Written by Таня Кръстева
Потеглихме към Крушуна след тежък купон, едва успяхме да си съберем багажа към 3 през нощта и припаднахме с Камен в леглото. В ранни зори ( към 7 ч) ми звънна Лили за да уточним тръгването – преднава вечер си бях забравила телефона в къщи. Отборите по колите бяхме аз, Камен, Лили и Васко в нашата кола, Ду, Натали и Лъчо в друга.
Потеглихме доста стройно- само трябваше да купя пържоли, защото купените предният ден ги бях забравила в хладилника (!!!). Васко демонстрира кражба на щъркели. Видях един летящ и го посочих на другите , а Васко веднага извика „щъркел, първо мое щастие” ,Лили: “ Щъркел, второ мое щастие” и за мен не остана…. Следващите щъркели много внимавах преди да им ги посоча да си ги заплуя.
Наложи се да спрем в Ловеч за да снимаме Лили пред моста на Кольо Фичето- тя му е пра, пра внучка.
Заварихме къщата на Крушуна цялата обрасла с трева, помотахме се малко там и решихме че ще чакаме другият отбор горе на водопадите. Пътят до там е доста разбит, не беше лесно качването, но мисълта за мъкнене на лодка на гръб ми даваше сили.
По поляните имаше много хора, много бях впечатлена че си седяха щастливо на групички и се радваха на слънцето.Никой не крешщеше и не слушаше силно музика. Изглеждаше много европейско – окосено и подредено. Определено е по- чисто от едно време, има и положителни страни глобализацията.Разгледахме входа на пещерата , мостчетата, направих няколко снимки и се събрахме край колата. Имахме 3 лодки и отборите за пещерата бяха разделени по следният начин: аз с Камен, Лили с Васко, Натали с Ду (която обеща да помага с лодката, но искаше да плува) и Лъчо плуващ наоколо.
Като извадихме всичко и се започна надуване на лодките се събра нужната за всяко добро представление тълпа. Много надуто обяснихме, че няма да слизаме с лодка по реката надолу, а ще ходим в пещерата.Разказахме който каквото се сети и накрая напудрени ( някой намушкани в неопрени) се завлачихме към входа. Там успяхме да си поемем дъх- лъхна приятен хлад. Елементи от тълпата не издържаха да гледат отвън и препъвайки се навлезнаха на вътре, до където имаше суша.Грабнахме си лодките и без допълнителни поклони гордо нагазихме към целта.
Първата работа на Ду беше да поплува, Лъчо гордо размътваше водата наоколо, Лили ахкаше :0)
След известно време забелязах Лъчо в лодката с Натали, ние с Камен се мотаехме отзад да снимахме. За съжаление нищо почти не излезе- аз си носех суперспециалният бидон и по този случай реших да вкарам Лумикса в пещерата. Обаче някой трябва да го разучи този апарат, не снима като канона без мисъл.Пред някакъв завой забелязахме Ду която ни чакаше за да се хване за лодката. Помъчихме се да я дърпаме известно време, но не само че служеше за котва но и размахваше крайници с което тотално затрудняваше работата на играчките- весла с които бяхме. За да успеем да догоним другите я намъкнахме в лодката. Ду обясни че явно не е в много добра форма и предпочита да се вози.
Пещерата е осеяна със синтрови прагчета, понякога плаването с лодката е 5-6м и след час на всеки му пиства упражнението- излизане, пренасяне през 5-10 см. прагче и пак сядане в лодка. На едно такова място Ду седна в кораба на Натали ( собственост на Коце).
На дъното всички от отбор Хипотермия ( както ги кръсти Камен) бяха с идеята максимално бързо да излязат навън. По- късно се разбра че са спукали лодката малко преди края на дупката. Успях да ги убедя да се снимаме всички заедно и те тръгнаха за изхода, като по пътя трябваше да вземат един шоколад от бидона. След като поснимахме, прибирайки фотото в бидона намерих шоколада не докоснат- не успяли да открият прониквачката и бидона!!! Галерията е съвсем тъмна и ако си гледаш в краката неминуемо се вижда бял бидон до бяла прониквачка, но и тримата твърдяха че са ги търсили неуспешно…
С Лили и Васко загребахме към изхода.На минаване през едно прагче Лили попита дали е дълбоко- Васко на моменти добре се изпра с идеята че е с неопрен. После никой не разбра защо Лили се метна в езерото, като и се каза че е дълбоко.
Излезнахме към 8 ч.Навън пекът беше намалял, хората се бяха изнесли от поляните. Лъчо беше запалил огън и се припичаше щастливо. Край нишата са посадили една приятна беседка, която бързо беше окичена с „пудри и кирливки”. Бяхме доста мокри и кални, изсипахме водата от бутушите и ги обърнахме да се цедят. Водата беше направила вакуум в моите и се наложи Камен да дърпа силно за да ги сваля.
