Written by Бай Петко
1978 година
08.01.1978. Пак сме на ДМЗ Перник, сиреч на спирката пред него. Състав: чичо Жорж, Владо счетоводителя, Алекси, колежката Мария от МГИ, Трайчето,Тончо, Ели от нашия курс, някаква нейна приятелка и Ирента.
Бюлюк народ. Времето е великолепно, минус 10 градуса, особенно се радва Жорж, защото има и вятър, а той „страшно мрази да му е задушно“. Потропваме по снега и чакаме рейса, той най-после идва, товарим се и след 45 мин. сме в Боснек. Между другото трябваше да се носят чук и рулетка. Ядец, да разчиташ на жени – така ти се пада – Ирента забравила да вземе чука, а Евата въобще не се появи. Нейсе, с Жорж вземаме чук от бай Пешо /чука се чупи в ръката ми 3 мин след като го получих, без при това нищо да съм чукал./ Ясно е, че тая тълпа в една група не може да се движи та се разделяме. Аз, Мария, Владо и Жорж ще ходим в Губилището. Алекси ще разхожда останалите. Без особенни премеждия сме на входа на Губилището. В глухата лява галерия сме запланували да разбием една сталактонова решетка, чука естествено пак се чупи при първия удар и още по – естествено главата му пада зад решетката. Междувременно някъде точно над мен Жорж е намерил някакъв тесняк, който тръгва надолу и може би ще изведе зад решетката, тъкмо ми обеснява това, когато надава мощен вик последван от доста нецензуриран израз, паднала му е карбидката от каскета и то естествено на дъното на тесняка. След няколко нуеспешни опита да я достигне отстъпва мястото си на Мери, която, въпреки огромния си, но в никакъв случай не грозен таз, успява да изпълзи до дъното на стесняването, да вземе карбидката и, което е не по-малко важно да установи, че тесняка наистина е водел до другата страна на решетката, която така злополучно разбивам.От вътре има по-добро поле за работа и след малко в решетката е пробит отвор,намърдваме се при Мери в ниска /50-70см/, но много красива заличка или по точно фурничка, за съжаление след 5 м следва край. Връщаме се, малък инцидент, Мери се заклещва в отвора на решетката, е накрая естествено мина, но това коства целостта на гащеризона й, който между другото се състои от съшити на ръка яке и каубойски панталон. Налага се Жорж да я шие. При което време аз мързеливо лежа в калта и си мисля, всъщност нищо не си мисля, защото Жорж с невероятен за спокойната му натура глас прогърмява, „Евалла“, почти едновременно и аз съзирам обекта на неговото възхищение /все пак осветил го е /, това са две невероятно красиви „боздуганчета“ – пещерни образувания, два пъти по-красиви от факта, че си ги извадил от мрака за секунди, че ги гледаш проснат в калта, и че знаеш че си някъде дълбоко под земята. Шиенето приключва и продължаваме. Достигаме доволно тясна фурничка в която Жорж поработва с чука, който междувременно съм привел в сравнително добро състояние. Тръгваме след него за да достигнем след около 15 м до неголяма, но хубава зала. След това къде на колене, къде по корем, през кал и вода достигаме до ниска / 1 м/ заличка. Въпреки, че ставам банален, и тя е много красива, още повече, че тук пещерата е в процес на силно окарстяване, водните капки блестят като злато, ефект, който съм наблюдавал само в пещерите. Изпушва се традиционната цигара и тръгваме назад, този път водя аз. Горе долу се справям и скоро сме вън. Другите вече ни чакат около огъня. По традиция излета завършва в кръчмата Петрус, където се сгряваме вътрешно за из път.
15.01.1978 г. Отново Духлата, отново Губилището. Състав: Милорда, Божо, Ирен, Джипси, колкото и да е чудно Илиана и моя милост -водач- Их начи.
Пак студ, пак същия район. Юнак Божо слиза до дъното на пропастчицата и открива водна галерия, желаещи за мокрене няма, значи друг път. Тръгваме по горния етаж и за най – голямо мое учудване се озоваваме в залата на черепчето, т.е без да се усетя сме се завъртяли здраво. Както и да, е тръгваме да се връщаме, за най голямо /пак/ учудване намираме кристали злато. Най после наистина излизаме за да завършим отново в Петрус. Тук има необичайно много народ, сервира ни сина на кръчмаря, пийваме ромче и накрая за общо учудване плащаме 6 лв. /а сме 6 човека/, рейса, влака и София.
22. 01. 1978г. Отново района на Духлата, по – точно малката пещера в самия край на с. Боснек. Състав: Огнян, Косьо, Блага, Ясен и аз.
Време-страшен,студ. Трудностите започнаха, още с намирането на входа, който е с размери 30х40 см и е в самата канавка на пътя, но от природозащитни и др. съобръжения е добре замаскиран. Толкова добре, че дори Косьо и Оги, които се бяха пъхали вече тука не можаха веднага да го намерят. Обличаме пещеризоните направо на шосето за ужас на селото /обличането на комбинизона е свързано с разсъбличане до плувки, температурата, както се спомена не е от най благоприятните/. Додето се пудрихме към нас минаха две лица, едно от които започна да разправя как едно куче се изгубило в Духлата и излязло в Бояна, изобщо познати истории. Най после тръгваме, след няколко тесняка достигнахме разширение, няколкото опита да пробием тук таме при тесняците не дават никакъв резултат. С понижено настроение започвам да правя карта- до тук пещерата е малка 60-70м така, че картирам сам, основната група остава да се мотае някъде зад мен. Навирам се в един два тесняка за да установя, че няма нищо и тъкмо позавършвам картата към мене се присъединява Блага. Пудря се още малко над планшето и завършвам. Получава се прилична карта. Интересно, защо Ясен, Оги и Косьо ги няма, почва да ме глождат съмнения да не са открили нещо. От една страна ме мързи да се връщам, а от друга ми е ясно, че ще се върна. Решавам да почакаме, нито вопъл, нито стон откъм онези юнаци. Все пак ще се връщаме, за 5 мин сме там, където Блага ги е оставила. В дъното на каньончето наистина има малък тесняк, който обаче само след 2 м стеснява жестоко. Вече смятам да ги търсим в друга посока, когато от другата страна на тесняка се раздават възторжените викове на Огнян: „Открихме нова Духла“, крещи серсемина с всичка сила. Хубаво сте я открили, ама аз през този тесняк хич не го виждам минаването. Започвам да се пудря, на всичкото отгоре и нещо ми приработва шубето. Обаче няма начин, ако остана тук цял живот ще ме е яд. Тръгвам, всъщност не е чак толкова тясно- е да, до тука добре, ами сега…., изпускам всичкия въздух и напредвам още 4-5 см. Почивка, при която се диша внимателно, главно с корема за да не чуствуваш, че не можеш да си поемеш дъх, както трябва. Пак изпускам въздуха, още 5 см напред, ръката ми обаче се заклещи, сега би трябвало да се върна десетина сантиметра назад, да я „отклеща“ и да започна всичко отново. Перспектива, която никак не ме блазни, още повече, като че ли започна да става по-широко. Впрочем края на тесняка, където се влиза в културна галерия /1.40 х 60см/ е само на 20 см пред мене. Решавам да не се връщам, а да преодолея стеснението силово. Ръката ми се е заклещила или по точно заклинила между гръдния ми кош и скалата под мен, така че юмрука ми е почти до долната ми челюст. Задачата се свежда, до избутване ръката напред. Напъвам, китката ми затиска леко челюстта, след още един напън минава на по-„широко“ пред носа ми, но по нататък ми е просто невъзможно да я придвижа. Като че ли нямам мускул,който да може да се включи в работа при това идиотско положение на предните крайници, освен това китката ми запушва леко носа и се налага да дишам през устата. Правя няколко бързи и резки движения с цел да изблъскам ръката напред. Това впрочем е последното, което трябва да се прави в такива случаи- резките движения нищо не помагат, а само ти показват колко си натясно, и общо взето колко си безпомощен. Започва да ме залива гореща вълна и да се задъхвам, паниката упорито си пробива път…. Прекратявам всякакви движения, опитвам се да нормализирам дишането и да се съсредоточа….., като че успявам.
