Олимп 17.06.2007

Таня Кръстева

Потеглихме за Гърция по обяд събота, след няколко връщания до апартамента, последното от Руски паметник, за да си вземем зелената карта. Пътят беше бърз и горещ, все още не сме се погрижили за климатика и е неизползваем. Границата я минахме лесно, за наше учудване пътят запази вида си. Промени се след трийсетина километра в равен ясфалт без дупки . На отиване ми се стори много хубав път, но като се връщахме след магистралите се чудех това пътче ли води до границата ни- за 3 дена успях да си променя представите.


При навлизане в Солун леко се изгубихме, направих един полу забранен обратен и хванахме околовръстното в посока Атина. От много време съм на мнение,че проблемът при българските крастовиша не е лошата регулация, а че всеки блее на някъде и стартира адски бавно. За това се опитвам да тръгвам максимално бързо, за да се изнесат повече коли при светнало зелено. В Гърция при моето стартиране първият път си помислих че нещо не е в ред колата, на вторият сфетофар сериозно се притесних, че натискам газта, а не вървя. Всички наоколо излитаха и ме задминаваха при старта, явно тръгват с мръсна газ и една минута след старта са набрали вече 80. По околовтъстното се караше със 140.
Магически бързо достигнахме Катерини, а от там със известно мотане се върнахме пак на магистралата за да излезем на Литохоро от където е подстъпът към Олимп. В Литохоро естествено пак се изгубихме, бях хванала за водач един джип който изглеждаше че знае пътя и ни разведе през прекрасни еднопосочни улички, със наклон на места около 45 градуса. Бели къщи със червени керемиди беше запазената марка за всичките селища покрай които минахме. Огромни кичести храсти най- често с розов цвят красяха всичко. Невероятно е да караш кола прелитайки покрай такива храсти с височина до два метра и плътен цвят до земята.По магистралата имаше редици по стотина метра.
След като осъзнахме, че сме се изгубили и вече не ни беше интересно по силно наклонените улички, слезнахме до центъра и както пътвоначално ни бяха обяснили, видяхме табелката към Олимпус.Пътят се изви над селото и гледките станаха едва устоими. Разкри се целият залив, купчината бели къщички със прекрасни червени покриви и морето…Аз стоически шофирах и се надявах на връщане да разгледам по- добре.Пътят нагоре е много завоест, но не неприятен. Колата се държи добре при такива натоварвания и за мен няма голямо усилие, както с Пандата. Паркингът на който се оставят колите е доста голям, с приятно надвиснали дървета и рекичка с декоративно мостче.Явно малко преди да достигнем беше преваляло, посрешна ни страшна лепкава жега. Бързо се разделихме с надеждата за свеж планински въздух, имах усещането че влажността е към 140%. Нямахме никаво време за размотаване, вече беше седем часа , а според описанието токът на хижата се спира в десет. Имахме информация че пътят нагоре е два часа.
Поехме по много красива горска пътека. Забележително добре поддържана, с парапети и стъпала където е нужно- стъпалата почти през цялото време.Запръска дъжд. Камен беше установил по картата че разстоянието е около 5 км, само беше пропуснал да види колко е вертикала. След два часа доста бързо за мен ходене, започнахме да се замисляме дали да не питаме всеки срешнат колко време има до хижата, но решихме че няма смисъл, защото очевидно сме близо. След още час дърветата край пътеката бяха преминали от широколистни в иглолистни, започнаха да чезнат, слънцето започна за залязва, осветявайки драматично съседните върхове. Появи се и гледка, но от хижата следа никаква. Подминахме две девойки, който вървяха нагоре, едва драпайки под големи раници. На следващият завой се видя лампа в далечината.Цялото качване беше много тежко, денивелация хиляда метра в убийствена жега. Периодично спирах за да си нормализирам дишането. Хижарката ни посрешна със забешежка че след 15 минути гасят светлините. Изреди куп правила- забрани- който яде собствено ядене наляво, за купуващи от кухнята надясно, никакви обувки ( предоставят куп с джапанки за нямащите собствени чехли- ние бяхме предупредени да не си носим). Напълно е забранено пригорвянето на храна където и да е около хижата.
Настанихме се на една маса до горяща камина. Най- после седнахме да ядем, тогава си дадох сметка че цялото ни продоволствие за гърция представлява 2 кг. домати, доста сирене, малко кашкавал, маслини 3 консерви и хляб. Като пазарувах всичките ми идеи се блокираха със мисълта кое ще се развали по пътя. В планината имахме нужда от нещо местно след изтощителното качване, а носехме само една консерва риба тон. Въпреки че бях много гладна, въобще не ми беше вкусна.
Не си носехме чували, защото в хижата има много добри условия и не се налагат (по предварителна информация). Само дето ни сюрпризираха че чаршафите, ако не си носиш, се купуват отделно, а при цена 10 евро нощувката, още толкова за чаршаф на човек звучеше неприемливо. Цяла нощ се въртях , дали от опити да не се допирам с кожа до одялото или от горещина не ми стана ясно. В 6 ч. сутринта Камен реши че толкова въртене му стига и е по- разумно да поемем към Митикас, който е най-високият връх на Олимп.
