Written by Таня Кръстева
При Василис пристигнахме около 1 часа през нощта, натоварили каяците върху колата. Екипът беше в състав аз, Яна, Емо, Алберто и Нико. Планът – да се спуснем с каяци по течението на река Места и да проверим входовете по двата и бряга.
Първият ден натоварихме багажа на двете коли и закарахме каяците до старта. Едната кола оставихме на излаза от реката, за да можем после да се приберем. С целият багаж – храна, бивачни съоръжения и неща за дупки натоварени върху каяците тромаво поехме надолу по течението.
На едно уширение с приятен каменист бряг Василис спря каяка за да огледа скалите, Яна и Емо успяха да спрат до нас, но Алберто и Нико нещо се разсеяха, водата бавно ги занесе към скалата и те като на забавен кадър успяха да се обърнат. Василис седеше на брега внимателно наблюдавайки ситуацията, изчакваше да види какво ще се случи и дали да скочи да ги вади. Алберто успя да задържи лодката с една ръка, с другата греблото и с двете останали да доплува до брега. В близкото обратно течение се събраха няколко джапанки, канче и бутилка с ракия, спокойно чакайки някой да ги извади. Василис като видя, че всичко е наред се метна и извади джапанките и канчето, ракията си остана във водата, което образува огромно неудоволствие в Нико. В крайна сметка той я извади и така не останаха боклуци в реката. След освежителната баня успяхме да се огледаме наоколо. Заобикаляха ни три възвишения и на пръв поглед се виждаха няколко входа. С бинокъла на Емо изникваха все повече отвори в скалите. Обмислих ситуацията- явно трябваше да останем там на бивак, може би за цялото време на експедицията. Другите се съгласиха и започна разпъване на палатки, готвене на тенджера с ориз и сушене на плуващите.
На следващата сутрин Алберто даваше признаци на разболяване и решихме, че ще си остане да пази лагера. Аз и Василис се отправихме към входът, който той си беше набелязал от предишни плавания по реката. През гъсти тръни и сипеи някак се добрахме до скалата. Изкачвахме се към дясната и част, а входовете бяха на лявата, но имаше почти ясна животинска пътека, която облекчаваше храстинга. Неприятното в Гърция е, че всеки нормално изглеждащ храст всъшност е бодлив. Няма шанс за кротко провиране между клоните. Накрая бяха станала като тигърче на раета. След като достигнахме до скалите Василис забърза напред, но на мен ми се мерна вход и извиках да спре. Изкачих се 7-8 м нагоре и наистина имаше прекрасна дупка, не голяма но ясно изразена. Той донесе инвентара, нахлупих каска и пещеризон и се запровирах навътре. След десетина метра задъни. Проверихме съседен отвор, той задъни доста по-бързо. Решихме че само сваляме координати и описание на входа и няма смисъл да се занимаваме с картировка.
Продължихме напред и излезнахме под един отвес. На скалата десетина метра по-нагоре се виждаха два входа. Опънахме алпийското въже и аз въоръжена с френдове и клеми се заизкачвах нагоре. За удобство на две места намерих скални халки за лента, сложих и няколко клеми и се добрах до входа. Осигурих го да дойде при мен, напъхахме се заедно вътре и заоправяхме инвентара. Входът представляваше ниша широка метър и нещо, дълга 3-4 на дъното на която имаше отвор и се виждаше галерия навътре. Василис се опита да се намъкне, но не успя. Преди това в каяка ми беше обяснил, че съм много тежка, едва го мести по плитчините, което ми даде основание да обясня сега, че е ужасно дебел и не може да влезе в един обикновен вход. Намъкнах се в отвора, пропълзях малко навътре и задъни. Интересното е, че всичките стени бяха с бели натеци, има карст, има цепки но явно няма вода.
Леко разочаровани от този неуспех затърсихме големият вход, който всъшност ни беше целта за деня. С един лек рапел се добрахме до него, като минахме покрай още 3 входа с по 7-10м дълги галерии.
Голямата пещера вече си беше пещера, 20 м дълга и кротко задънваща по познатият вече начин. Картирахме я, помотахме се на слънце и заслизахме по сипеят надолу към лагера.