С Божидар Николов и Мая Чорбаджииска в една от пещерите на Черепиш. Огнян, Божо и Тошко, я откриват предната неделя. Спускат се, криво ляво, по привходния 12м. отвес, влизат в залата където е снимката, ахкат и ихкат, докато разбират, че са слезли без въже и няма как да се качат. Налага се да си прокопаят нов вход и така успяват да се измъкнат.
Правя отново внимателен опит за измъкване на ръката – не може. Ще трябва изглежда да се връщам. В този момент отново осъзнавам, че не съм сам, нещо което обикновенно в тесняците се забравя, тъй като там рядко може да ти се помогне. На 60-70см в „широкото“ Ясен ме гледа с любопитство, но не се обажда, изглежда е схванал сериозността на току що преминалата ситуация. Помолвам го да ми издърпа ръката. Той се протяга, хваща ми китката и без никакво голямо усилие я изтегля. Без повече произшествия успявам да премина тесняка. Общо взето това беше най – трудното ми минаване през стеснение до сега, особено като се има предвид, че направо си се бях заклещил. Усилията обаче си струваха. След около 40-50 м ниски /70-80см/галерии достигаме до една голяма зала /около 300м2/. Очевидно тук е текло много вода, тъй като пода е изцяло и неизвестно колко/във всеки случай много/ дебело покрит с наносна глина. Спираме за кратка почивка. За първи път ми се случва да прониквам с първата група в голяма зала. Чувството е приятно и общо взето не може да се сравни с нищо. Продължаваме по малко поточе, което излиза някъде от блокажа в началото на залата. Само след 30м ни очаква най – приятната изненада. През широка (5-10м) и много висока галерия навлизаме в огромна, поне за мащабите на района и за моита скромни познания, зала. Дълга е около 60-70м и широка 30-50м. В същност залата, в която бяхме преди малко и от чиито размери бях твърде доволен, се оказва само естествено предверие на голямата. Пода е отново наносна глина, която поради засушаването е суха и лесно се разпрашава, тавана на залата се губи някъде нагоре и нашите прожектори, изтощени между впрочем, едва го осветяват тук там. Мисля си откъде ли идва водата, която несъмнено превръща понякога залата в езеро. Неприятно ми става, като си представя, че тя може да придойде в момент в който тук има хора. Покачването на водното ниво в пещерите става доста бързо, така че би било твърде рисковано при внезапно прииждане да се търси спасение в бягство на вън. (Това общо схващане не е валидно обаче за този район – както се оказа в последствие). Твърде вероятно е да бъдем настигнати от водата и сигурно удавени в ниските галерии или в тесняка, в който имах толкова приятни преживявания и в който сигурно съвсем бих се затруднил, ако знам че ме гони вода. Ахкахме и ихкахме от възторг, пръскаме се в краищата на залата за да осъзнаем големината, а и за да търсим евентуално продължение. Впрочем продължението ни се натрапва – по рекичката. Оги хуква напред, Ясен след него, аз съм общо взето по спокоен и се движа трети. До мен са Косьо и Блага. За съжаление след 20-30м галерията на потока бързо снишава и се достига до полусифон – тесняк полузапълнен с вода. Винаги съм изпитвал уважение към упоритостта, достигаща понякога до безрасъдство, на Оги в такива случаи. Без да се замисля (в никакъв случай не го обвинявам) цопва плътно във водата и започва да се вре в теснотията, която на всичкото отгоре е меко казана и мокра. Аз съм назад и не виждам, но ясно чувам опитите му, звуците са не толкова обичайни за някой плаж, особенно на хипопотами, но в никакъв случай не са ежедневие в пещерите. Мога да си представя каква е теснотия, след като гърчавия Оги се пендечи повече от десетина минути. Все пак мина, чуха се отново възторжени викове и молбата да почакаме малко за да не се налага и ние да се мокрим, ако нататъка няма нищо. Но гласа на Оги кънти – сиреч е в голяма зала, май ще трябва да се минава. Ясен пльосва в реката и се приготвя да пропълзява. Все пак му препоръчвам да изчака, какво ще каже Оги. Минута на очакване….. Откровенно казано вълнуват ме смесени чуства в класическия им вид, от една страна като си представя през каква теснотия ще трябва да се минава, че на всичко отгоре не е само теснотия, но и мокротия……, та не ми се ще много, много, Оги да каже , че има продължение. Ама от друга страна нали съм си краставо магаре, иначе казано пещерняк, как няма да искаш да ти викне пак „нова Духла, нова Духла!“. В този момент Оги слага край на раздвоението ми с вика „няма нищо“, чийто смисъл се разбира по скоро по тона, а не по съдържанието. Връщаме се отново в голямата зала. Под земята сме вече 5 часа, но имаме време да походим и погледаме още. Имаме време, но нямаме възможност. Ясен и Огнян са съвършенно мокри. Огнян дори подскача на едно място и на един крак от което е ясно, че има вода и кал и в ушите. Никак не е топло и трябва да се измъкваме по- бързо. На тесняка отново се позатрудних, но този път, в границите на нормалното. Косьо, Блага и аз тръгваме напред да изнасяме багажа, Ясен и Огнян ще се забавят, навън все пак е минус 10, а тук е плюс толкова. Помотавам се малко в едно разклонение, искам да дам малко преднина на Косьо и Блага, та след това да не спирам и да няма досадно чакане по тесняците. Най – неочаквано, обаче тесняка, който навлизане почти не бях усетил се оказа много тясен. Правя два опита да го мина – не ще. Връщам се леко ядосан на себе си с мисълта „явно не съм във форма“. Почивам 5-10 сек. и буквално се втурвам в него и, разбира се, се случва едно от неприятните неща по пещери, изкълчвам си или си навехвам, а най вероятно и двете заедно, крака. Боли много, единия крак е извън строя, трябва да се върна. Едва не извиквам от болка, когато доста непредпазливо се опитвам да го свия. Работата излиза по – сериозна отколкото предполагах. Все пак ще трябва да се излиза, навирам се отново, но болката в крака ме разсейва и започва пак да ми работи шубето. Отново се връщам. Идват Огнян и Ясен, опитват се да ме напъхат в тесняка, но при тази операция ударения ми крак трябва да стои вдигнат, при което доволно силно ме боли. Ако е само за изтърпяване да се изтърпи, ама трябва да се сучеш и гънеш, за което болката в крака не благоприятсвува. Отново се връщам. Решавам, че през този тесняк няма да мина и разчуквам една завеса малко по встрани. Отвора не е по широк, но не изискква толкова активно участие на краката. Ох минах или откровенно казано – ура минах. След