След необходимите приготовления към 7 тръгнахме по маршрута, бих искала да кажа който си избрахме, но по- скоро стана който ни дойде. Към върха има около пет варианта .Нашият през цялото време го обикаляше, докато в един момент не тръгна рязко на горе.Дълго време вървяхме сами, но на една почивка ни достигнаха двама гърци, единият беше ужасно неприятен, непрекъснато говореше високо и сочеше на някъде. Изтърпях го около половин час и не издържах, спряхме да ги изчакаме да продължат напред. Камен определи белезите за различаване на местното население от чужденците покрай върха- гърците задължително се движеха с маратонки и без раници, докато ние си бяхме с целият багаж нагоре.Имаше алтернативата да го оставим в хижата, но почти всичко ни трябваше.
Върхът е приказен, най- напред се изкачва едно предвършие, което създава впечатлението, че вече си стигнал, и от там се вижда същинският връх. Той има формата на ветрило, на което се минава в средата, а от двете страни е затворено от скалисти кули. Изкачването определено влиза в категоризация, според мен е около двойка, на места две плюс. Прибрахме щеките и закатерихме нагоре. Скалата е много стабилна като стъпки, но местата за хващане са доста изгладени. Като наближихме върха започна да затваря мъгла, явно обичайно явление там. Камен избърза напред за да види нещо преди тя да захлупи всичко, а аз допълзявах на прибежки още известно време. Мисля че никъде не ми е било толкова трудно качването.
На върха се вписахме в специалната книга за посетители, снимахме се със знамето и потеглихме надолу. Решихме че не ни се слиза по каченият път и си избрахме едно кулoарче с идеята че ще подсечем досегашният маршрут и няма да правим сериозната дъга от качването. Кулoара беше невероятен. Не мога да го опиша, има снимки които са хванали отвеса и острите скални игли покрай които слизахме. Пътят, по точно слизалото ни отведе на един разклон, ние поехме към два заслона, които си бяха малки хижи. Заобиколихме Митикас на дясно и излезнахме под севетоизточната стена на Стефани ( съседен връх) от където тъкмо рапелеше една свръзка. Камен се разговори със единият грък (всички които заговаряхме цялото ходене говореха английски) Той ни обясни в кой от двата заслона да идем за да видим описание на маршрутите. Имахме да слизаме две хиляди метра денивелация, а много ни се седеше край заслона, много спокойно , енергийно място. Заснехме описанията и поехме по не лекият път надолу. Слизането ми се отдаваше значително по- добре, което не значи че се залетяхме. Никак не ми се слизаше, но още една нощ с онези одяла, на тази цена не ни се оставаше.
Към 4 ч долазихме до колата, аз отидох на да се преоблека, целите ми дрехи баха мокри от пот. Уж се скрих зад някакви храсти, уж нямаше никой, а в един момент забелязах как една девойка се опитваше да целува любимият си на мостчето, докато той надничаше през рамото и. Сигурно видът ми увита с плажен шал, газеща из реката, е бил малко необичаен за тези надморски височини.
Някаква двойка ни взе на стоп от паркинга, едва се съгласихме да ги свалим до селото когато трябваше да започна да измъквам домати изпод краката им в устрема да седнат на задните седалки.Попитахме ги дали знаят някакъв къмпинг на морето, а те казаха че няма къде да нощуват и смятат да попитат дали ще ги пуснат в църквата! Оставиха меил адрес, ще трябва да разберем дали са ги пуснали.
Ние след един неуспешен опит (10 евро на човек) си намерихме един къмпинг за 10 евро за двама. Камен като потърсил управителя, го запитали дали търси работа в кухнята. Разочаровал ги в това отношение, но все пак им оставихме 10 евро, не трябва да са недоволни.
Зарязахме колата край една зелена полянка и хукнахме към морето.По красиви бели стълбички се слиза на брега. От там се виждаше как някакви деца си играят във водата, един човек лежеше вътре на дюшек и аз изказах предположението, че водата е топла, а Камен каза да не бързам, а да видя егенетата. Водата беше ледена и много солена. Плажът осеян с камъни. Покрай тях се нижеха тесни ивици пясък, но примесен с голями камъни. Поне бяха обли и красиви. Топнахме се и на бегом се запътихме в банята. Там поне водата беше приятно топла.
Нощта мина в поредното въртене, жега и невъзможност да се спи извън палатката заради комарите.
В един момент Камен заяви че не издържа и става за да снима изгрева. Веднага възприех идеята, опитите за спане бяха безсмислени. Като се вдигна слънцето си стана за плаж и домъкнахме кърпи и книжки. Аз събрах много и красиви камъни, като поне половината оставих след известно убеждаване от страна на Камен. Искам да покрия около квадрат с широки и плоски камъни пред блока, а все не ходим на Партизанската, където знам че има подходящи.
По обяд решихме че повече не ни се стои там и поехме към България.

http://www.snimka.bg/album.php?album_id=145164