Written by Таня Кръстева
Пристигнахме на Карлуково събота по обяд, една част от хората опънаха палатката на АСО, после нанесохме багажа в къщата.
Неделя сутрин успяхме да се преместим от къщата в огромната палатка чак към 11. Последни приготовления и поехме към входа към 12ч. Натрупахме целият багаж и Живко го спусна долу, докато ние се източвахме по класическата система. Долу беше прекрасно- дебели бели ледени образувания висяха на гроздове от свода. Боби отбеляза, че по начина на растеж на леда може да се правят заключения за разтежа на варовиковите образувания. Бавно пренесохме торбите през прагчетата и малките отвеси. Първа на последният отвес влезе Снежа. След 15 минути борба на едно от закрепванията слязах да видя какъв е проблема. Излезе че самохватът и въобще не държи, за сметка на това десандьора и приплъзва от калта. Дадох и моят водещ и благополучно се спуснахме на дъното в „саблекалнята”. Часа вече беше минал 15, което усетих по острият глад. Момчетата с адски усилия бяха прехвъърлили прониквачките през първите няколко закрепвания и тъкмо си ги подаваха през тесняка. Не искам да мисля как успяха, мястото е толкова неприятно, че Светльо по-късно сподели, че не е отишал на експедицията заради този участък.
Започнах да пребърквам прониквачките търсейки храна и попаднах на сноп шпекови салами, които стърчаха извън хидро торбите, защото бяха вакумирани. Седнах под една козирка, обелих един, отрязах си парченце и тъкмо да го лапна от отвеса над мен до който нямаше пряка видимост Живко изкоментира „М*ма му да *ба, мирише ми на салам. Толкова съм гладен, че халюционирам”
В съблекалнята се помотахме повече от нормалното. Чакахме Яни и Игор да изгърмят сифона. В някакъв момент Яни дойде, каза че има още малко, но Мамута ако може да мине от другата страна за да поразкърти синтровата кора, която задържа водата. Мамута обаче беше много далеч нагоре по отвеса, подаваше торбите и не чу. Яни и Игор след 2 часа киснене във водата съвсем измръзнаха и излязоха. Остана малко, но достатъчно за да имаме сифон. Гледахме плътната скала и водата под нея с лек ужас в сърцата. Всеки заяви, че много го е страх, но Мамута и Бобъра минаха от другата страна и започна епопейното прекарване на прониквачките.
Въздуха в хидро торбите задържаше прониквачките на повърхността. С моята душегубка с карабинер по средата на който се закачаха торбите момчетата ги прекараха, като от едната страна Боби дърпаше, а от другата Живко буташе със пълни сили. Междувременно Мамута чукаше по кората, торбите свършиха и минахме аз Живко и Ваня. Докато дойде времето на Коста сифона леко отвори от горе. Пак изискваше пълно гмуркане, но комуникацията беше много по-лесна по въздуха, отколкото през водата. Снежа се отказа да влиза преди сифона под въздействието на силните стряскащи гърмежи от разбиването и ние в камерен състав- Живко, Коста, Боби, Мамута от Хеликтит, Ваня от Ъндърграунд и аз продължихме на вътре. Оказахме се с целият товар за построяването на лагера- 24 торби, от които 2 с кабел за телефона. Аз и Мамута започнахме да опъваме кабелът, другите бутаха напред торбите по водата. Голямо облекчение беше, че имаше вода в повечето време, за да не се налага директно носене на багажа, но имаше и много прагчета. Скоро се разменихме, с кабелът се захванаха Ваня и Коста. Коста имаше драмата да е с галоши над садкото. Явно до момента беше влизал успешно по този начин, защото галошите го чакаха в съблекалнята и няколко души споменаха че са му ги ползвали, но в борбата с багаж, лепкава кал до колене и вода до кръста, лентичките с катарамите им се скъсаха и цялата експедиция напред ги връзваше с канапчета при непрекъснати опити да ги и изгуби и угроза да скъса садкото си веднага след това.
Малко преди полусифона забелязах, че първата торба с кабел е намаляла и реших че е добре да спестим носенето и да я оставим на място, за да продължим с другата. Беше ясно, че втората торба ще стигне до лагера. Направихме връзка с повърхността- леко пиян глас започна да обяснява, че ще извика Яни. Разкачихме жичките, вързахме двата кабела и повече не успяхме да направим връзка. Телефоните бяха мокри когато ги извадих от хидроторбата и после се установи че батериите са паднали от водата. Взехме единият телефон за да мъчим да го оправим в лагера, другият оставих на торбите в случай, че някой по-можещ дойде и го оправи.