половин час сме навън. Спелеологът два пъти се радвал, веднъж когато влиза и веднъж когато излиза от пещерата. Никога не съм се радвал с втората радост, така както този път. Кракът боли, но ако се натоварва централно може да се ходи. Преминаваме през селото в пълно бойно снаряжение, много мокри и страшно кални, имаме кал дори в ушите и под каските. Най после сме у ятака бай Пешо, оправяме се, умиваме се и вкусно хапваме. В тази връзка не мога да не разкажа една случка с небезизвестния наш приятел Алексей Жалов. Завлякъл веднъж някакви негови приятели на Лъкатник, той се заврял в Темната дупка и след около 6 часа добре окалян се измъква навън, където го чака оскучалата компания. Един от нея пушейки намръщено го запитва „само не мога да разбера защо се врете в тези дупки“. Алекси му отговаря „Пушиш а, пушиш? И се мръщиш, а защо? А аз сега ще запуша и ще се усмихвам, усмихвам.” Може би не съм много убедителен защото твърде много се доближаваме до случая с ония луд, който си чукал топките с две павета и на въпроса не го ли боли отговорил „боли, ама е много гот като не се уцелиш“. Но това в крайна сметка няма значение. Значение има факта, че всички сме излезли, че сме направили голямо откритие, че на масата има нещо за хапване, а чая ври на печката. Решихме на първо време да не обявяваме откритието, докато не завършим напълно проучванията. Работата обаче бързо се разкри, за щастие не по най – неподходящия начин.
18.02.1978 г. На пещерата „Академик“ – открита предната седмица. Състав: Рачето, Краси, Данчо парашутиста, Ирен, Светла, Ясен, Огнян и аз.
Без особени произшествия, само дето водата се беше качила значително и част от залата беше станала езеро. Правихме карта, а Оги, Ясен и Светла се моткаха. Откриха нещо ново, но малко. Без произшествия се прибрахме в София. Следва активен период по завършване на дипломната ми работа, през което време Жоро Марков открива нови петдесетина метра. Ако всичко върви добре до десет дни ще се изнеса на лагер край Боснек.
18 – 19.03.78 Района на Духлата Състав: Божо, Оги и аз, а в неделя и Ирен (дребна гад).
Събота с Божо упорито и безрезултатно търсим калето. Правим същото и с пещерата БХПД. Навираме се в няколко малки пещери и намираме една дупка над големия блокаж, от която духа.
Ирен Величкова – Дребната гад
Вечерта пристига Оги с намерение да прави снимки в „Академик“, обаче в академишки стил си е забравил филмите. Обхваща ни зверски мързел, който продължава и следващия ден. Още повече, че времето е отвратително, вали гаден дъждец. Ирен идва с кола, за да може да извозиме престарелия ятак бай Пешо до място от което се виждала някаква пещера. Бай Пешо, обаче или ни е лъгал, или го мързи и отказва. Оги му се разсърдва, без основание, човекът е на 78 г. и има право да си прави каквото си иска. Единственото полезно нещо, което свършваме е, че покопаваме в Летния вертеп, нещо напълно безперспективно. Тук е мястото да кажа нещо за бай Пешо, ятака на пещерняците. Моето познанство с него датира от период в който той вече беше станал такъв. Вербували го навремето Стреза и Шото и от тогава клубът винаги можеше да разчита на подслон в къщата на самотно живеещия старец. Винаги ще ни посрещне, ще ни стопли, ще си поприказва с нас. В един период беше се влюбил в Лидка, която спокойно можеше да му е внучка. При това се беше влюбил по много хубав, ненатрапчив и не неприятен начин. Даже й пееше за заспиване. Хубав човек, усетихме колко е бил важен за нас след като почина…..
22-26.03 Орлова чука Състав: Алекси, Ирек, Джон, Владо, Мара и аз.
Най – после дългоотлаганата експедиция е на път да се осъществи. Впрочем за това ми съобщават 4 часа преди заминавено, така, че подготовката, както винаги е на юруш и маса необходими неща остават в София. Алекси е взел билети за най – бавния възможен влак, а освен това връзката в Горна Оряховица закъснява с 3 часа. В Две Могили чакаме рейс още 2, така че след около 18 часа пътуване достигаме до Орлова чука. Посреща ни екскурзовода – Митака, крайно стабилно лице на около 35г. По пещерняшки навик се вади бутилка, която в случая е „Слънчев удар“ производство от края на 60-те години. Отлежаването е станало в местната кръчма, където /тъй като средната възраст в с.Пепелина е над 60г./ се пие най- много мента. Отваря се великолепен лаф, в който Джон ме учудва със словохотливостта си. Говори почти непрекъснато. Твърде често некомпетентно и понякога крайно нереалистично. Към 20ч. влизаме в дупката, разбира се като екскурзианти, в осветените части. Пещерата е интересна, съвършенно бели стени и интересни форми, почти без образувания /поне в осветените части/ тесняци почти няма. Преспиваме в павилиона над пещерата, рано сутринта до един се събуждаме от приятната прохлада в добре остъклената сграда. Аз и Мара слизаме за хляб. Към 11 часа влизаме в дупката, не си правим никакви илюзии, не можем да открием нови части, предимно вземаме проби. Моята работа е да поизкопая терен, от който Алекси да вземе пръст за поленов анализ. Приключваме бързо и почваме да се мотаем. С псувни към нас се присъединява, току що пристигналия Владо, който ни е търсил няколко часа. Вечерта попиваме и попяваме, пристига и крайно пияното лице Стойчо. Ирента нещо много тормози Мара /Мара мие чинии/. Заспиваме бързо, но се събуждаме отново от студ въпреки, че сме навлекли всичките си дрехи. Този ден довършваме нашите изследвания в дупката и вечерта Монката ни вкарва до Рая. След около 15-20 мин. тичане /в буквалния смисъл на думата/ достигаме до серия леки тесняци последният, от който извежда в Рая. Това е малка заличка, чийто стени са покрити с калцит силно напомнящ арагонит. Като гъби в тази ливада от калцит са поникнали красиви бели образувания. Красиво наистина, но за човек що годе запознат с Духлата нищо изключително. Между впрочем, на това място земетресението от 4. 03. 77 е сварило женска прониквачна група, разстоянието до входа е било взето за 7 мин., нещо което ми се струва съмнително. Излизаме, пийваме за де се сгреем и заспиваме. На другия ден си заминаваме, този път пътуваме само 9ч. Итересно е да се отбележи, че за образуването на Орлова чука има две хипотези – че водата е текла от вътре към входа, че водата е текла от входа на вътре. Алекси /и цялата група впрочем/ предложи трета – че входа е едно допълнително и неосъществено от гледна точка на образуването на пещера разклонение.
