Written by Бай Петко
От май 1976 до края на 1977г.
За съжаление това е период в който не водех записки, за това пък първите спомени обикновенно са по – трайни, та се надявам да бъда сравнително точен. Ние завършихме курса в особен за клуба момент. Момента на смяната на поколенията. Тези, които бяха създали и клуба и авторитета му, навлизаха във възраст в която можеха да бъдат преди всичко шефове на експедиции.
Относително по – млади в клуба тогава са били девет – десет души: Иван Личков, Иван Здравков – Джони К., Алексей Бендерев, Филип Филипов – Фикусът, Вилиан Ошанов – Вилицата, както и завършилите непосредствено преди нас Ирен Илиева, Сергей Бостанджиев, Валентин Костов и Марина Козарева. Така, че попълнението от повече от двадесет и пет човека от нашия курс дойде съвсем навреме. Така се случи, че точно в този период клубът беше подхванал здраво изучаването на Черепишкия район, особено подходящ за млади пещерняци. Първата голяма експедиция беше в началото на месец май. Грубо казано задачата беше да се маа по баирите и да се търсят дупки. Такива, макар и малки, масово излизаха, с което се поддържаше стръвта у младия кадър. След първата майска експедиция последва втора, около двадесет и четвърти май. На нея, освен познатата от предната експедиция работа, започна вече да се усеща приобщаването на курсистите към клуба. Започнахме, лека полека, да си набавяме и елементарната екипировка. За онова време доченият гащеризон и строителна каска без периферия минаваха за лукс. Карбидки, хеле пък челни, имаха само двама души. (спомен от ходенето им в Англия). За супер осветление се считаше миньорския челник. Масовия пещерняк караше на самоделки работещи в най добрия случай на боксове от шест батерии.
Валентин Костов и Алексей Бендерев – Черепиш 76
Черепишките експедиции нямаха гръмки резултати, а както се оказа в последствие е могло да имат такива. За нас обаче, те бяха особено важни, защото на тях създадохме навиците си за бивакуване (аз лично тогава за пръв път спах на палатка), за мъкнене на багаж, за организиране и поддържане на лагер. И най – вече, за картиране и предаване на карти! И до сега си спомням как Алекси и Вальо Костов ми вадеха душата за ненавременно предаване на карти. За отбелязване е, че почти всички експедиции до Черепиш, дори двудневните ходения, бяха финансирани от клуба. Обикновенно се плащаха пътните и поне по два лева на ден за храна. От това време са първите ми спомени от тогавашния секретар на клуба Валентин Костов, който се грижеше блестящо за тиловото и административно осигуряване на проучванията. Изобщо, според мен, това беше един от най – добрите секретари на клуба. Жалко, че и семейство, и работа му попречиха да остане на този пост повече от един мандат. По време на експедициите, не на шега се спазваха изискванията на БФПД за безопасност. Въжета и стълби например не се даваха без маршрутен лист, в който ясно се отбелязваше кой е главен и кой техн. ръководител. Като стриктно се следеше дали написаните лица имат право да влизат и водят в обекта посочен в маршрутния лист.
Ирен Илиева – Черепиш 1976г
Може да ни изглежда глупава, но тази бюрокрация имаше определен смисъл, състоящ се в това, че, недай си боже, нещо се случи, главният и техн. ръководител се разглеждаха като длъжностни лица по смисъла на Наказателния кодекс. Значи носеха не само морална, а и материална и наказателна отговорност за глупостите на участниците в групите. Да се ходи без маршрутен лист се считаше за някакъв вид неуважение към клуба и никак не се толерираше. Е не сме стигали до лишаване от участие в експедици, каквито случаи преди това е имало, но определено не се толерираше. Веднъж, пак на Черепиш, Божо и Оги, невписани в маршрутен лист, се присламчиха към нашата група и отмъкнаха въже и стълба. Намерението им било да влизат в някаква дупка. Аз се явявах ръководител и установих липсата чак вечерта в София. Обаждам се у Божо – няма го. Обаждам се у Оги – същото. Почна да ми става кофти. Сигнализирам бързо Алекси Бендерев, той Емо – тогава учебно спортен на клуба. Божо и Оги все ги няма. Сформираме спасителна група, която решава първо да изчака всички идващи от Черепиш влакове, а тогава те бяха безумно много. Междувременно Ирента мобилизира Евата, единствена тогава с кола, и идват също при нас на гарата. Тогава не пушех, ама ми се допуши. За щастие, с най – последния влак, Божо и Оги цъфват. Както в началото се хилеха, като видяха какъв отбор кеси на гарата, в полунощна