автор: Д. Маринова (Джеси)
“E такова животно нема !” – ми минава през ума, докато разглеждам пещерата. Отвън изглеждаше съвсем нормално – неголям отвор сред купчина скали. А вътре пещерният коридор прилича на такъв от катакомба. Еднообразните, почти 180-градусови завои се редуват с неестествена последователност. Боже, картата на тази пещера сигурно прилича на кардиограма!
Верка нетърпеливо бърза напред. Преди време се е завирала в някакви недоизследвани тесняци и ме води натам. Ще опитаме да ги преминем.
Футьовската пещера не е голяма. Суха. Равна. Без особени образувания. А съвсем наблизо са големите водни пещери на Деветашкото плато – Бонинската, Водопада, Урушка маара. Пещерняшкият интерес обикновено (и оправдано) е насочен към тях. Футьовската е почти “пършивка”. Но тръпката е да погледнем отвъд тесняците, да минем там, където още никой не е минал…
Най-после еднообразната галерия сменя вида си. По-нататък може само по корем. Перспективата не ни възпира и продължаваме. По едно време забелязвам нещо нередно – по дланите ми има кръв. Излиза от множество разрези, направени като с бръснарско ножче. Търся причината за странното явление и я намирам в калта. На светлината на миньорския челник проблясват хиляди кристални ръбчета, забити в глинения под. Обхваща ме иманярска страст и започвам да ровичкам с теслата. Като резултат в джоба на гащеризона се озовават няколко странни двадесетина сантиметрови калцитни кристала. За да не ги подмине случайно науката…
Замислена над неочакваната находка, продължавам със змийския начин на придвижване и настигам Верка. Почти като в оня виц – “Една жена срещнала друга змия”. След обмяна на мнения започваме да се редуваме в съсипването на поредния тесняк. Някои го предпочитат горещо – с помощта на динамит. Други бели хора ползват перфоратор. А ние сме по-скромни: с тесла. В българската приложна спелеология “кал-балът” е доста употребяван инструмент.
Бавно, но славно отчупваме стърчащите парчета скала и напредваме с няколко метра. Теснякът е мокър, неудобен и дълъг. Отпред Верка пъшка, въздиша и прави все по-дълги почивки. А мен ме “цепи” глава. Снощният аперитив със сигурност е бил менте. За да спестя светлина от акумулатора докато работим, опитвам да запаля свещ. Кибритът съска и не пали. Вероятно се е овлажнил.
Изведнъж истината ме озарява като “откровение свише”. Кибритът не е виновен. Нито алкохола. В тесняците не сме сами – мистър Мърфи е дошъл при нас. С други думи – газ. До тук с изследователските страсти…
* * *
Когато стане дума за опасности под земята, пещернякът може на дълго и широко да разказва как, кога и какво е преодолял. Но измежду тези разкази срещите с невидимия убиец са редки. За разлика от мините, където е опасен експлодиращият газ “гризу”, т.е. метан, в пещерите убиецът е друг. По-тих. Но не по-малко смъртоносен газ. Въглероден двуокис.
Докато в атмосферният въздух (не става дума за софийския) съдържанието на въглероден двуокис (СО2) е 0.03%, в пещерната атмосфера количеството му често надхвърля 1%. А пещерняците се подлагат на риск, без да осъзнават напълно потенциалната опасност. Защото СО2 е телесният регулатор на дишането. Всяко увеличаване на концентрацията му води до ускоряване на дишането и пулса. По-чувствителните могат да усетят сух кисел вкус в устата си, но този ефект се забелязва рядко. По-нататъшното увеличение води до забавени и непохватни движения, главоболие и замайване. При 10% СО2 във въздуха настъпва дихателна парализа и смърт за няколко минути.
СО2 не притежава миризма и цвят, и присъствието му не може да се окачестви като “развален въздух” с мирис на застояло или на мухлясало мазе. А това, че някой беше разказвал как от входа на “Белите езера” излизал газ като бял пушек, е измислица. Но тя не пречи там да има газ. Има! Веднъж с един колега се наложи да излезем “на бегом”. Защото той усети присъствието на двуокиса още преди да се е откачил от въжето на входния отвес…
В много от нашенските пещери може да се срещне СО2. Има го около Карлуково, особено в пропастите на рида “Глигора”, в пещерите на Деветашкото плато, в тези из Странджа. Често променя местоположението си или изчезва напълно, за да се появи отново след време. Затова е известен още като “скитащ газ”.
Причините за появата му са пряко свързани с процесите при образуване на пещерите. Затова срещите с него в подземните кухини не са случайни. При разтварянето на варовикови и доломитни скали от валежните води, те се насищат с СО2. Когато достигнат до кухината, част от този газ излита в пещерната атмосфера. По същия начин се насищат и отдават двуокиса и пещерните реки, принудени да текат през дълги сифонни (изцяло наводнени) галерии. Възможен източник на СО2 са и процеси в земните недра, откъдето той по пукнатини върви нагоре. Гниенето на органични материи в почвата също отделя двуокис, който постъпва в подземните води.
Отделеният в пещерната атмосфера газ се събира в по-ниските участъци, понеже е по-тежък от въздуха. Натрупването му се благоприятства и от липсата на въздушни течения в някои пещери. В общия случай прибавянето на СО2 в пещерния въздух измества кислорода от него. Тоест, кислородната концентрация намалява пропорционално на отделянето на двуокиса.
Този факт от години служи на пещерняците посредством “теста на пламъка” да открият кога в пещерния въздух има повишено съдържание на СО2. Тестът е елементарен – използва се пламъчето на клечка кибрит, свещ или карбидка в подозрителната част от пещерата. Когато концентрацията е опасна за човека, пламъчето едва мъждука и угасва. На практика откритият пламък показва само липсата на кислород, защото СО2 не влияе върху горенето. Но понеже тази липса е предизвикана от увеличаване съдържанието на двуокиса, тестът върши работа.
Изследвания върху ефектите на СО2 под земята е правил Гари Смит от Австралийската федерация по спелеология. Той описва една демонстрация в Газовия кладенец на Gaden cave, Австралия. В условията на относително опасна за човека концентрация на СО2, 10-сантиметровия пламък на запалка постепенно намалява по интересен начин. Горят само 2,5см на върха на пламъка. Защото ниското съдържание на кислород (пропорционално на високата концентрация на СО2) не можело да поддържа горенето на първите 7,5см на излязлата от запалката струя газ. Този ефектен номер не може да се получи с кибрит и свещ, но може да се използва за откриване на опасността.
Друг вид експерименти са правени от руснаците в гипсовите пещери на Подолието. В някои части на пещерата Золушка съдържанието на СО2 във въздуха е 3,6%. Това е 120 пъти повече от нормалното! При тези условия само след 4 часа престой пещерняците стигат до пълно изтощение, което се потвърждава и с медицински изследвания.
Золушка не е изключение. Това обяснява защо след проникване в някои пещери, дори да не са полагани извънредни усилия, пещерняците се чувстват като изстискани.
Невидимият убиец стана причина за гибелта на двама от най-добрите български пещерни водолази. Вальо Чапанов и Васил Недков не се завърнаха от сифона на Урушка маара. А на малцина пещерняци е известно, че дори в прочутата Духла има места с над 1% концентрация на СО2. В красивата и често посещавана Градешнишка пещера той е повече от 3%… Така че в пещерите – внимателно и винаги нащрек!