Втората група Яна, Емо и Нико са обходили насрешният бряг на реката, бяха намерили както нас множество входове, все къси. Според Яна имало няколко в които не ти стърчат краката, но нищо реално интересно. Решихме на следващият ден да отплаваме.
Натоварихме лодките, постегнахме багажа и се спуснахме надолу по реката. Въпреки че Яна и Емо бяха решили, че е техен ред да се обърнат избрахме мястото на лагера без баня. Нахвърляхме багажа и похапнахме нещо. С Алберто и Василис поехме нагоре към един огромен вход, другите останаха в лагера. В реката имаше много риба и имахме надежда че Нико ще излови нещо.
Преджапахме реката, обухме си обувките и поехме през храстите. Първото препятствие излезе заслон срещу камъни на влаковата линия. Покрай реката минаваше влак и машинистите често ни поздравяваха със свирката, като видят каяците и палатките, ние махахме захилени. По една бетонна стена със стърчаща метална конструкция се изкатерихме, от другата страна се спуснахме на камина и тръгнахме през гората със злобни листа. В един момент сипеят стана прекалено стръмен, извадихме въжето и осигурявах Василис докато се изкачи. Алберто мина втори, аз обрах осигуровките. Бяхме малко под входа и аз продължих нагоре. На доста удобно дърво в самият вход направих осигуровката, събрах ги при мен и влезнахме в нищата. Пак излезе ниша, но доста обширна. Преровихме всичките възможни дупки и нищо. Поснимахме долу в ниското реката и слезнахме в бивака.
Българската група не споделяше ентусиазма на водача и реши че иска на море. Аз нямах против и това остана планът за следващият ден. През нощта засветкаха гръмотевици и се изля пороен дъжд. Следващият ден беше мръчкав, исушихме каквото се беше намокрило, тоест дрехите в нашата палатка. Всичко което оставихме навън беше прибрано в хидро торби и бидони и съответно напълно сухо. Закусихме и до като приберем лагера стана обяд. Поехме по реката. Достигнахме до вход на коло 30 м над водата. Аз и Василис веднага решихме да го проверим, другите бойкотираха на близкият бряг, запалиха огън и се разложиха около него недоволни.
Докато приготвим екипировката за катерене загубихме малко време. Поехме нагоре но объркахме мястото и трябваше да се върнем. Екипирах въжето на две дървета, Василис се метна да търси входа. Излезе че е доста настрани и по дърветата растящи на ръба на скалата направи парапет за да го достигне. Слезе надолу и се чуха тъпи удари и нищо. Пак бяхме попаднали на плитка ниша. Събрахме набързо екипировката и максимално бързо се спуснахме до каяка. Времето беше захладняло,
Навлякох каквото имаше наоколо и загребахме да съберем останалите. В стройна редица поехме по течението доста деморализирани. Всички убедено твърдяха, че в района няма дупки, при все че лично мога да ги заведа в поредица ниши по Лакатник където да си извадят същото заключение. Докато достигнем излаза на реката леко припръска. Ние бързо се преоблякохме, оставихме Алберто и Нико да извадят каяците и да подредят багажа за товарене, качихме се на колата на Василис и поехме да докараме нашата кола. В едно селце оставихме Яна и Емо да пушат до едната и с другата кола поехме към каяците. По пътя ни заваля сериозен дъжд, аз бях спокойна за останалите на пост, защото имаше голям навес близо до каяците. Вече по тъмно се добрахме до лодките и ги заварихме в положението в което ги оставихме. Валяло през цялото време и нищо не свършили. За зла участ челниците и на двама ни бяха в другата кола и лутайки се в тъмното някак натоварихме багажа, завързахме не особено сигурно лодките и поехме напът. Идеята за морето тотално отпадна- плющящият дъжд който пълнеше каяците откровенно ме плашеше с това как се покачва товатър върху багажника с всяка изминала минута. На задната седалка Алберто и Нико мълчаха недоволно и единодушно решихме че поемаме към България.
В София разтоварих хората към 5 часа сутринта и с каяците заминах към ранчото на Светльо за да го изчакам да си ги прибере, като уплътних времето спейки на задната седалка.