Напред следваше леко снижаване на тавана, започна се патешкото ходене преди полусифона. Водата на моменти изчезваше и трябваше да носим прониквачките на ръце. Сложихме качулките на садката и се спуснахме по гръб, леко отблъсквайки се по тавана. Вече бяхме доволно уморени, след 13 часа пренасяне на багаж в дупката и полусифонът не успя да ни повлияе емоционално. След него минахме серия прагчета, за доизцеждане на силите. Живко избърза напред и каза, че разклона от който следва изкачването към сухите части е на 10 минути без багаж, което значеше поне на час в нашият случай. Стигнахме супер хлъзгава камина- калта която беше на всякъде приятно се разкваси от водата, която сипехме на всякъде. За допълване на удоволствието една огромна торба беше станала нереално тежка. Мамута заяви че са неговите дрехи там и ги извади- в хидро торбата в която бяха имаше няколко литра вода, изсипахме я в камината и дрехите останаха там до излизането ни.
Добрахме се до едно качване над което започваха залите и с Живко избързахме напред за да уточним мястото на лагера, да не се лутаме с багаж.
След малка кална каминка попаднахме в силно наклонена огромна зала. В горният и край имаше преливник от където се е стичала бавна вода и е направила от двете страни на залата нещо като тераси широки метър и дълги 4-5 метра. С Живко решихме, че там може да се спи, няма да е много удобно, защото хората ще са на голямо разстояние един от друг, но засъхналата кал може да се подравни с лопатата и да се получат равни койки. Това беше единственото място възможно за лагер до момента. Върнахме се и казахме на другите да качим багажа, но мен продължаваше да ме мъчи въпросът къде са тоалетните в такъв случай. Под камината имаше място, но слизане по нея без добро омазване е невъзможно. От мястото за спане трябва да има лесен подход до мястото за тоалетни, за да няма пострадали „през нощта”.
В левият горен край на залата се виждаше проходче към друг обем и реших че трябва да го огледам, за да намеря тоалетната. По малко качвало попаднах в друга зала, няколко пъти по-малка от долната, но пак силно наклонена и висока. Събрах сили и се качих до горният и край, където бях възнаградена с прекрасна равна площадка под малък купол. Височината на тавана беше около 2 метра, в ляво от „дневната” имаше пролазване- по-нисък купол заграждаше перфектно равна площ с вместимост 6-7 шалтета плътно едно до друго.
Извиках Живко да се качи и да види, той с леко неудоволдствие допълзя до мен и веднага даде напътствия за качване на багажа.
Момчетата бързо разпънаха найлон от края на спалното до края на дневната и се получи много уютно. Температурата в голямата стая беше 12 градуса, а в спалното по време на сън достигаше 15 градуса. Повечето хидроторби бяха пуснали вода и разопаковането на багажа донесе много мъка на състава. На Мамута всичките дрехи бяха мокри и събираше подаяния- от Коста блуза, от Ваня панталон. Чувалът му беше мокар до половина. Май само на Коста нещата бяха напълно сухи, защото беше ползвал по 2 хидроторби. За щастие в лагерът беше много сухо (да не повярваш във водна дупка) и дрехите по нас успяха да изсъхнат.
Набързо сварих вода и направих пюре – за да ядем нещо топло. Отворихме две консерви и това беше вечерята. Около 4ч сутринта на 6ти бяхме по чувалите.
Събудихме се към 11 напълно отпочинали. Започнахме приготовления за деня. Сварих ориз с месо за да похапнем по-добре. Водата ни вече беше намаляла драстично.
Банковица е водосбора на региона и от много малки пещери в Кралоково, които се ползват за септични ями, водата се излива там. Според Живко на всичките извори на Банковица е правено изследване на водите и има открити тежки метали. За това всеки опит за преваряване и пречистване с наличните средства на водата беше безсмислен. По тази причина пренасяхме 3 туби с вода навътре и това беше най-тежката прониквачка. Водата свърши още на 6ти, бензина на 7 сутринта. Преди влизането Стайчев ми даде котлона и бутилката бензин и аз веднага прецених, че бензина е малко за 3 дена, поисках още една бутилка, но той отговори че на следващият ден ще донесе в лагера, да не се притеснявам. При все, че на влизане когато успяхме да се свържем по телефона с повърхността съобщихме, че имаме нужда от бензин и вода, следващите 2 дена никой не дойде до лагера. Особено тежкото ни влизане се получи заради малко налични хора- ние като картировачни групи се очакваше да отидем на готов лагер и да се захванем с работа, но бяхме принудени от обстоятелствата да внесем целият багаж за лагера, да опънем кабел, да построим лагера и след малко сън и липса на вода да картираме. След сифона останахме сами, без предварителна яснота че ще трябва да се оправяме със собствени сили. Можех поне храната за лагера да съкратя с една торба- вкарахме десетина консерви, от които остана повече от половината за следващите групи.
