Written by Бай Петко
Нашият курс 1975 – 1976 г.
Попадането ми в курса на СПК “Академик” стана, както в повечето случаи, съвсем случайно, чрез моят приятел Божо. Тогава той учеше, в математическия факултет и там бил проагитиран за записване в курса от Петър Делчев. Въпреки, че по онова време се занимавах с парашутизъм и не гледах много сериозно на пещерния курс, постепенно нещата се промениха.
Това, в най – голяма степен се дължеше на инструктора ни – Панайот Нейковски. Той успя да проведе наистина едно академично обучение, с отлично подготвени лекции и балансирани практически занятия. Започнахме с “Кенова дупка”, за да отпаднат страдащите от клаустрофобия, последва общо запознаване с Лъкатник и малките му пещери – за да се види феноменът карст, три алпииски тренировки, една пропастна пещера – “Елата”, “Вражи дупки” за картировка, едно късо и едно дълго проникване в “Темната дупка” и за финал, една обща практика преди изпита. Вярно, че дисциплината беше по – скоро полувоенна, но доколкото си имах навици от парашутизма, неговият малко по – твърд маниер на работа не ми направи никакво специално впечатление. Напротив, бях свикнал, че в дейности, където се рискува живот е нормално да се откажеш от част от свободите, особено пък от свободиите. Пашо успя да ни научи на няколко много важни неща: първо, че пещерите не са спорт, а дело и следователно в него потенциално има място за всички. Второ, че спелеологията е преди всичко любов и уважение към природата и трето, че най – добрата сигурност дава добрият и изпитан приятел. Което съвсем не значи, че той трябва да е винаги любезен, сговорчив и усмихнат.
к.т.н. инж. Панайот Нейковски – Пашо Усмихнат….. …
и в обичайното си състояние
И до сега си спомням, че още от първите лекции той ни призоваваше да си водим дневник за влизанията в пещери и в този смисъл настоящия труд в голяма степен се дължи и на него. Нужно е да отбележа,че сериозно и строго проведения курс завърши със също толкова строг изпит, бяха скъсани струва ми се осем човека, нещо което в последствие почти не се е случвало. За съжаление Пашо ни напусна твърде рано, като още веднъж ни даде пример как трябва да стават някои неща…………. До края си той беше все така твърд ….. Използвам случая още веднъж да изкажа дълбокото си уважение към него и най – искрена благодарност.
Всред най – активните му помощници, особено за практическите занятия беше Алексей Бендерев, тогава още студент по геология във ВМГИ. В някаква степен той беше антипод на Пашо, като се започне с ужасно окъсаният му гащеризон и се свърши с явно демонстрираното неуважение, към, хм…., малко строгите методи на “възпитание” на другаря Нейковски. В едно обаче си приличаха, (да не ми се хили доволно Алекси) в прецизността и в сериозността с която се занимаваха с нас. Тази различност и едновременно общност, поне на мен, ми правеха много добро впечатление и ме караха с интерес да чакам момента в който ще стана член на организацията, чиито представители бяха те. Зер в ония години не на всякъде се търпяха различни мнения. Това в същност бяха първите лица от клуба с които ние контактувахме и ми се струва, че на тях се дължеше, фактът, че курса завършиха над двадесет човека, и че, седем- осем души от нас останаха активни пещерняци повече от пет години. По – нанатък, ще се опитам, доколкото мога, да кажа по няколко думи за тези от курса за които си спомням, като се надявам тези които не споменавам да не ми се сърдят много.
Алексей Бендерев – 1976 г.
Редно е да започна с Борислав Кирилов Николов, по известен в клуба като “лицето Божо”. Познанството ми с него е от 1973 г., когато бяхме съученици в девети клас на закритата вече 27-ма гимназия. С него направихме и първото си влизане в пещера – през 1971г., в Янкуловата дупка край с.Габаре. Божо беше и е всеотдаен приятел и страшно навит пещерняк. Всичко това обаче се съчетава с очарователна несръчност. Даже Мара, която не обича много хора да са пред нея в класациите, (нещо което й прави чест) безусловно признава, че тя е само под – председател на клубат “Ръцете ми пречат”. Неговите изпълнения са наистина сериозни и се помнят вече повече от двадесет години. Ще си позволя да разкажа само един случай. През 1976 г. сме на експедиция в Пирин, по точно пропастта Вихрен. Историята става по време на последното проникване. Тогава нямаше “нова система”, работеше се главно с горна осигуровка и прониквачните групи бяха осигурявани с поне една група над отвеса и с един дежурен в заслона на Казаните. Точно този дежурен беше Божо. За нещастие, в следствие на преумора и преохлаждане, много здравото лице Сергей Бостанджиев закъсва на отвеса и Васко Гурев, дежурен отгоре, извиква от билото на Джамджиевия ръб на Божо да извика помощ от х.Бъндерица, където беше основният ни лагер.