1-2 04 78г. ДУХЛАТА. Състав: Божо, Олег, Емо, Алекси Алтънов, новия Иван, Мара и Марина.
Първоначално се завлякохме някъде по пътя към новите части, за да копаем. Копаенето се извършва в серия от гадни тесняци, така че останаха да копаят само Божо и Олег /впрочем нищо интересно не изкопаха/. Останалите с – Емо, Иван, Алекси и аз минахме маршрута стар – нов вход, прекарах групата през всички най- кални местенца. Алекси се справя добре с изключение – при преминаването на първото чистилище, където се пудри около 10 мин и призна, че го стяга шубето. Вечерта пристигнаха Маринка и Мара и у бай Пешо се проведе кротко пиене. Божо изпи десет бири и се напи като свиня, до състояние да повръща през прозореца и да заспи наполовина увиснал навън. Сутринта естествено стана последен и то след като специално ходих да го събудя. Събуждането стана по приблизително следната схема:- Стани!- А?- Стани, стани да видиш какво си направил долу!- Какво да съм направил, най – много да съм се издрайфал.- Да, ама не само се издрайфа, а се и изпика в помещението!(всъщност такова нещо нямаше)- Амии! Сериозно!- Айде, айде, не се прави на ударен, не беше толкова пиян, само десет бири изпи. А какво прави с Мара и това ли не можеш да си спомниш? (и с Мара нищо не беше правил). Божо доста се същиса, и стана бързо, което беше и целта на занятието. В началото на деня отново търсим пещерата БХПД, отново неуспешно. След това Мара, Маринка, Иван и аз влизаме в Духлата. Около зала Сталактон, чуваме, че идва излизаща група. Решаваме да се скрием и да ги уплашим, още повече, че се разбира, че са аджамии, и че вече почти са се загубили. Скриваме се и чакаме. Скриването, обаче е крайно неудачно, защото аз и двете Мари се бяхме завряли в низходяща галерия, а Иван някъде отгоре, във възходяща такава. Скриването нямаше да е толкова неудачно, ако Иван, с цел уплашване не беше съборил от неговата галерия огромен камък, който естествено влетя в нашата и едва успях да го отклоня с крак. Та уплахата беше повече за мен.
8-9.04.1978 с. Габаре Състав: Иренна, Владо, Филипчо и аз.
По начало бяхме решили да ходим до с. Котеновци, Берковишкия Балкан. По план се събрахме в 12.50ч. на автогара „Възраждане“, където Филипчо ни посреща с новината, че билети има едва за 18.30 мин. В знак на протест се уригва гороломно, предизвиквайки вниманието на цялата автогара. Владо проявява бърза реакция и изревава „Пиите Швепс!“ С това дейността ни на тази автогара приключи. Отново едно голямо пудрене, докато решихме да ходим на „Духлата“, т.е дотътряме се до Руски паметник, там отново провал – огромна опашка пред спирката на рейса, я стигнем до довечера, я не .Най – накрая след още 30 мин. пудрене се взе решение да се ходи на с.Габаре, идеята беше моя, тъй като там за първи път влезохме (с Божо) в неосветена пещера, естествено тогава не й стигнахме края. Натоварихме се на влака и към 20.30 мин. се довлекохме до Габаре. Времето беше великолепно – валеше студен дъждец, който ни обещаваше да направи приятно планираното преспиване на вън. Естествено след слизането от рейса първата ни спирка беше кръчмата. След 20 мин. престой, в което време се изяждят двадесет кюфтета, вече бяхме приятели със сервитьора, крайно симпатично момче. Симето (впрочем, като че ли беше циганин, но в конкретния случай пък и изобщо това не беше важно – привърженик на етническата сегрегация станах по – късно). От него научаваме, че пещерата за която сме тръгнали се нарича Янкова дупка, дълга е 7 км. и излиза в с.Камено поле. Симето любезно предлага услугите си за настаняването през нощта.
Секретар на ДКМС в с. Гъбаре Трифон Йотов
За наше най – голямо удовоствие ни пуснаха в гримьорната на младежкия дом – помещения 5х6, където само за 30 мин. бе превърнато в кочина. Филипчо спа в хамак опънат на два радиатора. Владо и Ирен ми облепиха каската с изключително грозни ваденки, докато аз готвех вечерята. Получи се такава отврат с каската ми, че на другия ден не можах да си я позная. За най – голямо тяхно удоволствие, разсеяно прехвърляики собствената си каска, коментирам „Кой кретен можа да си осере каската така.“ После доста се чудих защо те си умират от смях, а още по – после установих, че каската си е моята и, че ваденките почти не могат да се свалят. На другия ден се оказва, че Янкова дупка е около 80м, намерхме и няколко пропасти близо до свинефермата на ТКЗС. Неприятното впечатление правят труповетне на кучета, овце и крави захвърлени в тях. Става дума не само за естетически чувства, а за това, че по-надолу има извор, който дренира всичките тези боклуци и от него се пие. На гара Мездра си направихме супа, която Филип и Владо тайно изядоха и след това се оправдаха, че им е била взета от милицията, защото било забранено да се готви на перона. Мръсни гушари и лъжци, така ми се ядеше супичка!
15-16 04. 1978г. ДУХЛАТА Състав: Мара, Милорда, Иван- новия, Филип и аз.
Основна задача – пускане на флуоресцин в Академик. С Филип Филипов – Фикусът тръгваме в 6.40 от София и без инциденти достигаме ДМЗ. Там обаче отказват да ни вземат в рейса, навалицата е огромна. Качихме се на рейса за Кладница от където Боснек не било далече. Ходейки шест часа през баирите достигаме до заветното село. Мара и Иван пускат в 17ч. флуорисцина в залата в „Академик“. Ние с Милорда играем шах, чакайки на изворите в селото. Идва и Филип с бутилка ром от 1975год. Пием и пеем! Флуорисцина излиза в 21.50ч. Дебит на водата 700л/сек. На другия ден влизаме в Духлата и без водач минаваме маршрута нов- стар вход по долния път.
22-23.04.1978 ДУХЛАТА Състав:Ирен, Жорж, Трайчо, Валентина, Петя /на Жорж някакво,ама какво, маце!/ и аз.
