Written by Таня Кръстева
Със Светльо и Коце се уговорихме, че на 31 декември ще идем на Куманица. Станахме рано сутринта, похапнахме, а през прозоренца на столовата на хижа Дерменка блестеше прекрасен изгрев. Андро реши, че ще ни прави компания до входа на пещерата, нарамихме раниците и поехме по пътеката в дерето, която навлиза в резерват Стенето.
Пътечката е покрита с нападали листа, в началото минахме покрай няколко преспи сняг, но той беше плитък. Беше много хлъзгаво- мокрите листа и клони изискваха голяма концентрация. Над нас светеше синьо небе, замрежено от клоните на високите буки. Бодро вървяхме напред докато не се сетих, че не съм прибирала каска в раницата. С ужас си признах проблема, бяхме вървяли половин час с бодро темпо. Мъжете решиха, че ще ме чакат да ида да си я взема. Бързият бегом до хижата след първите метри беше охладен до леко подтичкване. Дори и без багаж наклона си взима своето и темпото което поддържах не беше много силно. Нахълтах максимално тихо в стаята и започнах издирване на каската под леглото… намерих я в съседната стая. Бърз бегом обратно по пътеката и часовника на Андро отчете, че ме е нямало30 минути.
Веднага нарамих раницата и поехме по пътя надолу. Склона стана още по-стръмен когато наближихме реката. Коце изкоментира, че предишният път когато е ходил до пещерата реката е била замръзнала и са ходили по нея, сега трябваше на няколко пъти да я пресичаме за да продължим напред. Реката е доста бурна и забиването на щека във водата става само със сила, в противен случаи течението я отнася. Раницата ми беше много тежка и за да прескоча от камък на камък трябваше най-напред да я подам на някой. Всички очакваха да падна във водата докато минавам реката, но аз ги изненадах, като се хлъзнах на едно малко качвало покрай брега и се гмурнах заедно с раницата в едно дълбоко вирче. Мъжете хукнаха да ме вадят, но докато дойдат аз изпълзях на един камък, тъгувайки, че тази блондинщина вече няма да ми се размине. Първите ми думи бяха, че приключих с дупката, но Коце ме накара да си облека бързо сухите дрехи и да продължаваме. Треперенето ми беше видимо, до момента не бях се мятала в зимна река. Андро седеше до мен да изтисква поларите, натъпках мокрите неща в един найлон и нахлузих ботушите. Раницата ми стана още по-тежка, но сега вече можех да си джапам щастливо във водата. Пак сменихме брега.
Стените на дерето се приближаваха и според Коце бяхме близо до дупката. Стигнахме до едно полегато място в реката, което изглеждаше много примамлива пързалка и Светльо си замечта да се пусне по нея, но Коце продължи напред. Там стана непроходимо и Андро даде идеята да облечем хидро костюмите и да газим спокойно в реката до входа на дупката. Върнахме се на пързалката и намъкнахме садката, а Коце неопрена. Андрейни поснима и тръгна обратно към хижата.
Поехме надолу по реката, в един момент ми посочиха входа на дупката, но го подминахме, аз бях изостанала за да снимам и не разбрах какво става. Излезе, че част от програмата е скачане във едно вирче за да се види някакъв много хубав водопад. Предвидливи люде бяха забили планка на стената, защото излизането от вирчето е доста мъчително. Мъжете пуснаха въже и се метнаха. Аз реших, че при всичките ми изпълнения до момента е по-разумно да си почина и да похапна нещо докато те се забавляват.
Входа на пещера Куманица е широк към 2 м и висок към 3, много приятен, целият обсипан с листа. Малко след входа има едно особено неприятно слизало- от доста нестабилен камък се прехвърляш на малка, силно наклонена площадка, внимавайки да не се изръсиш във 5-6 метров водопад. От площадката вече има почти стабилно слизане на камина. Аз бях леко стресирана от ужасно хлъзгавият терен извън дупката- в гората заради листата, а край реката всичките камъни бяха с много лигав мъх и от няколко часа стъпвах нестабилно. Като видях гадорията за слизане извадихме моето въженце и Коце го върза на камъка, направи примка за една ръка ( винаги си мисля, че ако падна с ръката в такава примка, докато се размазвам долу, ще съм със счупена ръка) аз извадих роупмена на Камен, което носех за долният отвес и се подготвих да го включа на въжето. За щастие Коце намериот другата страна някаква опора и организира парапетче. Минах бързо- вече бях забавила групата достатъчно. За моя изненада Светльо доста се почуди и на излизане заяви, че е било много страшно… аз си мислех че само мене ме е страх.
Надолу дупката започна кротко- рекичка в меандри, тук- таме пълзене във вода, излезнаха натеци и красиви образувания. Голямото ми притеснение беше един отвес, който се минавал на класика, но в случая носехме въже и малкото самохватче. Отвеса е на края на единият ръкав на пещерата и аз още на влизане бях решила, че ще ги изчакам преди него и няма да слизам. Според описанието на Коце се слиза долу за да се изпикаеш и после веднага трябва да го качиш, защото сифонира. Преди отвеса галерията се напълни с вода до рамената, поснимахме се малко, мъжете нещо обсъдиха и решиха, че не си струва слизането. Върнахме се за да минем по другият ръкав на дупката.
Аз така и не разбрах колко реки има вътре, но левият ръкав е много по-пълноводен. Там започна истинското плуване и катерене на водопади. Малко преди това случайно забелязах, че водоустойчивата кутия в която си нося апарата се е спукала при падането ми в реката преди пещерата и не мога да го взема с мен на вътре. Оставих го в една галерия и малко след това започнаха наистина прекрасни образувания, страхотни водопади и каскади, много тъгувах за пропуснатите клипчета.
Достигнахме един мнохо голям водопад, скалата от ляво даваше възможност за качване, но в последният момент трябва да се стъпи на прагче в средата на водопада. Водата беше толкова силна, седях залепена на скалата в доста неудобна поза и не ми стиганаха силите да забия крак във водата, тя всеки път ме изблъскваше. Коце беше минал пръв водопада и ме гледаше от един камък над главата ми. Помолих го да ми подаде ръка, за да имам по- голяма опора докато се боря с водата, той се наведе, хвана ръката ми и на една ръка ме вдигна като елеваточе. На забавен кадър подминах водата, прага и зяпнала невярващо в Коце бях поставена върху твърдата скала. Неописуемо е усещането да можеш да разчиташ на 100% на всички които са с теб в дупката! Направо завиждам на блондинките, които непрекъснато разчитат на нас.
След още час стигнахме до края и върнахме на обратно. Мъжете поснимаха, аз поскучах. Започвах леко да треперя.
Излезнахме по светло и Светломир веднага хукна към пързалката. Беше много забавно, особено мисълта коя дата сме и се къпем така щастливо в реката. Нарамихме раниците върху пещеризоните, за да минем участъка с реката, на пътеката се преоблякохме и в чудно хубава нощ с пълна луна стигнахме до хижата. Там след наложителната топла баня ни чакаше новогодишната вечеря. Цяла нощ танци, а на другият ден едва се движех. Всяко мое мускулче беше блокирало.
Куманица за мен е най-страхотната пещера в която съм била до момента, подрежда се точно преди ППД и 9-11. Ще отида пак там.
http://vbox7.com/play:4448c6aa