Written by Боян Шанов
Експедиция : “Камбанки”
07-12.08.2004
Участници : Янев, Таня, Явката, Павката, Юли, Сашо и Боби
Съобщава : Боян Шанов
Цялата банда се събрахме на паркинга на “Метро” и след като натоварихме стабилно пасата на Явката и реното на Янев потеглихме с нетърпение към китните родопски хълмове. Скоро обаче, жегата и силно отегчителната магистрала “Тракия” ни накараха да спрем за по едно двойно кафенце и естествено разговор за екстремна екипировка. Нейде пък из град Кричим зорките погледи на няколко пасажера от пасата на Явката съзряха нива с “небрежно” прорасли влакнодайни и щастиедоставящи растенийца. Явно хората тук не идваха баш от планината. Спряхме за подхапване и бяхме подложени веднага на умелото изнудване от страна на малките златнозъби циганета на централния мегдан. Връщайки се към колите съзряхме как едно от тях незнайно откъде се беше въоръжило светкавично с кофа и парцал и търкаше пасата със завидно за софийските му събратчета усърдие. Други две гаменчета довтасаха мигом с една щайга крадени от нейде смокини и Павката поде интересен разговор с тях, от който се разбра, че не приемат плащане в натура и че предпочитат жени. Накрая направо си поискаха дежурните пет лева, ама им обяснихме, че ако ги имахме, щяхме първо да си купим ракийка, пък после да се отдадем на разсъждения за нуждите на малцинствата и начините за тяхното задоволяване. Последното не го разбраха и това ни позволи да се изнесем с мръсна газ, оставяйки ги да се трудят мисловно с празни ръце. Следващата ни спирка бе пред пещерата “Дяволското Гърло” където се опъваха кабели и трескаво се подготвяше някаква грандиозна дандания и някой спомена дори нещо за бой. Ние помислихме, че ще има фолк концерт и селско меле (имаше и полиция), ама се оказа че то било фолклорни възстановки на епични сцени от исторически епохи. По едно време занаидва бая народ откъм Триград. То не бяха хипари, пънкари, кришнари и разни други свързващи и липсващи звена от човешката еволюция. От цялото това нещо ние се оказахме най-… не облагодетелствани. Обещаната ни по предварителна устна уговорка високо проходима кола не ни бе осигурена поради изключителна заетост на някои ангажирани с шоуто лица. Слава богу, намерихме Кире Смолянски (това не му е истинската фамилия, нито име) та той ни уреди с едно страшно бясно возило – бордова УАЗ-ка с диван от огненочервен плюш в основата на каросерията отзад. Натоварихме целия багаж и потеглихме нагоре по невероятно красивото дере дето не му знам името. Двете празни коли весело подскачаха по сравнително добрия каменист път и следваха неотлъчно бай Цветан с УАЗ-ката. Оставихме ги пред един мост и всички продължихме по-нататък в каросерията на “големия дзвер” който ни стовари вече по тъмно в основата на хълма с дупката. Включихме генератора (благородно предоставен ни от Мартин Трантеев) и монтирахме лампи за да си опънем палатките за през нощта. Гъзария ще кажат някой, ама този генератор го пуснахме само за да сме сигурни че работи и ще може да си зареждаме акумулатора на перфоратора. Другото бе въпрос на предвидливост.
На следващата сутрин преместихме лагера по-близо до пещерата като в общи линии успяхме на един курс да вдигнем цялата багажерия, въпреки първоначалното ни желание да не се насилваме и да се разкарваме два пъти. Оказа се, че в бързината сме позабравили туй-онуй в колите и се наложи Юли и Явката да слизат до долу за торбичката със спитовете. През това време останалите опънахме палатките и направихме щабен навес от два големи найлона. Заредихме батерията на перфоратора и в ранния следобед Янев, Юли, Явката и моя милост се упътихме към пещерата с инвентара за екипиране. След 9 часа се появихме отново на повърхността, след като и петте отвеса бяха екипирани, а аз се бях запознал с теснотийте на дъното.
