Я, кажи ми, мила моя ма-а-мо,
ти ли нещо кофти ме роди?
Що по дупки ходя само,
с пълна раница на рамо,
а не боря се в легло с жени?
Що не мога, като всички,
да се впрягам за парички,
в кръчма да се кефя до зори?
Що не нося си костюма
и защо, от всяка дума,
се подсещам – пак за пещери?
Я, кажи ми, мила моя ма-а-мо,
ти ли нещо кофти ме роди?
Или има пръст баща ми –
равнис да не се строявам,
криво нещо ме е направил?
Да не мога в таз редица,
да си имам воденица
и за мене тя да се върти.
Да не мога делник-бачкам.
А неделя – бяс да хващам
и да юрвам – пак по пещери?
Я, кажи ми, мила моя ма-а-мо,
ти ли нещо кофти ме роди?
Или зли небесни сили,
в тебе са ме настанили –
ей тъй просто – карай да върви?
Да съм влюбен в тъмнината,
във студа и във скалата,
в тесните и кални пещери!
Да съм вечно гроб-изкалян,
от подземията смаян,
и да мисля – все за пещери!
Я, кажи ми, мила моя ма-а-мо!
Я, кажи, кажи, недей лъжи..