На А. Янев – благодаря 🙂
Written by Татяна Виналиева
Надолу да се спуснеш е тъй лесно –
вън слънцето изпраща те с целувка,
въжето меко спуска се в отвеса,
и мракът те поема със прегръдка.
А щом прекрачиш смело през ръба,
оставяш на инстинкта да те води
и мисълта играе си с това,
което долу в мрака ще събуди.
Съзнанието ти се забавлява
с идеята, че първи стъпваш тук,
че твоят челник първи осветява
местенца тайни, скривани от друг.
В галериите тесни се промушваш,
таванът е обсипан със звезди,
във прилепския писък се заслушваш,
любуваш се на чудни красоти.
Дворец подземен ти си преоткрил
с неръкотворни каменни колони,
със тронни зали във неземен стил,
и с фигури, застинали в поклони.
Кристалните градини са студени
и чисти, бели като ранен сняг,
във причудливи форми сътворени,
тъй крехки са подземните цветя.
Замисляш се владетелят им кой е,
дали не ще роптае, че си тук…
Кому смущаваш вечния покой,
огласяйки галериите в звук.
А неусетно времето минава…
Замаян си от тази красота,
усещаш как все повече потъваш
на пещерата тиха във властта.
Не искаш да си тръгнеш, но откъсваш
и взор, и стъпки – тръгваш пак назад…
въжето ти напомня, че се връщаш
в човешкия реален, трескав свят.
Светликът дневен е изчезнал вече –
сега над теб е пълна тъмнина.
И ти се чувстваш мъничко човече,
изгубено в подземните недра.
Единствено въжето ти те свързва
с омразната и шумна суета,
и ти съзнаваш, че ще се завръщаш
дори в съня си в тази пещера.