Written by Таня Кръстева
Когато потегляхме за Украйна знаех не малко – пещерата е втората по дължина в света, широка е, освен мъничко пълзене на входа, че спокойно може да се влезе с раници, само леко ще се поизцапат на единствената кал която е в самото начало, лагерите са чисти и застлани с найлон и там се ходи по джапанки. Че ще картираме и копаем, неясно кой какво, но суров ръководител, в представите ми огромен мужик -украинец, ще разпредели задачите. Яневи ни бяха предали всичките си знания, защото са били в тази дупка и са наясно.
Малко след като кацнахме в селото край пещерата, започнахме с преобличането. Бяхме преживяли паметно пътуване през Румъния, където Китен, карайки през един град ни, разказваше, че на миналата украинска експедиция Паджерото на Коце се е счупило „ето точно тук” и в този момент Коце спря джипа. Върнахме се за да видим защо спира и се разбра че има Проблем. Недоспали и притиснати от всякъде- бяхме 5 човека в колата, прекарахме известно време на хубав, добре осветен път край много красив парк – Коце знае как да си създава удобства и къде да си чупи джипа. Накрая равносметката беше, че джипа ще се движи, но с 30 км/ч което за мен е приемлива скорост, в случай на пълна липса на такава. На изгрев слънце се оказахме по средата на село, в малка къща, която Львовският клуб бил купил за обслужване на пещерите наоколо – Оптимистическая и Озьорная. Къщата е с две стаи, в едната бяха намятани безброй раници и инвентар и ние се обличахме насред него. Вече готови излезнахме на двора (имаше постлана червена пътека – напомняща приветствията от близкото минало) на нея си сложихме раниците, които бяхме приготвили за каляне в пещерата. Аз бях с най-старата си спътница – чудно син Хеликс, Миленчо с Гайд на Дойтер и Пилето с нещо лъскаво. Излезе една украйнка и ни попита няма ли да се приготвяме. Ние заявихме че само да закачим шалтетата на раниците и поемаме. Тогава слабичката украинка се хвана за главата, събра цяло войнство и дори на Милен, който бъкел не разбираше от руския му стана ясно, че с тия раници няма да ни бъде. Бихме отбой сред стонове и вой и си преместихме багажа в прониквачки. Успокоени нашите домакини поеха към дупката. След 15 минутен преход през рядка гора бяхме на входа.
Легендата разказва, че местният клуб (май Львовският) заварил някакъв малко по-далечен клуб да копае в района и нашите попитали далечните, защо не са им се обадили че ще копаят на Озьорная, а далечните казали, че това си е тяхна дупка, да се махат от там. Тогава шефът на нашите казал, че ще си намери по-хубава дупка, отвърнали му че е оптимист. Шефът бил късметлия, покопали 5-6 м и излязла галерия. Нарекли дупката Оптимистическа. Станало после е история.
Входът на пещерата е няколко метра тунел, който води към висока галерия. След кратко време тя преминава в ниска и тясна галерия и така още поне час. Докато лазехме навътре Милен с патос се обърна към Пилето „Абе Пиле с нашите ранички тука щехме доста да се озорим”. Навътре определено се срещат галерии в които, както Янев казваше, малко трябва да си наведеш главата, но за раници си е невъзможно (е, няма да се хвана на бас, човешките възможности са големи).
В лагерът ни чакаше топла супа. Това ме убеди в истиността на думите в книгата, че режимът е много строг, всеки си знае задълженията. Другата изненада беше че украинските колеги бяха направили няколко курса и багажът им заедно с цялата храна беше по лагерите. Ние знаехме, че ще носим и общ багаж и ще има едно междинно излизане за провизии. Всеки си намери „легло” – малко повдигнат постамент от глина, покрит с найлон. Обух си джапанките и установих че ще падне голямо джапане. Коце след време каза, че ще ми ги зашие за чорапите – не можел да спи. Подът беше приятно отъпкана глина, от време на време някой разсипваше вода и ставаше и хлъзгаво. Още не смея да си погледна джапанките, ако поседят калта може да опада сама. Нахранихме се и легнахме да спим.