Цел – достигане Залата на спирача и изясняване на нанесено на картата ни мястото, на което бяхме чукали /по точно Божо и Оги бяха чукали/. Божо обаче не дойде и от София в събота тръгнахме само аз и свогенската Ирен. Напъхваме се в Духлата, разхождаме се, намираме вътре двама юнаци от МЕИ, достигаме Залата на спирача, която впрочем е наводнена. Изяснява ми се схемата на частите „Рибката“, „Зала на спирача“. Бързаме да излезем за да вземем Божо, но Божо пак не идва. Вечерта пристигат Жорж и Петя, пиеме в кръчмата, към нас се присъединява и някакъв Левски, продължаваме да пием у бай Пешо и без инциденти си лягаме. На другия ден се завираме в „Академик“, Петя се пендечи по тесняците и проклина нас и себе си, бавиме се 5 часа и Духлата пропада. Обективен резултат: – картирани галериите до залите, изяснява се, че горен етаж е почти невероятно да има. Рейса от 5 ч не ни взема и ходиме пеш до Студена, за да изпуснем и рейса в 7ч. Все пак се прибираме нормално.
29. 04. 78г.- 2.05. Дряново Състав: Милорда, Косьо, Блага, Тити и Владо /на Тити/.
Основната група е тръгнала сутринта, ние с Ирен пътуваме с нощния влак. Малко преди 22 ч. слизаме на гарата и се запътваме към Олга. Имаме две възможности: по нормалния дълъг път, през града или по прекия, през гробищата. Естествено избираме прекия и естествено фенерите са на дъното на раницата, така че ще се движиме без светлини. Навлизаме в гробището и тъкмо си мисля какъв номер да свъртя на Ирен, защото я е шубе, и изведнъж се чуват, направо задгробни, стенания. Няма да лъжа, не ми стна нито приятно, нито спокойно. Започнахме да се оглеждаме и виждаме как от един близък гроб се надига нещо бяло. Стенанията се засилват, от още един гроб се надига нещо подобно……. Решавам, че „такова животно нема“ и с вик „Сега ви е..х майката“ се втурвам към първото „привидение“. Пак в интерес на истината ще отбележа, че в заканата ми прозвуча и известна доза неувереност във възможността да я изпълня .Тъкмо да стигна до „призрака“ и той светва с фенерче, същото прави и другия „призрак“. Оказва се, че нашия отбор е решл да ни устрои засада с цел плашене. Добре, че съм реагирал подходящо, а не сме хукнали нагоре или надолу, и в двете посоки е имало разставени “привидения”. Получавам известни комплименти за реакцията, а “призраците” безброй укори (свързани с близки роднини) от Ирен. След изживяната уплаха ми се е отворил и апетит, и глътка, а задоволяването и на двете е отлично подготвено у Оля. Освен това започва страшно пеене на песни – до четири часа сутринта. Ирен изпива 700 гр. мента и даже без страх излиза от колибата (така викат на иначе хубавата почти стогодишна къща), заявява, че това става по естествени нужди. След като се позабави излязох да видя как е и се изяснява, че естествените нужди са свързани със завиране на пръст в гърлото. Нищо ново, но какво пък се правим на велики пиячи, всички сме драйфали. Посещение на пещерата „Бачо Киро“. Опитваме се да катерим в една от камините – без успех. На връщане на стоп до Калофер, с две приятни каки.
6-8.05.78г. „Трите челеветници“-с.Орехово, Смолянско, Републикански пещерен сбор.
Срещи с Елза, Академик Пд и др. Пиене, пеене и хоро в кръчмата, Хера се напива и на другия ден, чичко Радуш му се кара. Петьо също се напива. Когато си тръгваме от кръчмата завалява дъжд, който ще вали и през цялата експедиция. Посещение на „челевешница“ при с. Оряхово. Пещерите се казват така, защото в периода на потурчването в една от тях са били хвърляни хора държащи на вярата си, а в другите две са били зазидани бегълци криещи се от потурчване. И до сега, и в трите се намират кости и остатъци от облекло и покъщнина.
10-05-78г – Гуша в Перущица
Пеко Таков ни награждава – второ място в страната. Ядене и пиене на държавна сметка. Перущица – от Персеница -византийска крепост. Основана е от населението на град Драговец /1365г/. В действителност не Кочо а, Спас Гинев убива жена си и децата си.
13-14-05. х.Коман – Троянско
Цачкова дупка – нищо и половина 14м отвес и надолу умира, обща денивелация 25м. Има и още няколко дупки, които не посетихме. Състав: Севда, Огнян, Милорда, Косьо, Владо, Филип и аз.
Цачкова дупка – името си носи от лицето Цачко, което пада в нея. В нея били хвърлени и: едно българче, което мътело вода на кадъните, един българин заедно с катъра задето е..л някаква туркиня. Крали Маркова дупка, в нейния район /Бели Осъм/ имало дупка със злато. В района на хижата /1ч/ дупка каменна могила голяма Ирина.“Станчов полугар“ На един овчар кучката му се окучила в някаква дупка, в дупката имало вода и кучката, като излезла една монета се била залепила за задника и, овчаря намерил дупката вътре имало златни монети, той гребнал с цедилника и го отнесъл в село. По пътя, обаче онемява и не успява да разкаже на никого, къде е пещерата. В хижата се оказва, че има някакво спортно училище с хубави девойки между 12 и 16 годишна възраст. При това има крещящ недостиг на момчета. Май бяха основно класове по художествена гимнастика. Вечерта ни канят на дискотека, вследствие на което аз си спя сам в стаята. Другите спят или не спят другаде. Добре поне, че мене ме оставиха на мира.(т.з) На следващия ден, докато гадовете спят /в нашата стая/ аз изнасям лекция за пещерите и пещерното дело. Така де всеки си има амплоа, важното е че мацките останаха много доволни. Една от учителките също, поради което ни извозват с рейс до Троян и даже ни хранят на обяд. Без произшествия, на стоп се прибираме в София.
19-20 05.78г. Сбор 20 години СПК „Академик“,край Духлата. Състав: около 40 души между които – Алекс, Ева, двете Ирен, Елза, Тончо, Жоро Марков, Стрезов и др.
Беше направена /след 2 неуспешни опита/ слухова връзка, между края на Губилището и канавката на пътя – на 10-15м от Новия вход в посока Боснек. Със Стрезов подсичайки срутището над “Духлата” виждаме пепелника, тръгваме по една каминка за да не минаваме съвсем над главата й и намираме неизвестна Стрезу пропаст, в която на следващия ден се намира женски череп и глинени чирепчета. В последствие се оказа, че чирепчетатат са от класическа тракииска погребална урна, т.е. попаднали сме на рядко тракииско погребение, по този начин и черепа си намира мястото в цялата история. Иван Тодоров и Даниела Клюлджиева разглеждат находките от “Малката пепелянка”. Времето е идеално. Елза и отбора й влизат в Духлата под ръководството на Алекси. Нашата група, Иван, Дани и Ясен прави две прониквания , първото в Губилището, второто по маршрута нов стар вход.
2-3 6 78г. Лакатник Състав: Филип, Марина, Иван, Ник и аз.