доба заради тях, им стана бая кофти. Та разказвам случая за да илюстрирам факта, че и на маршрутни листове, и на контролен час, и на безопасност изобщо си се държеше. Не знам защо, но с годините тези неща започваха до изчезват, пък днес съвсем ги няма. А вероятно не е редно да е така. Когато бях на курсове във Франция, едно от нещата на които ни обърнаха особено внимание беше документацията необходима за влизане в пещери. Там пак в началото беше маршрутният лист, който пък е безумно задължителен, защото се прилага към застрахователната полица, без която пък изобщо не се влиза. Център на клубния живот по онова време, пък и чак до края на осемдесетте години, беше сбирката в сряда. Тогава тя се провеждаше в една не голяма стая на тавана на студентския дом на културата. Хората започваха да се събират около 18.30ч, а официалната част започваше в строго определено време. Това значи, че беше обявена за 19, а започваше в 19.30ч. Като правило тя се откриваше от секретаря и отнемаше обикновено 15–20 минути. Задължителни точки бяха: къде сме били и какво сме направили съботата и неделята, къде ще ходим, информации от федерация, клубове и т.н., както и всякакви други ежедневни въпроси. Освен всичко друго, сбирката в сряда беше мястото за изява на най – младите. Беше гарантирано, че разказът ти, дори за най – незначително обходче, ще бъде изслушан с внимание от всички. А това означава и от хора, които спокойно могат да ти бъдат родители, които на всичкото отгоре, след това или ще те попитат за още нещо, или ще ти разкажат за своя опит в района. В реда на детайлите ще отбележа, че по време на официалната част даже Панайот Нейковски и Александър Стрезов не си позволяваха да пушат. Това пък гарантираше деловото протичане на мероприятието.. Когато през 1983г. се наложи сбирките на клуба да се провеждат в студентския град доста се притеснявах дали хората ще се разкарват до там. Оказа се, че нямаше проблем. Сбирката в сряда си беше не просто част от сърцевината на клуба, а изглежда чак ритуал. След това отклонение ще се върна към дейността ни през 1976г. В центъра на вниманието ни през лятото беше голямата общостудентска експедиция, която тази година щеше да се проведе на Пирин, в откритата наскоро (1974г) от поляци пропаст “Вихрен”.
Алексей Бендерев, Тошка Костова, Васил Гурев и бъдещата му съпруга –Маша, зад тях е Сергей Бостанджиев – експедиция “Пирин76”
Базовият лагер беше в х.Бъндерица, в заслона на Казаните беше организиран подсигуряващ прониквачните групи лагер. Участието на нас, лицата от последния курс, беше свързано главно с носенето на багаж и повърхностно разузнаване. Със задоволство гледам обаче, че с бай Владо сме успели да спретнем и четири наши карти от тази експедиция. Гръмки резултати нямаше, но този път, за разлика от миналата година, пропастта беше намерена и в нея се влезе на дълбочина над 100м., много нещо за тогава. За отбелязване е, по – шумната отколкото необходима, спасителна акция проведена в последния ден на експедицията, за която споменавам, по -напред във връзка с лицето Божо. Във всеки случай времето не стигна, поради което, само три седмици по – късно, се проведе втора експедиция, за допроучване на пропастта. Този път бяхме само седем човека. Доста по – спретнато и само на макарони и мед (това беше останало от голямата експедиция) се направиха три влизания. Гръмки резултати пак нямаше, ровеше се по дъното и, за съжаление, значително по – надолу не можа да се стигне. Тази експедиция допринесе много за моето израстване като пещерняк. До тогава значи аз бях почти мамино детенце, дебело дете отличник, само дето не пее в хора, и то само защото не можех да пея. Значи до тогава си бях с колежански маниери, само дето не говорех на Вие. Уригване! Пърдене! В никакъв случай. Преобличане на публично място! Къде ти! Притеснителен един такъв, свитичък бях. За очовечаването ми голяма роля изигра Алексей Бендерев. На тази експедиция за пръв път той пърдеше и се уригваше гръмко и пред публика. Когато го направи за първи път бях буквално втрещен. Не, че други от старците не го правеха. Охо! Напротив, но Алекси? Чак се възмутих и го попитах “И ти ли бе Алекси?!”. А той ми отговаря “Какво и аз?”, “И ти ли така пърдиш?”, продължавам да питам наивно. “И аз , и аз!”, отговаря ми той. “Ами защо до сега не съм те чувал?”, “Ами защото аз пърдя само в тесни компании, пред хора който са ми близки и уважавам, иначе рискувам да не бъда разбран.”
Иван Здравков – Джони К. 1976г.