На следващия ден Павката и Сашо влязоха към обяд и започнаха да слагат анкерите на първи и втори отвес. За съжаление обявения от производителя на перфоратора брой дупки бе чиста химера и недостъпен като всеки европейски стандарт. От 42 дупки с едно зареждане нашата машинка ни предостави едва 6. Просто без коментар. Е, вярно, влага, студ, кал, ама пък чак толкова… Все пак екипът успя да забие и анкер на тавана на третия отвес (най-дълбокият и най-трудния за подход кладенец). Аз и Юли щурмувахме дъното следобед, като за около час слязохме до долу (друго си е вече готово екипирана дупка !). Аз се напъхах докъдето мога и си заслужаваше голямото пъшкане. След последната зала, по пътя на водата има първо едно напъхване във вертикална цепка (която впоследствие бе разширена бая), последвана веднага от силно наклонена хоризонтална преса. Там минах с малко издишане и след леко уширение трябваше да легна във водата за да преодолея още една теснотия (по-приемлива от предната). Излишно е да споменавам, че за каската нямаше място на главата ми. Излязох в по-широка част на меандъра и продължих два-три метра до последния тесняк. Стените на меандъра се доближаваха дотолкова, че главата ми можеше да влезе само на едно ниво. Влязох на хълбок с главата напред и бавно се загърчих навътре. За да задържа главата на правилната височина се подпирах на изпъната ръка, потопена във водата, която присмехулно се изнизваше напред в цепката. След като и краката ми влязоха в тази вертикална преса, забелязах, че поточето завива рязко наляво и тесняка свършва след половин метър напред. Юли ме чакаше три тесняка назад и откакто бях влязъл в този загубихме слухова връзка. Сетих се, че придвижването ми назад ще е много неудобно, но все пак шума на водата ми обещаваше нещо интересно и затова продължих. Водата завиваше наляво и през едно тясно прозорче… се изсипваше от около 5 метра на дъното на отвес, широк около 4 метра в диаметър. Стените му продължаваха нагоре, а аз задъхан подавах любопитно глава през малката дупка в стената. Явно тук реката на пещерата “Камбанките” се вливаше в друга система и двете със сигурност продължаваха надолу, понеже водата се изтичаше към дясната стена, а и право пред мен виждах как една широка галерия в далечния край завиваше и тя надясно. Обемите бяха типичните за пещерата, но тази неумолима закономерност отвес-тесняк-отвес не позволяваше в този случай да се продължи. Все пак се напънах още малко и опитах да взема резкия завой с гръдния си кош, но дори и с издишане пак не можех да мина – просто завоя бе много остър, а не можех да мърдам тялото си настрани в тесняка. После прецених, че дори да се измъкна някак, впоследствие изобщо нямаше да мога да се напъхам обратно нагоре, понеже нямаше да имам никаква опора за краката. Забелязах, че беше доста поокаляно това прозорче – явно и други са стигали дотук, но не забелязах да са продължавали надолу. По тюхках си малко от яд и запълзях назад. Ако се поочукат малко острите ръбове на стените може би ще може да се маневрира повече в този ужасно неудобен тесняк. Много е неприятен на заден ход. Съобщих за цялата ситуация на Юли и решихме да се поработи по първите тесняци, за да може повече и по-едри хора да напредват към продължението. Пък някой ден и последния тесняк ще претърпи злополука с чук. По пътя нагоре засякохме Павката и Сашо, които бавно излизаха и бяха на втори отвес. Тя пещерата е малка, но с тесняците и мокренето в тях е доста изтощителна, когато се работи продължително в нея. Изкарахме издъхналия акумулатор и си легнахме след кратка вечеря, на която изядохме последния хляб.