На втори тръгваме от София само аз и Филип. Настроението е мажорно – носиме безкрайно много инвентар и както казва Филип, „Като се окачим на въжетата ще слезем чак за вечеря.“ Слизаме от влака, хапваме, отиваме на Темната дупка и там Филип разбира, че във влака си е забравил фотоапарата “Полароид“ за цветни снимки. Бяга до гарата и подава телеграма до Мездра – казват му да отида в 15 ч – или ще му връчат фотоапарата или ще е ясно, че повече няма да го види. До 3ч пускаме рапели, качваме се, изобщо прекарваме добре. В 15.00 Филип отива на гарата. Аз се мотая около 3 часа, междувременно изваждам една група от загубили се цепеняци от „Темната дупка“. Към 19 часа пристига Филип мъртво пиян. Чрез цепеняците съобщавам на Ясен /който е на Алпийски поляна/ да дойде незабавно. Поверявам му Филип, който пада в огнището и заспива, е не там разбира се. Отивам да чакам Мира на гарата, защото уговорката ни е, че лагера ще е на академишките скали, а ние в същност ще спим пред „Темната дупка“. Няма никак да е честно да спи съвсем сама и то на открито. Чакам я 4 часа, тя естествено не идва. Аз обаче ставам за къшмер на жепейците. Те решават, че чакам маце, което е вярно, и че мацито ми е вързало панделка, което също е вярно. Айде обаче иди им обяснявай, че панделката е вързана не на теб, а на твоето приятелче, което лежи мъртво пияно горе. Нищо не обяснявам и се възползвам от проявеното съжаление, изразено в покана да погледам телевизия, да хапна и да пиина при тях. Така, че не бях съвсем капо. Връщам се на дупката и към 24ч, неизвестно от къде и как, пристига Иван Станков. Завалява и заради това бивакуваме в нишата пред „Зиданка“. Към 2 през ноща Филип решава, че трябва да търси Мира. Не ще и да чуе обясненията ми, че съм изчакал и последния влак с който е могла да дойде. Тръгва по долни тричетвърти гащи с петромакс в ръка. Аз съм полу – заспал, а той само мърмори „Миличка Мира, къде ли зъзнеш сега…“. След като успява да си запали петромакса (нещо което в трезво състояние му се отдава трудно) решавам, че е добре и не се опитвам да го спра. Влюбен човек, какво да му кажеш, освен малко да му завидиш, как пък не ми се е случвало такова нещо. Хич и не правя опит да се разсъня, навирам се по – дълбоко в чувала и заспивам. На сутринта обаче Филип го няма. Паника. Пристига и Маринчето, посрещам я с думите “да знаеш каква неприятност се случи на Филип”, при което тя силно пребледнява, очевидно мислейки за най – лошото. Това ми дава идея как да обясним на леля Дора (майката на Фикуса) загубата на апарата, така, че да бъде приета почти с облекчение…… Обаче Филип го няма и трябва да правим нещо. Лошо ми става само като си помисля, че може да се е подхлъзнал от пътеката. Тъкмо се пускаме да го търсим и пристига Ник заедно с Филип. Намерил го е заспал край шосето недалеч от Академишките скали. Любовта си е любов, но и алкохола си иска своето. Нашата тренировка тръгва нормално. Точно когато спускам рапел през възел и вече съм се запецнал завалява проливен дъжд. Слизам от въжето мокър като плъшок, но във влака успявам да се стопля, главно с ром.
8-9-10 06.78 с. Говежда окр. Михайловград. Състав: Ник, Иван Станков, Милорда и аз.
Иван Тончев – Лъкатник 1979г.
Тръгваме след обяда в 16.30 часа. В Михайловград пристигамве към 20.20. Решаваме да спим в хотела – много приятно място /2.50 лв. на вечер/, настанявяме се, позамиваме се, а след това излизаме да вечеряме. Милорда ще ни води на “много дискретно място”. Мястото найстина е много дискретно и го търсим до 22.30ч, при това се оказва, че е долнопробна кръчма, неподходяща за изисканата ни компания. Изобщо не можахме да вечеряме. На другия ден се изнасяме до Говежда – вземаме водач от училището-лицето Валентин Василев Найденов и отиваме до дупката. Входът е голям, широк четири и висок, около два метра. След това бърза стеснява и само на десетина метра вече галерията е с размери шейсет на шейсет сантиметра, при това от там извира вода, която изцяло я запълва. Почваме да разкопаваме с цел смъкване нивото на водата. Уви работата е много, а ние дори нямаме свястна лопата. Неуспеха се компенсира от невероятно приятната местност. Вечерта спиме на поляната над селото – вълшебна звездна нощ!
16-17.06.78г. Лакатник Състав: на 16 – само аз на 17 – Алекс, Ирен, Марина.
Великолепно време. Поради Муамар Кадафи не можах да пристигна на време и Рачето и Краси си бяха заминали. Потренирах на траверса и след това отидох до кръчмата където срещнах Пиерото. Спахме на алпииска поляна, в компанията на няколко алпинисти от дружество „Искър“.(т.з) На другия ден пристигат Ник, Марина, Алекси и Ирен. Правиме тренировка за спасителна акция, документирана с великолепни диапозитиви. Следва къпане в рекичката и привечер сме на гарата. В невероятно приятно настроение сме, страннна смесица от задоволство, умора, може би … . Въздухът е свеж, вечерта смирено гасне ….. Философски разговори във влака.(т.з)
23-24.06.1978 г. – района на х.“Козята стена“ Състав: Красимира, Марина, Милка и аз, до г. Розино и баба Севда, която обаче се върна поради зъбобол.