Божидар Николов – Лицето Божо 1977г.
По стар шерпски навик Божо мята раницата си на гръб и хуква надолу. В малкия Казан си хвърля раницата, за да може да бяга по – бързо. Поставяйки някакъв рекорд по бързина пристига в хижата и изревава. “Един виси на отвеса! Грабвайте вода и носилки и викайте спасителите!”. После, като онзи боец от Маратон, пада на едно от леглата. Пада, но това не му пречи, въпреки създалата се суматоха, след миг почивка да грабне туба с вода и заедно със Севда първи да достигнат до пропастта. Е вярно в бързината вместо тубата с вода вземат тубата с бензин…. Но какво да се прави, желание и бързина, никога не могат да му бъдат отречени. За съжаление, не знам дали повече негово или на клуба, той се задържа с нас сравнително кратко. Беше отличен приятел, голям веселяк, а и несръчностите му, колкото и да е изненадващо допринасяха много за “сваляне на напрежението”. Изобщо хубаво лице. Определено най – добър пещерняк от нас беше Емил Йорданов, по-късно известен като Емо Академишки. Тогава още учеше в МЕИ. Имаше великолепна физика и още по – великолепна психика. Имам чувството, че нищо не можеше да го извади от равновесие. Не говореше много, за сметка на което пък пееше великолепно. Впоследствие се ожени за съвипускничката ни Евелина Попова, вече дипломирана мед. сестра от детско неврологично отделение на МА. Много сърцата и спокойна хубавица, държаща на външния си вид. И до сега си спомням, как, след успешно приключване на цитирания по – горе случай, най Емил Йорданов и Евелина Попова спокойно си седна на Джамджиевия ръб, извади си пудрите и се гримира. защото от суматохата в хижата не могла да го направи. Тя се появи в клуба заедно със Севдена Попова и Лиляна Мачева, първата нейна братовчедка, а втората – колежка. Лиляна Мачева – Баба Севда в продължение на години беше едно от най – здравите лица в клуба. Съчетаваща безумна услужливост с понякога безпощадна прямота. Най – обичах да й давам нещо на заем, независимо дали е фенерче или гащеризон ти го връщаше толкова чисто, колкото не е било при закупуването му. Като си сгафил обаче …. да не й падаш, особено ако си сгафил от простотия… лелеее! Ама пък иначе (или и точно заради това) – страшно другарче. Лили беше за малко в клуба, но в продължение на години си знаехме, че имаме база в Пирин, където за дълго беше хижарка с мъжа си. Бойко Стаменов – Кубето, ми беше колега от ИСИ-то, учеше архитектура. Освен добър пещерняк, беше и специалист купонджия. По – късно направи проект за благоустрояване на “Духлата”. Даже проектът започна да се осъществява – справка тунелът, но дойде демокрацията, парите свършиха и хубаво поне, че сравнително добре зазидаха поменатото съоръжение. Стефан Льочев – наречен заради поведението си и душевното си благородство Милорда. В първия момент всички го вземаха за наркоман, само след пет приказки обаче, ставаше ясно, че е изключително интелигентно, спокойно и много достойно лице. Въпреки гърчавата си фигура беше много як и когато се наложеше дори налиташе на бой. Е не често, но аз знам поне един случай. От години е в гадните САЩ. Веднъж се качил на поредния връх в Америка, огледал красотите и мъдро казал “Красива си мила Родино!”