Докато подреждах и цедях дрехите си намерих една скаричка на която си опекохме пържоли и тиквички.За вадене на скарата от огъна си намерихме една вилица. Наоколо имаше и лъжица, но никой не усети нужда от нея и така си остана неизползвана. Малко преди да се стъмни дойде една група момченца с едно момиченце, но се разпънаха далеч от нас. След като се наядохме се започна уговаряне кой да иде да залепи лодката за да става за употреба на другият ден, защото бяха излизали с дъното нагоре, толкова много вода е поемала. Камен се захвана и не след дълго с помощ от Ду приключи проблема (Ду се е омазала със лепилото, а Камен е направил кръпката и е обезмаслил мястото със течност за чистачки). На следващият ден се разбра че има и втори прорез, няколко сантиметра, така че лодката остана неизползваема.
Край прекрасният огън, завита добре с чувал, съм заспала. Събудих се от надънена музика ФЕНКИ, ФЕНКИ….Някакво превозно средство се беше намъкнало в нишата, неприятно близо до нас и пияни гласове се организираха за продължителен запой.
Изчакахме 10-15минути, но се видя че ситуацията не е на добре. Всички окрилени от идеята за тишината край къщата в селото много експедитивно събрахме багажа и потеглихме надолу.
В двора разпънахме чували и много бързо всеки се отдаде на мъчителен сън- беше адски задушно.
На сутринта Ду в ролята на добрата фея се появи с кафета за пиещите! Понадигнахме се, закусихме и се почна вечният спор „ сега какво ще правим?”. Отбор Хипотермия заяви че биха се чувствали напълно щастливо да се излежават цял ден на Синият вир, ние с Васко, Лили и Пъпеша натоварихме каквото се сетихме в колата, заключихме останалият багаж в къщата и поехме към Бонинска.
Сигурна съм че има път с кола до там, но явно колата не трябва да е нашата. Над сметището решихме че ще зарежем влачещото се по земята превозно средство и ще поемем нагоре пеш. Горещината беше страшна, навсякъде храсти и ужасната перспектива за 1 ч. път пеш смазваше психиката ми. Усилието беше само в тръгването- след 5 минути вървях щастливо напред. Много бързо влезнахме в дерето на пещерата и в ума ми започнаха да се прокрадват мисли че пътя е всъшност много по- къс. Тъй като никой нямаше часовник, не мога да кажа за колко време пристигнахме пред дупката, но не повече от 30 мин.
На входа докато почивахме се появи една двойка с куче. Мъжът носеше металотърсач, казаха че само искат да разгледат входа. Изчакваха третият член на групата, който сондираше околността- от него се носеше непрекъснато пиукане.
Навлезнахме на вътре в пещерата, оставяйки багажа на милостта на минаващите.
След лутане по кални галерии достигнахме първото езеро. То е просто кошмарно- има колония прилепи край него които го използват за фекалийна яма и мисълта да паднеш вътре е непоносима. Сигурно за това са сложили там най- сериозното препятствие – едно качвало към 8м. С лодка се стига до скалата, на отсрешният бряг на езерото, там някой ( в сл. Камен) задържа някак неподвижно лодката, а превозваните пътници докопват една лента с много възли която някоя добра душа е сложила за качването. Лентата горе е закачена стабилно на един много дебел забит в скалата пирон, почти не ръждясал. Но гледката на закрепването не е смущаваща, защото за да го види човек трябва да се е качил горе, а щом си горе, вече си оцелял.
Първо се качи Васко, на който започнах да подавам весла, торбата с втората лодка и прониквачката. След като се изтегли и Лили започна драмата по качването на надутата лодка- един я дърпа, друг я бута, а никой не гледа последното весло оставено в нея. То естествено падна в кишата. Лодката вече беше полуспусната за да успее да мине през стеснениято на края на качвалото и не беше много разумно да я пускаме отново. Камен направи няколкобезплодни опита да се добере до красивото жълто гребло. Васко на свой ред висна над мърсотията и започнаха викове „ почти го хващам!” За огромно облекчение на групата след известно време на трепет се появиха Васко с греблото.
Ние с Лили като никумо ненужни бяхме пратени да занесем торбата с ненадутата лодка до същинското езеро и да я надуем. Е стигнахме там, но с надуването не се получи- в Камен бяха винтилите. Според Янев не е нужно те да са вързани за борда и човек изпитва лек трепет всеки път при въпроса къде са.
Най- накрая и двете лодки бяха приведени в годен за плаване вид и наджапахме в най- голямото подземно езеро на балканският полуостров!
Водната галерия започва с много красиви образувания- сталактони висят от двете страни и се отразяват във водата, лодката криволичи покрай тях, а в нея двамата човеци се опитват да разберат кой е виновен, че тя не може да върви по права линия. Към края на пещерата тъкмо се понаучихме как се гребе, но Лили започна да губи интерес към влизането. За щастие пещерата свърши. На излизане както обикновено бяхме по- експедитивни.
Следва…..
Ето малко снимки от Крушуна http://www.snimka.bg/album.php?album_id=133506