Written by Таня Кръстева
Кацнахме на мястото Х за оставяне на колите рано сутринта. Отборът беше в силно разширен състав : Камен , аз, Калина, Дидо, Васко, Алекс, Деси, Юлия и Тони.
Настанихме се за закуска под едно красиво дърво и там ни намери Кики, който беше в района защото имаше ангажимент за построяване на озвучението на нещо като техно парти на Околчица.
След сериозно омоткване багажът беше разпределен по групите и поехме към 61. Там на дупката останахме повечето, а Деси и Алекс заедно с няколко зяпачи тръгнаха да екипират Панчови грамади. Идеята беше след като екипират и излязат , да влезнат Тони и Юлия за да извадат въжетата, никой да не чака на студено и всички да са доволни.
Аз и Дидо направихме първите закрепвания на 61, влезнахме във входа- малка заличка в която се седи свит на кълбо, но могат трима души да се наместят ако никой не мърда. Докато се оглеждах наоколо – има две тунелчета , в обратна на отвеса посока и събирах сили в себе си да помисля как да свалим камъните на входа, Дидо решил да махне едно малко камъче. Паднал големият, до момента подпрян на него и се прохлузил на ръката му. Аз като се обърнах към Дидо, видях как с едната си ръка държи китката на другата и по двете се изливат реки от кръв и кал. Усещането му беше че си е счупил един пръст и отрязал фалангите на други два. Изчаках малко да отмине първият шок и изпълзяхме с помощ от Васко навън. Свалихме пещеризона от Дидо, Калина даде малко мръсен бинт и аз му омотах пострадалата ръка, само за да не вижда раната. Измихме здравата и поехме към Враца.
Тук следва да отбележа, че никой нямаше превързочни матеряли, освен Деси която беше далеч от нас. Раната беше толкова мръсна от калта, че нямаше значение с какво я омотаваме в този момент, но при по-отдалечено от цивилизацията място това ще бъде сериозен проблем.
С колата за 20 минути бяхме във Враца. Намерихме Бърза помощ лесно, но като влезнахме вътре имаше много хора и една жена със видимо счупен пръст ни каза, че скоро няма да влезем, много са натоварени. Непрекъснато идваха линейки и вкарваха хора на колички. Явно беше че на нас, както Дидо е на крака, няма скоро да ни обърнат внимание. Посъветваха ни да намерим в частните клиники някой за да се погрижи за раната. Обиколихме няколко- там са съсредоточени доста клиники, но на всякъде имаше или само охрана или охрана и сестра, смятахме че имаме нужда от хирург.
Когато се разбра че до 4-5 часа няма да влезем при лекар пресметнахме че пътят ни е към София. При всички случаи Дидо искаше да се прибере за нощта, нямаше смисъл да се разхождаме на пека във Враца.
За да подготвим раната минахме през една аптека и купихме марли и бинт, кислородна вода, защото нямаха сребърна. Аз прерових колата, нещо което трябваше да направя още в началото и намерих едно шишенце сребърна вода. За моя радост Дидо беше чувал какво е това и не се наложи да го убеждавам. С една бутилка ледена минерална вода, разредена със сребърната почистихме раната. Времето беше кошмарно горещо, както си е винаги към 3 следобяд във Враца. След като отмахнах калта и кръвта се видя че раните не са чак толкова страшни. Доста разкъсано месо по пръстите, но костите изглеждаха цели, със съмнение за пукване на малкият пръст, като и трите пострадали пръста можеха да се движат. Омотах пак трите заедно с идеята че единични превръзки няма смисъл да правя, нали скоро ще се погрижи лекар за раната…
Сестрата на Дидо случайно беше във Враца и с приятеля си решиха че те ще го закарат до София.
Аз се качих отново на дупката.
Заварих Камен готов за влизане.
Той не искаше да прониква тези дни в пещери и в последният момент преди тръгването му взех пещеризона и комплекта с джаджи, за всеки случай. Не носеше ботуши. Като поседял и видял че никой не се захваща с отвора, избутал камъните, изчистил каквото може и го заварих във фаза за биене на първи спит над отвеса. Аз предишната седмица когато влезнах и погледнах отвеса си дадох сметка колко ме е страх да мина първа, както на времето ме беше страх да влезна първа в проучена пещера, сега изпитвам същото при мисълта че никой не е влизал преди мен. За щастие Камен пое тази тежест. Висна в отвеса и аз си отдъхнах. След доста спорове избрахме заедно мястото на спита и биенето започна. По това време повечето клубен инвентар беше на Бански суходол и ние имахме един каменоделен чук, много тежък и с ужасно неудобна дръжка и малкият личен чук на Боби, който беше забравен в колата. Скалата излезе ужасно твърда, на 5-6 удара зъбите на спитовете падат и какво копае след това за мен е загадка. А спитът който забиваше Камен беше от техническото ми усъвършенстване, където с него направих 3 дупки в много лоша скала и всеки път дупката се оронваше, падаха люспи от скалата. Като резултат спитът беше добре съединен със шилото и нямаше вадене преди да бъде забит. След доста време Камен успя да постигне това и вече можеше да се спусне в отвеса. При първи погледи мислехме че е над 20 м , после Калина го измери 11.
Отвеса свършва с наклонена площадка и след много гадно минаване се вижда втори отвес. Камен се промуши с много усилие. Видя долният отвес и започна мъката по излизането. Към 10 минути трепетно го гледах как се мъчи, в това време Калина нещо викаше отгоре, лирика…Решихме че времето е напреднало и трябва да се орентираме към разпъване на лагера.
Деси и Алекс се появиха, обясниха че не са намерили пътя към третият отвес. Аз около 5 пъти бях обяснила от къде се минава, но напразно. Решихме всички да остане екипирано и на следващата сутрин да продължим.
Огън, звезди…
На другата сутрин станахме по обед, едва организирахме тръгването. Тони и Юлия отидоха да разекипират Панчови грамади, а ние с Камен набихме още 2 спита в 61. Междувременно Калина и Деси се туткаха на входа, за около 3 часа изкартираха 2 отсечки и денят свърши.
Дъното на 61 според мен няма перспектива, има проход от където изтича водата, но е затлачено с огромно срутване, ако се опитаме да разчистим ще трябва много укрепване и е силно рисково.
първият пещерен клуб в България. Основан на 22 октомври 1958г.