно започваме да опознаваме поне някои райони на пещерата. Съкращаваме картировачния маршрут по този повод. Защото маркерите на Андрей заобикалят по друга галерия.
Излязохме и отново край огъня. Другите пещерняци бяха организирали лагера си в подножието на хълма. Андрей и Оги отидоха да им предложат екскурзия (след 5 минутки се връщаме), а ние през това време се чудехме относно естеството на съдържанието на една изостанала бутилка Загорка. Бутилката обикаля в кръг, всеки отпива и не може да разпознае какво е. Има лек алкохолен градус, мирише на парфюм… а като го ливнеш в огъня – гори. Зарязахме мистерията за по-добри времена.
09.03.2007 г.
Мистерията е разгадана! Някой отвори бутилката и поля на земята. Изтече бледо зелена течност и на нас ни прещрака, че още при тръгването Коцето предупреди, че имал разредена течност за чистачки в такава бутилка. Явно някой в тъмното, при местенето на багажа от джипа, я е грабнал.
Бавно се организираме и събираме багажериите. Днес трябва да стигнем следващото място за лагеруване – с. Залисие.
Оставяме Андрей, Саня, Сашка, Уляна и Оги да се возят на автобуса. А останалите отиваме към гр. Бршов, от където взимаме екскурзовод за пещ. Вертеба. Тя се намира насред едно безкрайно поле. В нея преди около 5 000 години са живели известно време някакво племе (забравих им името), които са се напъхали там, защото враждебни племена почнали набези.
Следобеда откриваме с. Залисие, като по пътя настигаме пешата група. Спираме в местния универмаг за попълване на бирения запас и се настаняваме в една от къщите на Папа. Той е човекът, който движи проучването на пещерата Млинки и държи ключа. Тук заварваме и Ростик с дъщеря му, който е бил в България на експедицията Мугла 2005 и гаджето на Андрей – Люда.
Следва поредната весела вечер. Паров се закача със Саня, но номерът не минава, защото украинецът е тренирал две години свободна борба и заклещва главата на Паров. Наоколо щъкат всякакви младежи, дошли за почивните дни. Непрекъснато влизат и излизат разнородни групи – от туристи, за пръв път влизащи в пещера, до хора отишли да гърмят тесняци.
По някое време (рано сутринта) народът се изпонатръшва да спи.
10.03.2007 г.
Уж трябваше поне 10 часа да походим из Млинки, или поне рано да си тръгнем от селото, защото ни чакаше поредното придвижване напред-назад до границата. Там ще ни чакат Таня и Малкия с нашата Ксантия. Да помагат при транспорта и после при тегленето на джипа.
Както и да е. Всички вчера са имали тежка вечер и мноого баавно се съвземат. Накрая успяваме към 12,30 ч. да влезем в пещерата, като трябва да излезем до 16ч. Вътре срещнахме няколко групи, щъкащи насам-натам. Видяхме разни кристали и хоп – навън. Планирало се да се види още една пещера, но вече нямахме никакво време.
В кангото влезнахме Жоро, Оги, Коце, Светльо и аз. Потеглихме към 18,30ч. на притъмняване. Със съвсем малко заблуждение и една спирка в селски магазин за подаръци (перцовка, бонбони и разни сушени риби и калмари), към 21 ч. кацнахме на границата. Там решихме, че е по-благоразумно някой да се върне със Жоро и след кратък дебат установихме, че това ще бъде Оги. През това време покрай нас се завъртяха някакви типове, които ни питаха дали ни трябва такси за през границата и до г.Сучеба в Румъния. Ние отказахме с идеята, че ще успеем да минем пеша.
Да, ама не. Миналата седмица, не румънеца не е бил на кеф, а този пункт е само за автомобили и пешаци не пускат. Така че се зареждаме и почваме да питаме всеки по празен автомобил дали няма да ни прекара оттатък, където ни чакат вече 5 часа. Нямаме голяма успеваемост. Аз почвам да чета книга и да пазя багажа, а Коце и Светльо лафят на пътя и се опитват да уредят транспорт.
По едно време се завъртя някакъв просяк, давам му останалите украински копейки. Мръщи се, малко са му, иска долар. Казвам му, че имам само левове. Иска пет лева. Разкарвам го. След малко пак довтасва – иска да му купя 10 леи. Отива си разочарован.
Светльо говори с някакъв тип, оня иска да му прекараме по два стека цигари през границата като отплата за услугата. Съгласни сме. Пичът изчезва да докара колата и го заняма 20 мин. През това време идва Пежо ван с ямболска регистрация и един човек вътре. Той се съгласява да ни прекара и ние се натъпкваме при него. Оказва се някакъв дребен контрабандист, който пътувал два пъти седмично до Украйна, защото имал жена украинка. Както и да е. Минаваме метър. И той също на румънската граница, защото казва, че сме скалолази 🙂 и спестява 40 долара подкуп.
Най-накрая си виждам гаджето, изкукало да ни чака на границата, вместо с Малкия да разгледат близкия румънски град.
11.03.2007 г.
Товарим се всичките на Ксантията и в 2 ч. сутринта благополучно стигаме до гр. Роман, където ни чака джипът. Свързваме се с човека, в чийто двор сме го оставили и се настаняваме да спим – аз и Таня в Ксантията, а останалите в джипа.
Ставаме към 6 ч. на развиделяване, пием по кафе и се сбогуваме със любезният човек, който ни помогна в онзи труден момент. Нищо не си взе, даже и един бонбон не иска да го почерпим! Жив и здрав да е! Обеща, че ако минава през София, ще се обади.
От другите няма и следа, разбираме че току що са преминали границата. Ние решаваме да се теглим, а те ще ни настигнат. Тегленето се оказа, че не представлява трудност за Ксантията и бързо установихме нормална скорост от около 80 км/ч.
Нямахме никакви проблеми по пътя, по някое време ни настигнаха и другите две коли, на малко повече от половината път до Русе Киро ни смени като локомотив и безпрепятствено акостирахме в къщата на Коце към 17 ч.
Хапнахме набързо (майка му пак се беше подготвила чудесно за посрещане на гости, като беше спретнала и две торти за РД на Коце, който също беше на 3ти март – нали по този случай му се счупи джипът , намятахме се по колите и тръгнахме към София, където стигнахме около полунощ.
Важният въпрос – финансите:
Цялата патаклама излезе следните пари:
Виза – 70 лв.
Мед. застраховка – 35 лв.
Храна – около 50 лв.
Път – около 90 лв. (с включено спасяване)
За мен роумингът излезе 120 лв. Другите не ги и мисля 🙂 Ако нямаше авария и роумингът щеше да е в приемливи граници.
А тук можете да видите малко снимки от експедицията. Скоро ще има и филмче.