На другата другата сутрин станах и се затътрих към кухнята. Спалното беше стратегически разположено далеч от шума на кухнята и от тоалетната, по виещ коридор, който е бил ниска 30-40 см галерия, но е изкопан проход – 60 см широк, висок достатъчно. По него се стигаше след интересно виене до санитарните помещения. На връщане спалните остават в гръб и много лесно се подминават. Ходех с придружител първият ден.
Закуската беше нещо вкусно, изобщо храната много ни допадна, особено на мен гречката. Това е зърнена култура, напомняща на вкус на жито, но много по-мека, разваряват я добре, обичайно имаше с всичките ястия салата от зеле с майонеза. Слага се зелето върху гречката и се бърка добре, който иска може да добави кетчуп, горчица и сладко чили (знам как звучи, но такова беше).
Докато закусвахме извадиха китари, мина поне час в пеене, докато накрая ни поведоха на работа. Лъсна истината, че всички българи ще копаят, за радост на Милен, който не искаше да картира. Поведоха ни Марина и Юра. Бегома до местоработата беше забележителен. Там не ходят а тичат, при това никой не носи каска. Периодично някой се хваща за шапката и разтрива активно. Установихме че украинският метод за придвижване е 40 минути бягане, последвано от 30 минути почивка. Още първият ден Коце пренебрегна модела, а ние тичахме напред зад Марина и непрекъснато се налагаше да спираме за да го чакаме. Пещерата е 220 км по книжка, като цялото това е лабиринт. За щастие пътят до вътрешният лагер е добре маркиран. На всяка лъжлива галерия е сложен камък в средата. Всички добре се орентирахме по пътя след като схванахме идеята.
Започна копаенето, аз и Марти бяхме разпределени с Юра. Марти носеше кофите, аз гребях, а Юра копаеше. Правихме козметични подобрения на трасето, вдълбочихме някакви галерии, на едно място се наложи да сложим стъпала, аз казах, че не трябва да е само едно, защото не е по БДС, човек не го вижда и се спъва. Юра заяви, че думите на жените са желания на боговете и сложихме 3 стъпала. Милен, Пилето, Китен и Яна копаха дълбоки стълби, а Коце беше пратен с Оля и още някой да копае навътре. По едно време Коце се появи недоволен. Попитахме какво става и каза че Оля само вика, а не копае, Пилето попита „Цялата пара само в свирката ли?” и това стана лайтмотив на експедицията. Току покрай Оля някой започваше да свири като чайник.
Друга местна атракция беше принцеса Фиона. Невинна девойка със съответните пропорции, за радост на всички омиташе наличностите с небивал ентусиазъм.
Първият ден покопахме малко и дойде време за следобедна закуска. Събраха ни доволни в една галерия, от някъде се взе един украинец с прониквачка пълна с един хляб и две консерви пастет и започна да маже сандвичи. Тъкмо станаха към 15 броя, когато от някъде дойдоха още няколко човека. Майсторът готвач преброи хората, после сандвичите и излезе, че за двама не стигат. Аз още в началото ги гледах колко са малки, наполовина на филии от наш заводски хляб и им се чудех. Когато бройката не излезе, човека хвана и наряза всеки наполовина … след похапването раздадоха бонбони.
Вторият ден ни заведоха до една ужасно дълга и тясна галерия, с оръдията на труда в ръце (кофи и лопати) и ни казаха, ето тук копаете и носите през цялата галерия навън в залата. Ние се разбунтувахме, започнахме откъм залата. С много смях и закачки, щастливо се ровехме в меката глина. Ние с Марти и Оля бяхме доброволци за вечерното готвене и се прибрахме по-рано. Обелихме картофи, леко ги изтръскахме в кална вода и Оля обяви че са чисти. Манджата стана много приятна.
Водата в нашият лагер, наречен с нежното има Паук (паяк), не само че липсва и се носи от много далеч, а има и приятен бозав цвят. Миенето не е препоръчително, за тази цел всеки мъкнеше несметни количества мокри кърпички. Тоалетната се намира в една глуха галерия съседна на кухнята и до последният ден когато ми се отпуши носа си мислех, че не мирише.