Първата история става само час след като сме тръгнали. На първата по – сериозна почивка, баба Милка деликатно се приближава до Краси и я пита „Петко почуква ли те, почуква ли те?“. Краси ужасно се вкисва, защото с клуба не е контактувала и тази форма на фамилиарно шегуване й е меко казно странна. За щастие обаче не рашава да се фръцне и да тръгне да се връща, нещо което ми прави много добро впечатление, току виж и от нея стане пещерняк. Иначе, историята продължава в академишки стил. Тръгнали сме към „Козята стена“, но никой не знае пътя. Изхожда се от иначе правилната постановка, че държейки посока север, във всички случаи ще достигнем главното било, а от там вече ще се ориентираме. Вярно е, че на предният осми декември се оправихме точно по – този начин, но тази път се оказва, че преди главното било имаше още няколко напречни билца. Част от тях преодоляхме по стръмната линия, друга част изкачихме по билата им, трета част подсекохме и след единадесет часа ходене, през много красиви и много диви места, се оказахме на поредното билце, на водещ към главното било рид. От билцето се откри хубава панорама към главното старопланинско било (непостижимо далече) и към отсрещното такова, на което се виждаше хижа „Козята стена“. Имахме реално една единствена разумна възможност – да си организираме лагер, защото вече слънцето беше пред залязване . Кога ли обаче сме правили разумното! Под давление на девойките решихме да се опитаме да слезем в разделящото ридовете дере (впоследствие се оказа, че това е прочутото „Дамлъ дере“) и от там, по стръмната линия да се изкатерим до хижата. Започваме спускане по много стръмен склон със сипей, за щастие и с дървета, та има къде да се спираме като се подхлъзнем. Те и дърветата не са особена опора, тъй като половината са сухи и ако се „подпреш“ по – силно се чупят. Тъкмо съм се спрял, да си почина, между две дървета и чувам баба Милка да вика „Петко, Петко!“. Решавам, че се е подхлъзнала и моментално се стабилизирам за да я посрешна и спра с тяло, чак после поглеждам към нея. О ужас! На пет метра от мен и право към мен се движи сто килограмов камък! Едва успявам, подпирайки се на двете дървета да подскоча и да го пропусна под мен, ревейки вече уставното „Камъъък“. След час и половина слизане, вече в полумрак, достигаме до отвесни скали, нещо което още горе предположих и което беше главният ми аргумент да не започваме спускането. Отвесът е страховит и бързо тръгваме нагоре за да се отдалечим от него, защото и леко хлъзгане може да завърши по най – лошия начин. Бързаме и защото трябва да излезем на билото, да правим лагер на този сипей хич не ми се ще. По едно време Марина вика отзад: „Спри, спри!“. Спирам за да видя какво става, мислейки си за какво ли не. Марина продължава: „Спри, защото толкова съм ядосана от глупостта ни, че не мога да ходя!“. След около четиридесет минути изкачване настъпва съвършен мрак и става ясно, че ще нощуваме на сипея. Намираме сравнително равно място, около четири квадрата. Стъкваме огнец, дърва сухи има в изобилие, и се подготвяме да спим. Нещо което няма да е много приятно, тъй като имаме общо един надувен дюшек и един спален чувал. Нареждаме се напреко на дюшека, завиваме се с чувала и тъкмо сме се кротнали се чуват стъпки. Съвършено безспорно на мечка, още повече, че още тогава знаех, че това е един от “мечешките” райони на Балкана. Стъпките отминават, но дамите решават, че ще спим на смени за да поддържами огъня, който пък ще ни пази от звяра. Първо дежурим с Краси, след три часа ги дигаме и лягаме ние. Добре, че Краси е топла като печка, та спането не е неприятно.(т.з) Към пет сутринта ставаме, събудени от лай на чакали. Тръгваме нагоре по сипея, там ще закусваме, тук просто е потискащо глухо, мрачно и влажно. След около половин час съзирам някъде пред мен черен силует, честно си признавам, че нещо ме сви, защото реших, че за втори път ще срещнем мецаната, а това вече може да не й се хареса. Оказва се, че това е „само“ един огромен глиган, който за щастие е „миролюбиво“ настроен. Само десет минути по – късно сме на билото, където е зелено, топло и слънчево. Правиме си няколко снимки и слизаме до поляната пред ранчото „Дивият нерез“. Тук ядеме, спим, пудрим се и без повече премеждия (като изключим една сгазена по непредпазливост змия) достигаме до гара Розино. Милка и Марина отиват за бира и ставропигално изпускаме влака. То било за добро, защото хващаме идеален стоп и след два часа сме в София. Краси се държа много стабилно и, ако може да се вярва на думите й, й харесало.
С Марина и Краси, след преспиването на сипея.
1-2.7.1978 х.“Македония“ Състав: Милорда, Джипси, Илиана и аз.
Тръгваме Джипси, Илиана и аз, на гара Благоевград ни чака Милорда с кола. След яко клатене по разбит път достигаме до Бодрино. От там, по Хайдушка река се отбиваме в резервата „Парангалица“. Девойките ни показват най – високото дърво в страната, нищо особено. Вечерта спим в хижа „Македония“ и гледаме страшно тъп филм по сръбската телевизия. Значително по – интересен е „радиотеатърът“ в две действия, който ни представят момче и момиче в спалното помещение, след загасяне на агрегата за ток. Щеше да има и трето действие, но някой от публиката каза, че все пак трябва да спим. Актьорите, явно посрамени от слабото представление се изнесоха сутринта, още по тъмно, така, че дори не им видяхме физиономиите. На другия ден, агале, агале се изклатихме до ставропигалния Рилски манастир. По пътя засичаме женски туристически поход на благоевградското дружество „Айгидик“. Естествено им ставаме симпатични и се прибираме до Благоевград с тяхния рейс.(т.з)
7-9.07. Белоградчик Състав: Алекси, Ирента, Милорда, Иво Пиперков, аз.
Пълен крах – и спелеоложки и финансов. Спиме в най-по скъпите места, ядеме в най-по същите и посещаваме селата Пролазница -търсим Янкулува пещера и село…… Изходен пункт село Извос.
15-16 07 ДУХЛАТА и бай Боре. Състав: Огнян, Марина, Милка, Мара, Чавдар, Иван, Боян и аз.
Копаене при бай Боре – нищо. Луди дъждовни емоции, преспиване във вълшебната колибка. Картиране на „Малката пепелянка“. Излиза, че там е имало погребение от 4 век от н.е.
23 07 – Духлата Състав: Ясен, Огнян, Боян, Чавдар, Трайчо, Владо, Милорда.
Малката пепелянка и стария новия вход на Духлата.
29-30-31 08.1978 с. Хр. Даново Състав: Константин, Божо и аз.
Картира се Маазите, преспиване у „Старото“ на гара Хр.Даново. Втората вечер се преспива в коридора на Дерменкая. В неделя се клатиме по пътеката надолу 4 часа и изпускаме влака /от пенсионери същото разстояние се преминава за 1.5 часа/.
4-5-6 07 – Пиене в Ловеч.
Пиенето е у Пламен Тенев Русев, тогава все още ерген. Аз организирам посещението, в компанията на Краси, която има добра приятелка в Ловеч. Вечерта прекарваме чудесно. Първо в хубава кръчма на Стратеш, после в гостоприемния славянски дом на Пламен. Само дето се напиваме повече от допустимото за дамска компания и компанията май остава недоволна от нас. На следващия ден се опитваме да се реваншираме с културни мероприятия и други, и май успявяме…. донякъде.т.з.
12 08 – Духлата По-точно „Малката пепелянка“ Състав: Петьо, Ясен, Алекси Алтънов, Аз, Красимира.
Краси се вкисва още в началото, защото Ясен обявявя „Никой да не гледа!“ и се облекчава кажи речи под носа й. Покопаваме с известен успех в Малката пепелянка. Краси категорично отказва да останем за вечерта и се прибираме в София. Тъпа история.
Пирин 78. 19-30 08 1978. Бански сухудол. Състав: Иван Личков, Радка Кънчева, Красимир Кънчев, Петко Съйнов, Константин Йотов, Юрий Градинарски, Блага Иванова, Трайчо Кусев, Павел Иванов, Лиляна Мачева, Чавдар Банов, Валентин Костов, Владо Попов, Севда Попова, Марина Козарова, Ирен Величкова, Бил, Филип, Роза, Дейвид, последните четирима са от Шефилд.
Главния ръководител в цялото му великолепие на заден план е Ю. Градинарски Домакинът Константин Йотов, който беше осигурил дори пресни яйца за експедицията.