Във вторник Янев и Явката влязоха и довършиха набиването на анкерите. За наше голямо щастие петият отвес вече може да не се екипира на сталагмитите, под които можеше да се бръкне с цяла ръка в калта, върху която бяха натекли. Отборът поработи и в първия дънен тесняк, който вече не заслужава това си определение. Патрончетата “Хилти” не прощават, особено когато са по повечко в една дупка. През това време Таня, Юли и аз се запътихме към село Мугла на разбойнически набег за хляб и цигари в хоремаг-а. По пътя ни настигнаха много охлюви и ние ги качихме на стоп в две пликчета. Оставихме ги да се пооблекчават, прочистват и отдадат на своите групови страсти и следобед аз и Сашо се запътихме към един въртоп или по-скоро понор, понеже в него се губеше планинско поточе с два пъти по-голям дебит от това дето влиза в “Камбанките”. Бяхме открили това местенце сутринта с Юли, но не бяхме първите, тъй като там, където водата се губеше в основата на голяма основна скала имаше импровизиран бараж от няколко клона захванати с пирони. След бая ръчкане в дебелите глинени наноси и измъкването на две-три павета успяхме, не без помощта и на Павката и Юли, да постигнем внушителен обратен ефект – водата престана да се изтича надолу и бавно се заформи едно малко езерце, в средата на което седяхме тъжни и прецакани. Кръстихме го този нов обект “Озерная 2” и се примирихме с фактите. Иначе мястото е много перспективно, а и на 20м по посока на губещата се река има малък и стръмен въртоп – явно таван на отвес. И в него по копахме, но нещо настроението не бе на ниво поради току що преживяното разочарование и скоро се прибрахме в лагера. Вечерта, след дежурната порция як дъжд, Павката и Юли се напъхаха отново в “Камбанките” и поработиха във втория тесняк. За съжаление скалата не им върна едно шило – просто си го хареса и сега си го къта дълбоко в себе си. Освен това и един инцидент с изпуснат чук в тесняка ги забави около 40 минути в борба с милиметрите. Излязоха към пет часа сутринта и така не им се спеше, че се наложи Янев да става в седем и да ги гони да си лягат.
В сряда Сашо си тръгна сутринта на стоп, а Янев, Таня, аз и Явката свалихме по една раница багаж до колите. Вече се бяхме по изтощили и често си почивахме, а Янев даже беше по настинал. По едно време Явката се сети, че има сладко от бели череши в раницата си. За късмет пък аз си намерих в един джоб на раницата лъжицата си, която ми избяга някъде още първия ден. Спряхме до една чешма и аммм… А пък същия ден на обяд бяхме похапнали охлювите с ориз, но май не се бяха до сварили, та деликатесното в тях леко убягваше. През това време неуморните Габари се впуснаха да разекипират. Излязоха към единадесет вечерта и аз и Явката се облякохме да довършим делото. Павката спомена да извадим един камък от прониквачката, която била вързана за да им натяга въжето на втори отвес за улеснение. Обаче аз позабравих едното и интерпретирах грешно другото. А именно много се зачудих защо въжето тежи като за 200м отвес, когато си редях десандьора, а пък камъкът го извадихме… навън заедно с торбата в която си кротуваше. За да замажем положението приехме, че не сме извадили камък, ами “геоложки образец”. Ама като си помисля това не го направи по-лек.
Четвъртък си застягахме лагера, по обяд бяхме при колите и се сбогувахме с Янев и Таня, които до неделя щяха да скитат из Пирин.
В крайна сметка какво направихме – наковахме дупката с анкери 8мм (на някои места оставихме и планки), узнахме какво ще следва след като се минат тесняците след пети отвес и намалихме техния брой и кураж. Установихме дължините на отвесите 11м; 11м,22м; 18м и 18м, скоро ще пуснем да циркулира и техническо описание на тази пещера. Освен това се поизгърчихме, по наквасихме и всичко това в името на… вие знаете кое.