Към 18,30 на вторият ден тръгнахме да картираме. Живко и Мамута преживяха няколко незабравими моменти докато навличаха мокрите неопрени. Аз се поборих известно време с ластика на садкото и установих, че за да бъде вързано качествено трябва да няма кал по него. На разклона преди качването по водопада го изпрах внимателно и седнах в една локва за да го пробвам дали пуска.
Живко разпредели Коста, Боби и Ваня да картират сухите части към лагера, а ние поехме по основната галерия на един ръкав по водата. След качване и каминка по един водопад, известно време газене с елементи на плуване достигнахме разклон до който бяха картирали няколко години по-рано. Намерихме последната точка и се разбрахме кой какво ще прави. Живко ми връчи геоложки компас и лазерна ролетка аз да меря, той да записва, а Мамута да избира точки напред. Първият ми въпрос беше дали компаса е водоустойчив и след потвърждението че е смело го пъхнах в една торбичка на кръста ми. На второто мерене се установи че стрелката е залепнала, компаса е неизползваем. Мамута и Живко решиха да идат до лагера за да вземат друг.
Върнаха се след трийсетина минути, в това време седях на една торба и ги чаках. Прецених, че тичане до лагера със садко само ще ме изтощи, а те бяха с неопрени и можеха да разхлаждат лесно. Когато станах получих остри болки в корема, едва вървях. Хоботчето на садкото се беше впило в мен без да го усетя и ми трябваше час за да спре болката.
Междувременно започнахме картирането по водата. Мамута мина напред, аз и Живко се поклащахме до едната стена с вода до гърдите. Така измерихме 2 отсечки и започнахме третата. Където установих, че се налага да плувам, да държа компаса над водата, за да не се повреди и неясно как да видя показанията. Междувременно Мамута виеше от студ и ни даваше зор да не се моткаме. Вдигнах бунт и изплувах така, че да мога да стъпя на крака. Вече на всички ни беше ясно, че без помощни надуваеми пособия няма как да се картира, когато няма дъно. За мен най-удачното би било да се вкарат 3 от най-големите пояси, за да може да седнем на тях. Вкарването на една лодка няма да реши проблема, а повече е нечовешко като багаж. Един от проблемите на Мамута докато държеше ролетката, освен студа, беше че нямаше абсолютно никаква опора – скалата беше напълно гладка, може би небесна кука ще свърши работа.
Поехме по сухото разклонение. До него се качихме през висок праг и огледахме галерията която вървеше напред и назад от нас. Поехме назад, защото беше по-късата част, като след доста виене меандъра се изсипва във водата. Лек смут предизвика факта че реката течеше на обрано на тази която изоставихме. Зачудихме се дали не е нова река, но нямахме въже и не искахме да рискуваме да се изсипем в нея от 5 метра и да не успеем да се качим. Продължихме срещу течението на малка вадичка задръстена с лепкава кал. Периодично газехме кал до колене с вода педя над тях. Висши акробатични техники ни задържаха над водата, така че да опънем ролетката и да измерим азимут. Още в началото се установи, че наклономера напълно не работи- стрелката залепва за корпуса и с много тръскане и упорито подсушаване има шанс да се премести малко, но съвсем не може да се разчита на него. Поради това картирахме без наклони, на перпендикулярни отсечки. Много ни помогна това, че галерията нямаше наклон, само на моменти леки прагчета, който се мереха лесно. След известно време неразбория влезнахме в крачка. Всеки си имаше установено място и започнахме много бързо да дърпаме отсечките. Докато Живко записваше или рисуваше сечение, аз хващах ролетката, Мамута избързваше напред да намери седващата точка, Живко идваше до мен и диктувах ляво дясно на точката, той хващаше в ръка ролетката, докато застане на точката аз вече бях в средата на отсечката чаках, с изваден компас и пак всичко от начало. Така успяхме за 12 часа, в които времето за придвижване, чакане за новият компас и връщане да направим 80 точки за първият ден.