От тази експедиция ми е и първият “плътен” спомен от изключително здравото лице Иван Здравков. Освен с отлична физика, беше забележителен и с великолепно пеене. Спомням си, след последното нощно, двадесет часово проникване в пропастт “Вихрен” сме излезли на Джамджиевия ръб. Часът е някъде малко преди осем, времето е великолепно и ние сладичко се припичаме на септемврииското слънце. Над долината на Бъндерица се вие едър сокол. Джони излизаше последен и още като видя птицата, без дори миг да си почине запя “Как бих желал сега, да бъда млад орел..”. Достоен за споменаване е и банкета на експедицията. За наш ужас краят й съвпадна с почивния ден на механа “Момини двори” (най лъскавата тогва кръчма в Банско) и се наложи мероприятието, отбелязващо успешния край, да се проведе в невзрачна кръчма в градския парк. Там обаче попаднахме на, също толокова нещастни и по същата причина, военни, дошли да проверяват разложкия полк. Скоро установихме общност на интересите досежно Охрид и Цариград, което доведе до това, че някои хора трябваше да бъдат измъквани с въже от кенефа. През есента на 1976г. нашият курс за първи път влезе в “Духлата”. От предпазливост ли, от сложни транспортни проблеми ли, но Пашо не ни беше водил там. Та с много постоянство с бай Владо, Оги, Божо и маса други започнахме да опознаваме пещерата. За отбелязване е, че бай Владо посмя да води по маршрута Стар – Нов вход, на второто си влизане. Хубавото е, че нямаше загубени. От нея година ярък спомен ми е останал от честването на осми декември. Решихме да бъде на х.”Момина поляна” – малко на север от билото на Стара планина, над с.Антон. Не знам кой беше избрал мястото, но когато слязохме на гарата се оказа, че никой не беше ходил до там. Не само това, ами Божо, когото изрично бях предупредил, че според „“Хижите в България” ходенето е пет часа, беше дошъл с балтон и с маце с високи обувки. Както й да е тръгнахме, естествено в гъста мъгла, и още по – естествено се загубихме. Чак по мръкнало излезохме над облаците и успяхме да се ориентираме. В хижата пристигнахме около 21.30ч, след повече от седем часа ходене. Ама беше страшно гот. Края, по – точно есента на 1976 г ,за клуба е свързана с арестуването на Александър Стрезов по обвинение, последно, в антидържавна дейност. За срам наш, съм длъжен да отбележа, че за това се говореше под сурдинка и лично аз го узнах едва на 31.12. от доста пияния Жорж Антонов, и то защото непрекъснато вдигаше тост “за нашите приятели, които са в премеждие.” Иначе самата Нова година или по – точно 30.12., беше също достоен за отбелязване. Проведе се на манастира “Седемте престола”, където попаднахме на група пияни милиционери, които набиха Сашо Мустака. Вярно, че вместо поискания паспорт той им извади нож, но също така вярно е, че те просто не бяха благоволили да се легитимират. Освен Сашо Мустака, в някаква степен от историята пострада Оги, на когото, кой знае защо бяха викали баща му на обяснения в милицията. Иначе, на самата Нова година, домакина взе мерки и ни раздели, та си изкарахме съвсем нормално. През февруари клубът проведе зимен лагер на х.”Мальовица”. Вярно беше построен социализмът. Над четиридесет души спаха и се храниха в продължение на петнадесет дена съвършено безплатно. В личен план свързвам лагера с факта, че при пандюл на “Куклата” счупих карабинер и не се пребих само защото бях с парашутна сбруя (новост тогава), та увиснах на едната халка на столчето.
След миг карабинерът ще се счупи
През пролетта клубът продължи офанзивата на Черепиш, все със скромни резултати.
Лятната експедиция, обаче беше една от най – мащабните в клубната история. В нея взеха участие повече от четиридесет души, всред които петима италианци от спелеоклуб “Рибалдоне” от Генуа и трима англичани от Шефилдския студентски спелеоклуб. Работи се на два лагера – в х.Бъндерица и в “Бански суходол”. Някои от членовете на експедицията – например чужденците така и не можаха да се видят. Работи се по картирането и проучването на пропастта “Вихрен”, както и по подробното “прочесване” на “Бански суходол”. Тогава започна проучването на пропастта №9. Макар и без сериозни резултати експедицията беше страшно полезна, особено за нас, по – младите. Отработихме напълно и пазаруването преди експедицията, и уреждането на транспорта, и посрещането на чужденци, и организацията на толкова многолюдна проява.
След великолепния осми декември 1976г., вече набрали опит, проведохми и “Осми декември 77” пак на х.”Момина поляна”. Този път не се загубихме, но Милка жестоко си счупи крака и се наложи, пак по нощите да я сваляме до Ловеч. Божо и Оги поставиха някакъв рекорд, слизайки до Дивчовото за да извикат линейка. Останалите, на смени, в дълбок сняг, свалихме носилката до пътя, за време което е много добро за турист носещ само раницата си. После с Адаша (Петьо Памукчиев) и Марина стигнахме до Ловеч, където веднага започнаха операция. Предложихме кръв, никой не ни я поиска и двамата с Адаша се върнахме в Тетевен. Настанихме се удобно в хотела и установихме, че вместо раницата с храната са ни дали тази с алкохола. Пихме по ракия, измихме си краката за да не ни е много гладно и заспахме.
Милка – около 10 месеца преди описваната случка
На другия ден бяхме атракцията на градчето. Всички бяха разбрали, че нещо е станало нагоре в планината и слуховете бяха преразкрасили историята. На този фон с Адаша отиваме да закусваме в една сладкарница, небрежно носейки носилката. Тя все пак беше на хижата и трябваше да я върнем. Че то интерес, че то погледи от сладкарката. Спомени, спомени………… От тук нататък следват практически нередактирани записки водени по време или непосредствено след експедициите.
Лъкатник 1978г. Тренировка за изнасяне на пострадал.