Нощно изкачване на Черни връх

Таня Кръстева

Вторник. Деси и Яна бяха измислили висене на скаличките на Лакатник и Пъпеша реши, че ще идем с тях. Предният ден времето беше чудесно – ясно синьо небе, жарко слънце – идеално за висене по скали. Цяла нощ слушах как вали дъжд, сутринта спря. Яна се обади по телефона малко преди будилника да извъни – излязла да разходи кучето, а навън снежна виелица и 20 сантиметра нов сняг. Лакатник отпадна за радост на недоспалите.


Вечерта се заформи идеята за пантене с Алекс и Деси. Метнахме ските на колата и тръгнахме за срещата в 19,30 на центъра на Драгалевци. Блондинките се появиха след час, този път невинни – Алекс я бяха привикали спешно по служба. Преместихме се в едната кола и поехме към Алеко.
На паркинга на рейса трябваше да убеждаваме Алекс, че няма да дойде никой по това време, но е правилно да спре на средата за да може хората да обръщат по кръговото. Мина една кола, направи кръгчето и изчезна.
Ядохме, пушихме, пихме кола, после пак пушихме. Когато не остана нищо с което да се размотаем – подхванахме екипировката. Свалихме ските, обухме обувките, после се наложи да поблъскаме обувките на Деси, за да се раздвижат ставите – бяха замръзнали и неподвижни. Когато всички бяха готови излезе, че трябва да блъскаме скобите на коланите на Деси, защото не влизат ските. Някакси накрая се приготвихме за ходене. Вече минаваше десет часа, когато тръгнахме по криволичеща пътека в гората към горна станция на Бай Кръстьо.
Пуснахме челниците и поехме нагоре в редичка.
Облаците леко се разредиха и се видя пълната луна, огромните борове покрай нас бяха целите в скреж и белееха на бледата светлина. Никой не беше минавал след снеговалежа, но лесно си откривахме пътя. Камен включи за всеки случай джипиеса за да имаме трак, ако се наложи неприятно връщане – облаците бяха много ниско и можеше да влезем в някой от тях. След малко ходене излезнахме от гористият пояс. Сега дърветата станаха много на рядко, но много по-величествени. Луната беше постоянно в облаци, но челниците не бяха нужни, пътя се виждаше отлично. Накрая дори Деси си прибра своя, след като и казах, че основната функция на светлината на главата и, е да я виждам по-добре къде е. Духаше силен вятър, който ни набиваше дрехите със сняг и скоро всичко което можеше побеля. Понякога вятъра раздухваше облаците и луната блесваше с цялата си мощ, обливайки снега с мека, фантастична светлина. Това неминуемо разбиваше темпото, защото спирахме да се любуваме на лунният пейзаж.
Камен достигна първото нанагорнище и проведохме малка борба с него. Там се появи плътен фирн, кантовете не държаха и женският състав едва го издрапа нагоре. Алекс установи, че когато е равно и незаледено много и харесва ходенето.
Коловете се нижеха призрачно край нас, облаците бягаха по небето и светлината се менеше непрекъснато, оцветявайки с различни тонове релефа наоколо. Качването ми се стори съвсем леко и ненатоварващо, като че ли снега беше смекчил височината на върха. Изтъргахме снега от табелката на един кол и с изненада установихме колко близо сме до Черни връх. Появиха се призрачните очертания на лифта на платото. След три часа ходене достигнахме кулата на камбаната на върха и щастливо се разположихме на ветрилника пред сградата. Надявахме се, че ще има някой познат от ПСС който ще ни подслони за малко, но вратата беше заключена, нищо не светеше и не даваше признаци на живот.
Вятъра издуха всички облаци, но нас не успя. Пръстите мръзнеха с изваждането от ръкавиците, температурата по прогноза беше -14 с усещане заради вятъра както -20. Това съкрати почивката.
Свалихме коланите, пристегнахме обувките и поехме надолу.
Времето беше с нас- по небето вече не се виждаше никакво облаче, луната светеше като прожектор и ясно виждахме всяка извивка на снега.
С малко неувереност минахме първите метри, но терена беше чудесен за пускане и надолу Алекс се възмути при идеята да пуснем Зелената. Камен реши, че ще ни прекара през по-стръмен участък. Опитахме се да заобиколим Стената и да слезем по Романския, но не издържахме на изкушението. Никой не беше минавал от там след снеговалежа. Оставихме прекрасни дъги, които убедена съм, леко ще изненадат дежурните от ПСС на сутринта.
Напълно щастливи към два след полунощ се спуснахме до колата.