Прибрахме се в лагера към 7 сутринта, другите се разбудиха и разприказваха. Бяха сготвили макарони, но ние отказахе. Един от ефеките на изпускането на водните торби беше, че макароните ги извадихме спукани, добре напоени с мръсна вода и като резултат полуготови. Бяха буквално цъфнали и аз веднага реших, че ако ще се тровя няма да е по този начин. Сварих от новоналятата от рекичката вода и изсипах едно пюре, с малко консерва, кетчуп и хляб се нахранихме добре и легнахме да спим.
Реката до лагера изглежда поне на пръв поглед значително по-чиста от първата река, надявам се, че са взети проби от нея и следващият път ще можем да сме сигурни какво пием.
На другият ден всички бяхме доволно уморени. Проведохме оживена дискусия дали да поемем навън вкупом или нашата група да иде да докартира. В крайна сметка се реши докто Коста подрежда лагера и особено неприятната работа по оформяне на боклука, Боби и Ваня да донесат кабела до него, а ние с Живко и Мамута да докартираме започнатото.
Към 16 ч оставихме приготвеният за изнасяне багаж на разклона и поехме напред. Меандъра започна много ситно да криви и след няколко часа мерене бяхме много близо до точка 80. Решихме да идем до грифона за да добием представа какво предстои и се оказа, че е непосилно за този ден да се свърши цялта работа. Следваше силно завит меандър, малко качване и големи обеми, преса и чак тогава залите с грифона. Похапнахме част от пръчката салам която носехме. Предният ден ядохме особено неприятен шоколад, киснат в първата река и не искахме да повтаряме упражнението. Поехме навън, бързо стигнахме до разклона, вземе багажа и поехме към изхода. На всеки се падаха по 2 прониквачки и не беше проблемно излизането. Въпреки това установих, че бяхме много уморени- Живко периодично спираше за да показва интересни места по пътя и всички с благодарност сядахме да гледаме например дупка в пода в която влиза вода. При няколко такива спирания за по 5-10 минути, успяхме да стигнем от разклона до сифона за 45 минути. Там ние малко си починахме, а Мамута поразкърти още синтровата кора. Това повече няма да бъде сифон. Минахме стеснението, като пак се наложи гмуркане. Аз подавах прониквачките и момчетата ги бяха подкарали към изхода, когато се гмурнах. На най-тясното място почувствах силно дръпване в кръста- коланът ми беше закачил. Върнах се 20 см и го откачих, като на второто минаване го придържах внимателно.
Засякохме втората група да се изнася по отвеса, точно когато стигнахме под него. Те предложиха да изтеглят прониквачките ни, но дрехите бяха объркани и имахме нужда от всичките.
Бавно преобличане, бавно излизане без да си даваме зор. Аз си дадох резервните дрехи на Мамута- блуза и панталон и докато чаках да се приготвят установих че дрехите на мен са доволно мокри и мръзна и Живко ми даде чиста блуза- беше невероятно удоволствие при всяко движение полъха на праха за пране, с който беше изпрана.
Наближавайки входа, момчетата ме изпратиха да се кача по въжето, като оставих торбите ми те да ги качат- предпочитаха да освободя системата максимално бързо. Изкатерих се и преодолях прагчетата затрупани със сняг, като на всяко внимателно си слагах водещият. Очаквах ръкавиците ми да замръзнат, но не успяха за малкото време. Но осигурителният ми карабинер беше залепнал, едва го отворих за да го закача на прехвърлянето на камбаната, а минута по-късно едва го откачих.
В голямата палатка ме посрещна приятна пещерна обстановка. Помолих който е свободен да отиде да помогне за багажа. Бързо се преоблякох и Яни ни закара до пътя. Аз бях на мнение, че ще пътувам към София, за това изровихме колата ми и с нея се придвижих до къщата, където разчистих място за паркиране преди да влезна на топло.
Шокираха ме с информация, че за трите дена в които сме били в дупката, в България има спукан един язовир, удавено село, загинали хора, блокирани пътища и аз се отдадох на излежаване и ядене на торта на топло в добра компания.
На сутринта Живко и Коста започнаха да нанасят данните на картата и установиха че ние тримата – Живко, Мамута и аз, сме картирали около километър.