Written by tanugin
Сутринта се надигнахме мъчително, досъбрахме инвентара и се натоварихме в колата. Трябва да сме стигнали гарата когато е потеглял влакът, нямаше никой друг освен Весо, който ни посрешна с ентусиазъм. Докато паркирах забелязах, че излиза пушек от двигателя. Отворихме капака и изригна облак.
Някакви мъже минаха покрай мен и щастливо отбелязаха, че има спукан маркуч. На мен вече ми беше ясно. Ние периодично пукаме по някой и вече има изработена система за отреагиране. Беше много рано за да има отворен магазин. Размисляйки какво можем да направим за да стигне инвентарът на Лактник преди нас звъннах на Явор, да разбера къде е. Той тъкмо се събуждаше но плануваше да дойде на практиката с жена си и хлапето, можеше да закара багажа, но нямаше да се съберем в колата. Ние потеглихме към склада за маркуч и се разбрахме пак да се чуем като се приготви. Склада естествено беше заключен, улицата пуста и безнадеждна, само 2-3 черни котки се въртяха наоколо. Времето беше мръчкаво, небето затиснато с дебели облаци, без надежда за слънце.
Почакахме, по едно време се появи Явор сам с жигулата ( или лада, все ги бъркам). Точно тогава отвориха склада и Камен се зае да ровичка в двигателя. Явката с ентусиазъм запретна ръкави и двамата бързо успяха да се омажат до лакти. След много проби и неуспехи успяха да нагодя един маркуч вместо нашият.
Потеглихме към Лакатник с две коли- Камен и Весо с Алмерата, ние с Явор с неговото чудо. Бързо се разбра, че след прегряването на път към изборите предишната седмица, той оставя парното включено, прозорците отворени и по някакъв невероятен начин ( колата е на метан) всичко вони на бензин. След първите 1-2 километра бях напълно уверена, че предпочитам да се натъпча как да е в Алмерата с целият клубен инвентар, 3 палатки и бивачните ни съоръжения. Отбихме на една бензиностанция и направихме размяната. Явката метна колата наблизо, успяхме да натъпчем много необходимата количка с дистанционно управление с която отказа да се раздели, всичките каски и шалтета и потеглихме към заветната цел.
На Лакатник ни посрешна стадо мокри кокошки. Когато слизали от влака валяло и решили че „ ни дъжд, ни ветер” няма да ги спре да дойдат на академишки скали.
Когато пристигнахме доведохме слънцето. Всичко светеше и блестеше от капките. Натоварихме багажа и поехме към скалите. Докато стигна горе вече имаше една опъната палатка на нашата поляна, а Калина отвеждаше една група да спят на другият бряг на реката. Опънахме палатките и новата ни тента. Камен прихвана курсистите за бърз преговор на тема ВДН и тем подобни. Ние с Явор се качихме да екипираме няколко системи.
Пуснахме две, появи се още народ, наобуха седалки и се метнаха по въжетата. Лорка самоотвержено пое на горе да връзва система. По едно време докато беше на второ-трето прехвърляне запръска дъжд. Опитахме се да я убедим да слезе, но отказа и самоотвержено довърши започнатото.
Мина час, дъжда усили…
От скука всеки прихвана който намери, или поне се опита. Поставихме основите на ново направление в нашият клуб- танц на въже. Лора се върза на Камен да я прави ангелче и известно време летя наоколо. Ние бършехме сълзи от смях , така деня преваля. В един момент се осъзнах, че групата която остана край палатките за да картира с Калина въобще не се качиха на въжетата. Звъннах за да ги извикам, а с Явор и Лора захванахме да правим парапет в нишата отстрани. Качиха се няколко човека, а дъжда усили отново. Всички естетсвено се намокрихме, започна да се стъмва и решихме, че ще разекипираме на сутринта.
Цяла нощ валя, ние цяла вечер пяхме под тентата, кой колкото фалшиво може. С Калина коментирахме, че на другият ден няма никой да може да говори.
Сутринта бях навила будилник за 7, но се събудих към 6. Навън валеше кротко и напоително, без вятър, точно дъжд който няма намерение да спира. Имах си два проблема- Лъчо ми беше докарал от Асеновград 25 кг карабид и цяла вечер хвърляхме по едно око към паркинга дали колата е избухнала, трябваше някак да го изолирам от всичко останало, защото всичко беше мокро. Другият ми проблем беше как да стигна до Душника,където трябваше да се проведе практика на курса по картиране, като нямам кола, тя трябваше да остане с Камен и инвентара. Реших че е твърде рано да звъня на телефоните и е по-добре да се кача да разекипирам. С мъка си мислех за бутушите ми които небрежно оставих в колата.
Никой не се разхождаше из лагера, под тентата блаженно спяха няколко човека. Анчо отвори едно око, колкото да разбере, че и отнасям бутушите. Измъкнах и пещеризона и, който беше невероятно кален и с отвращение нахлузих седалката над него. Така екипирана добих усещането че дъжда намаля. Камен предложи да дойде с мен, но нямаше никакъв всмисъл още някой да се мокри, а в лагера имаше достатъчно работа за него.
Рекичката която лъкатуши край камъните и тревичките за една нощ се превърна в невиждан бързей. Минаването изглеждаше невъзможно. Решихме че ще правим тролей.
Качих се на скалите, свалих първо парапета, много бързо свалих три системи вървейки по средната, само един път се наложи да се прехвърля на дясната, за да мога да махна закрепването. Качих се над скалите, метнах въжето долу и се спуснах на системката на Лора. Минах три прехвърляния, развързах ги и метнах въжето. Някакси успях да слезна по пътечката до венеца, въпреки бутушите на Ани, които ми бяха с 4-5 номера по-големи. Представяте си ужаса ми когато погледнах скалите и видях как въжето на Лора си виси кротко на още една планка. От моята позиция на последното закрепване тя не се виждаше, а аз не дъпнах да проверя. Накатах едно въже и се качих да пусна една система. Тъкмо прибирах инвентара и се появи Камен да ми помогне с прониквачките. Донесе и последните новини- изпитът се отменя, Боби пътува към Лакатник, натоварен с задачата да издирва кофа с капак или бидон по пътя.
В лягерът всички се правеха че спят. От другата страна на реката Калина и Марти нещастно обикаляха, гледайки водата. Камен се зае да организира тролея, подхванах всички да стават и да събират лагера. Изядохме тортата за закуска. Дъжда валече така кротко, че периодично трябваше да поглеждам нагоре за да се уверя, че не е спрял. Определено свикнахме. Прехвърлихме багажа с тролея, но Весо прецака забавлението като намери една пътечка през гората до моста и не се наложи всички да минаваме по въжето.
Мокри и доволни от екшъна слезнахме на паркинга. Докато обмисляхме кой как да стигне до влакът се появи Краси Бо с усмивка и джип и реши въпроса.
Няколко човека дойдоха в офиса за да изперем инвентара.