Написано от Таня Кръстева
Присъстващи- Камен, Таня, Миро и Марти от Академик, Пилето и Владо от клуб София.
Групата от Академик се натъпкахме в колата на Миро. Докато Камен и Марти уплътняваха багажника, Миро държеше спирачката, за да не преместят колата.На смръчаване наближихме Котел, проведохме няколко телефонни сеанса с Пилето и Владо, които цял следобед бяха стопираха в тази посока.Разбрахме се да подпират табелата за изход на Котел докато ние намерим мястото за лагер и Миро се върне да ги прибере.Последва звездна поляна, палатки , огън и пържоли….
На сутринта Марти събуди отбора с барабан. Имаше неясни уговорки за ранно тръгване , но то се осъществи към 10 ч. Загубихме малко време в размисли дали да разделим отбора на две –една част за Академик, другата група за Ужасът на иманярите, но здравият разум, заедно с дезинформацията получена от Янев ни отказа .Денят преди тръгването Янев мина през къщи и ми каза че единственото което помни за Академик е че са нужни 25 планки.Аз цяла вечер сплитах удължители за да докарам бройката, а в дупката ми потрябваха само 10 планки и един удължител.
С GPS-ите в ръце (имахме три) поехме към дупката. Естествено всеки хвана в различна посока, намерихме няколко маркирани входа. Накрая се събрахме на набелязаната пещера.
Описание на дупката естествено нямахме, поне не много коректно. От това което изрових ставаше ясно, че ни трябва едно 40 м въже за два близки отвеса, после две парчета по 20м за които носехме две по 30 м , после пак едно голямо и следва дъно.Аз си взех едно 20 м за „всеки случай” Излезе че последните два отвеса съвсем не са толкова близки, или по-точно има един отделен, които въобще го няма в описанието и се намира преди последните два.
Намъкнахме се в жабарките на входа и с Камен поехме през плътна завеса от буболечки. Първите 20 метра на дупката не може нито да се гледа нито да се диша. На Камен му влезе нещо летящо в ухото и дълго време жужя там.
Отвесчетата са малко подвеждащи, започват с едно много удобно за слизане прагче, следва доста неудобно за слизане второ прагче и натам както се бях разслизала без въже… За щастие бързо се орентирах, че съм на първи отвес. Закрепванията в тази дупка бодат очите и е доста трудно да не ги забележиш. Отвесите в началото са камбанки, приятно малки, релефа на дупката е много кичест.
Четвъртият отвес донесе изненада- имаше подвеждащ парапет и два спита на ръба. Този от който въжето влиза в камбана беше със счупен болт. Слезнах към 2 метра в отвеса търсейки къде да направя прехвърляне. Наоколо иимаше типичните за дупката образувания- като чиниики забити в стената . Сложих примка на една такава синтрова чинийка с лекият уплах, че ще я изкъртя от основата и направих прехвърляне. Минах малко под метър надолу и друснах , върху мен се изсипаха камъни, моята чинийка се беше счупила в единият край. Въпреки, че останалото парче звучеше стабилно, с Камен решихме, че не е разумно да се остави така системата. Докато ме чакаше на входа на отвеса той намери една чучка и на нея направи прехвърлянето. Така камбаната стана чиста, без нужда от протектори.
По описание следваха два близки отвеса. На първият ни застигна останалата група. Вързах въжето което беше 50 м и след прехвърляне се спуснах на дъното. След доста голям хоризонтал достигнах следващият отвес.Реших че няма да стигне предното въже, нищо че твърдяха че отвесите са близки. На него вързах резервното въже. За огромна изненада следваше още един отвес… явно някой е забравил един от многото малки… Наложи се Марти да смени въжетата. Ние междувременно седяхме в една локва и гледахме как Пилето зъзне. Тя беше облечена много шикозно- с дочен гащеризон, красиво навит до прасците, за да даде пълна свобода на ниските черни ботушки. Докато се появи отново въже и се наснимаме с нейният апарат разбрахме защо съседната дупка се казва Ледника.
Камен пусна следващият отвес, аз вече бях щастливо уморена. Отвеса е зад много специфична вертикална цепка. Докато връзваше, Камен каза че там вече е наистина много студено. Пуснахме Пилето след него, да се постопли с движение, но като пипна въжето и усети хладилника лъхащ от долу реши че трябва да излезе. Аз тръгнах с нея за компания.
Отвеси и отвеси нагоре… минахме едно малко прагче, последва страшният праг за който според мен си трябва осигуровка. На средата на входа на прагчето има заклещен огромен камък който те избутва в надвес. Не че не може да се премине, но си трябва внимателно подреждане. Пилето вървеше пред мен по въжетата и съответно тръгна първа на прагчето. Стигна до средата и се запъна. Слезе за да се пробвам аз, а аз така лошо се подредих в началото, че за една идея не се метнах по гръб, но разместих единият крак и всичко си дойде на мястото. Горе намерих една чучка и пуснах прусяче-ужасно тънко, но водещият самохват държеше учудващо добре. Пилето с тази психологическа осигуровка успя да мине съвсем чисто качването. Оставихме въженцето за следващите, за което не получихме никаква благодарност. Камен каза че му е пречило на качването, защото бил с прониквачка, а Миро и Марти все пак си издърпали багажа с него. На никой не му минало през ум да включи самохват.
Ние излезнахме, изложихме се на комарите, почакахме час и половина и ни писна, поехме към лагера. Към час по-късно излезли Камен и Владо с първите въжета. Марти и Миро разекипирали дупката и бяха излезли поне 3 часа след нас. Марти се врял в някакъв тесняк на дъното, където е загубил доста време.
В лагера намерихме непозната кола, дойдоха трима съмнителни типа с вид на иманяри, казаха че са ходили по пещерите… започна да се стъмва, нашите мъже никакви не се виждаха. За щастие тримат запалиха колата и си тръгнаха. Ние събрахме дърва, Пилето запали огън. Никой не се завръщаше. Бях си дала краен час 9,30 за нарамване на багажа и хукване на обратно, но на паукането ми към 9.20 Камен се обади.
Доволни и щастливи се рзмазахме край огъня.