Бойко Стаменов и Стефан Льочев 1977
Васил Попов, още по време на курса даваше ясни сигнали, че ще се занимава сериозно с дисциплината която изучаваше в СУ. Особено ни впечатляваше с близките си отношения със змиите и особено отровните такива. Когато достигнеше определено ниво на насищане, с течността в която поменатите животни могат да се консервират, захващаше темата за мравките, която изтънко познаваше. По късно се ожени за Цветанка Баева – изключителна хубавица и негова колежка. И двамата останаха сравнително кратко време в клуба, но професионално останаха свързани със спелеологията и до сега можем да разчитаме на тях, вече не само като на пещерняци, а и като сериозни специалисти.
Васил Попов и Никола Николов –1977г.
Стела Янева, беше от типа “железни дами”, както й се полагаше по професия – учеше във МГИ. За съжаление бързо завърши и се прибра в Кърджали.
Стела Янева
Петьо Памукчиев, тогава още студент в МЕИ, се отличаваше с искрящо чувство за хумор. В годините на следването си беше “постоянното присъствие” на експедиции. След като се прибра в Плевен продължи, при това много успешно, в местния пещерен клуб.
Петьо Памукчиев
Особено очарование на курса придаваха групата девойки от биологическия факултет. Даниела Клюлджиева – Джозата, вечно навита на всякакви глупости и вечно с неслизаща от лице усмивка.
Даниела Клюлджиева 1978
Илиана Петрова – с подчертани, но симпатични странности на тема окултизъм и недопускане да бъде снимана. Антоането Петрова, още тогава с много страст в науката, е тогава струва ми се повече в орнитологията. Хубавиците Валя Баева, Мими Праматарова и чаровната Надя Огнянова, даваха особена прелест на всяка експедиция с тяхно участие.
Антоанета Петрова и Надя Огнянова,Илиана Петрова, Валя Баева
С нас курсът завършиха и Жоро Костов и Венцислав Илиев. Те дойдоха заедно и се оказаха много здрави лица. За съжаление се задържаха сравнително кратко, а и изглежда сме се разминавали в експедициите, защото не можах да намеря тяхни снимки. Сравнително кратко се задържа и Иво Пиперков, казвам го със съжаление, защото беше много симпатично и волево лице. Също кратко с нас остана и Деян Новачков. Той беше любимецът на Пашо, но имаше крайно неподходяща за пещерняк физика – тежеше над 100кг и беше висок около 180 см. Иначе, както повечето “големи хора” беше постояно усмихнат, а половинметровият нож който редовно носеше му служеше по – скоро за допълване на приликата с великан от приказките.
Цветана Боева – 1979г.
Елена Андреева, тогава студентка по химия се появи в курса заедно с колежката си Люси. И двете сега са в гадните САЩ. Елчето замина обаче доста по – късно, а и успя да остави диря в клубната история.
Елена Андреева 1978 г.
Особен колорит на курса придаваше Тодор Костов, днес виден психиатър, а тогава само мълчалив студент по медицина. Мълчанието си компенсираше с малък транзистор “Ехо”, винаги комбиниран с голяма батерия от 4.5 волта. В един период този уред стана полулугендарен и би ми било интересно да науча как се е развила съдбата му, защото в средата на осемдесетте някак неочаквано изчезна. Задно с нас курса завършиха и Тошка Костова и Стефка, станали в последствие Костова и Бостанджиева, женейки се съответно за Вальо и Серго, малко по – стари пещерняци от клуба. И двете бързо се обзаведоха с деца и време за пещери така и не им остана.
Мими Праматарова 1976г.
Севдена Попова
Всред тези, които не завършиха курса, но все пак останаха в клубната памет, задържително трябва да бъде споменат Иво Пожаревски. Причината да не завърши курса беше, че говореше много, и по- важното, опитваше се да дава акъл на Панайот Нейковски. Ще завърша с Владо Попов, Никола Николов и Огнян Стоянов. Ще се въздържа от коментари, защото е трудно да говориш за най – добрите си приятели с които си прекарал заедно – в пещерите и извън тях повече от двадесет години. При това най – хубавите години от живота си. А пък и те често ще бъдат споменавани по – нататък. Е, разбира се, курсът завърши и мойта скромност. Далеч не блестящо, даже Алекси Бендерев не си ме спомня като курсист. Какво да се прави обаче, в пещерното дело всеки може да си номери свое местенце.
Огнян Стоянов 1977г
Владо Попов – 1988 г
Петко Съйнов – 1977 г.