Неуредиците започнаха още в София. Анчо се прави на интересен и не дава инвентар, та се наложи да му свием четири палатки, докато ни обяснява редът за получаването им. Това става във вторник вечер. Отиваме в сряда за парите, обаче “ Ядец!”. Били сме крадци и няма гювеч за нас. Още повече, че Хера (по това време председател на БФПД) изглежда им се беше обаждал за да изрази възмущението си от факта, че провеждаме нашата експедиция едновременно с републиканската. Та значи факта, че нямаме периодични прегледи им дойде тъкмо навреме. Сиси отказа да ни даде пари преди да посетим д-р Асенова. Ужас! При това е сряда, а в събота трябва да заминеме. Отпочва лудо тичане за прегледи, кръв, урина, ЕКГ. За моя голяма изненада всички минаваме. Всичко тръгва на юруш, но тръгва. До последния момент аз въобще не вярвам, че може да заминеме /въпреки, че демонстрирам оптимизъм, все пак съм секретар на клуба и това е задължително./ Някъде по това време пристигат англичаните, пари за тях няма, та ги пробутваме на Ирен, /впрочем тя с удоволствие ги приема, особенно Бил/. Гушарите общо взето не са неприятни, въпреки, че тяхното си е живо нахалство, официална покана изобщо не бяха получили. Жорж се опитва, все пак донякъде с успех, да ми оказва влияние да давам пари. За една седмица само дето не побелях. Все пак всичко минава сравнително благополучно, само Краси не успява да вземе пикели, котки и чукове. След всичкото това тичане решавам, че мога да си спестя емоциите около качването на багажа до лагера, та решавам да тръгна на следващия ден. Натоварваме юнаците на влака, и на следващия ден с рейса и аз се изнасяме до Банско. От там вече само за 4 часа съм до Бански суходол. Благополучно организираме лагера. На другия ден, Павката, Косьо и аз пускаме пропаст 17. Нищо особено. Радчето е открила нова пропаст, коята обещава да прехвърли 60м. На следващия ден аз, Трайчо, Косьо продължаваме картировка на вече картирани дупки, а групата начело с Личков влиза в новооткритата пропаст. В нея излизат на нов отвес от около 60м. С това пропаст 30 става вече почти 100м. Неочаквано чичо Ваньо обявява, че утре ще е почивен ден. Отпосле стана ясно защо. Имал мераци към момата англичанка, а по никой начин не може да я отдели от Филип, приятелчето й. Та решава почивен ден за утре, а тази вечер, както е по устав, без сух режим. Нещо повече, казва ни “Напиите ги тези англичани!”, демек да видят те какво можем, а в същност – дамата да види какво той може. Вечерта, с 5 бутилки ракия, става весело. Англичаните, особенно Роза, Бил и Филип се трупираха порядъчно. Също и Ирен, която както винаги алкохола удря не в главата, а в краката и й е адски зле. Водя я да повръща, после я натиквам в палатката на Бил, където по принцип си спеше, да си се оправя с нея. Така де няма само да е.е, а ние да прислужваме. Краси също пийва и почва да пее една и съща песен по два и повече пъти. Не знам защо нашата палатка стана притегателен център за драйфащи и пикаещи и след това трябваше да се разминира и дезинфекцира. На следващия ден се изтрезнява, а Роза е чута да казава на приятелчето си „Нищо не можеш ти Филипе, да знаеш чичо Ваньо как може!“. На двадесет и четвърти влизаме в пропаст 30. Щурмова група – Личков, Юри и аз. На дъното Юри разбива един тесняк и слиза още няколко метра надолу. Излизаме без инциденти, изглежда обаче съм разтегнал сухожилие при изкачването, боли ме страшно и на входа драйфам от болка. Пропастта е вече над 100м. и решаваме да я кръстим „Двадесет години Академик“. Следващия ден почивка, на другия ден – пак влизаме. С Косьо и Владо на дъното изкопаваме още няколко метра, и край – тясно и гадно. Очертаваха се безинтересни дни и реших да поотида на море. Правя го без угризения защото след месец съм в казармата.
На 2.10.1978 г. влизам в казармата под 26180 в Ст. Загора. Няколкото записки от 1979 г. са правени през полагаемата ми се отпуска.
4.11.1979 г. Алпийска безинтересна тренировка на Лакатник. Състав: Алекс, Ирента, Вилицата, Мара и аз.
Фикуса довежда курсистите и става колосално пиене в кръчмата. Допива се у отец Ангеларий.
11-11, Лъкатник, Темната дупка. Състав: Владо, Ваньо вифа, Вилицата, аз и бюлюк курсисити.
Безинтересно чеплезене в дупката. Курса пуска първия си рапел на отвеса пред входа.
18-11, Лъкатник,Алпийска с курса. Състав: Пашо, Алекс, двете Ирени, Ники, Трайчо, Владо, Вифаджията, Милорда, Вилицата с някаква компания+ мене и още 11 курсисти.
Бях замъкнал и сестра ми, но тя се шубелиса и не пусна отвес. Отец Ангеларий друсва, Страхил войвода издъхва на жумарите, други произшествия няма. Милорда и аз отиваме да вземем проба вода от Темната дупка и едва не оставаме без осветление, но всичко се разминава. „Джентълмена си е джентълмен, независимо, че е в гащеризон“. Милорда
23-25-11.1979 х. Тъжа – вр. Хр. Ботев-х. Рай, Карлово. Състав: Чаво и аз.
Бързият влак, най – неочаквано (само за нас – защото не сме проверили), не спира в Калофер, за сметка на това не по разписание спира в с. Тъжа. Слизаме панически бързо. Следва седем часа път по хубаво шосе с много красиви места, с река с много пъстърва. В х. Тъжа сме единствените туристи и ни посрещат великолепно. На другия ден по пътя към връх Ботев мъгла, студ и дълбок сняг. След около 4 часа биене на пъртина на Чаво му става много зле. Толкова много, че започвам да се чудя какво да правя. Не може да пази равновесие, боли го корем, гади му се. Времето е ужасно, гъста мъгла, бурен вятър, студ, а сме много далеч от станцията на Ботев. Дори не знам колко много, защото никога не съм минавал по маршрута. Очертават се две възможности: да почна да го нося, което озночава сигурно преспиване на открито или да се опитам сам да стигна до върха и да повикам помощ. Класическа дилема, т.е. задача с две решения, всяко от което не е решение. Решавам да продължим още малко, поне да достигнем до малко по закътано място, там да починем, пък после….? За щастие точно след десет минути от мъглата изниква заслон с печка и дърва. Да не повярваш, почти като в приказките. Хапваме, почиваме, Чаво се оправя и тръгваме към Ботев, след 20 мин. мъглата остава под нас, а отгоре остава великолепно синьо небе. Часът еколо 17, кулата на върха се вижда, бързо я стигаме и без да се бавим тръгваме към хижа Рай. Замръкваме точно на скалите под билото, но пътеката е добре обезопасена и без емоции се вмъкваме в хижата. Също без емоции на следващия ден, през великолепна букова гора, се стоварваме в Калофер. Това беше първата, поне за мен, проява на рака на мозъка от който Чаво почина след около три години.
Вилиан Ошанов – Вилицата на входа на №9 – Бански суходол
Алпииска тренировка на Лъкатник