Третата сутрин след два дена активно копане се оказа руската Коледа, празник – не се полагаше да работим и ни беше ден за разходка и разглеждане на пещерата. Посетихме лагер Оазис, разгледахме няколко съседни региона.
Цялата пещера е разделена на райони, съединени на места с единична галерия. Докато гледах картата на книжката в България се чудех как може да е такъв лабиринт и да няма повече от една галерия за свръзка. Обясниха ми че гипсовият пласт е около 20 метра дебел и над него има глина. Ако оптимистите не са разкопали, нямало е да намерят пещерата, тя няма друг вход, освен изкуственият. Галериите в различните райони са доста разнообразни, морфологията на скалата е много различна. Всичко е гипс, но той има няколко разновидности. Първият ден не намерих нищо красиво в дупката, вторият срешнахме кристали, които бяха приятни на вид, после с всеки изминал ден красотта ме поглъщаше. Можех да стоя чакайки пълна кофа с глина и да гледам групичка кристали с часове. Те приличат на цветя на места, а ние доста затрупахме докато строяхме пътя. Много е тъжно когато наливаш с кофата кал върху тях. Основно тази работа беше предоставена на Марти. Появи се естествено разпределение на задълженията- Милен и Китен копаеха и пълнеха кофите на смени, аз, Яна и Пилето, когато беше с нас подавахме кофите на Марти, а той ги изсипваше където намери.
След празника вече бяхме усвоили ангажиментите си и станахме в ранни зори, видяхме, че сме будни само българите, помотахме се, поядохме и с бодра крачка поехме към обекта. Минахме покрай нужника, веднага след него следват шефските спални помещения, където Китен се развика всички да стават и да работят. А който не работи няма да яде. После Оля ни разказа … върнали се всички от Оазис, в този ден с тях имаше едно малко 4 годишно момиченце и две 6-7 годишни момчета, момиченцето близо до Паук припаднало и заспало, сложили го да спи , заедно с другите деца, а всички възрастни отишли в кухнята и до 9 – 10 часа пели и свирили на китара докато се наспят децата. Малко преди ние да станем си легнали. Там тъкмо била заспала Танюша- така наричаха ръководиелката на лагера. А където спи тя, всички минавали на пръсти да не я безпокоят.
Танюша беше едно от поредните изненади на експедицията, финна мадама, с къса пострижка, леко чуплива коса, вечно щтръкнала нагоре. Пушеше непрекъснато цигари и гледаше леко намръщено. Първият ден някой я попита „ Танюша, можна…нещо там „ на което тя с плътен глас отговори „можно” след минута пак я попитаха „можна…?” пак отговори „можна, все можна” и май никой нищо повече не я попита. Тя основно се занимаваше с гърменето, разбиваха в незнайни посоки. Накрая обявиха 150м нови галерии.
Китарените изпълнения започваха от Саша – късокоса молдовка, голям чаровник, следвана като сянка от друг голям чаровник- младеж, Саша. Когато девойката запяваше всички млъквахме прехласнато, като се умореше подаваше китарата на Танюша. Вадеха дебелите тефтери, ситно изписани с песни и ноти.
Определено се забавлявахме. В следствие на това ни нарекоха „веселье каторжники”. Започнатата галерия наречена на наше име бързо напредваше. Веселите каторжници сами си поеха задълженията. Ходехме и се връщахме от работа по лично усмотрение. Проблемът с храната на работа беше бързо решен като всеки ден пълнехме прониквачки и дори складирахме малък запас в залата за почивка. Там се появиха и две свещи за романтика.
Много бързо се изнизаха дните.
Последната вечер беше посветена на гала представление. Няколко часа украинките свиреха на китари и пееха. Ние седяхме наоколо и се радвахме на песните. Коце изглеждаше много щастлив, беше след 3 ч през нощта, а на другият ден в 6 трябваше да сме се изнесли от лагера. Коце по едно време отиде в далечният край на столовата, зашумка нещо и се появи с купчина финно нарязана сланина. Танюша както захласнато свиреше, с обигран жест хвърли назад китаратазад гърба си, чу се силен звън когато инструмента се блъсна в скалата и всички се нахвърлихме на сланината. Както каза Милен „Коце видя сметката на купона!”. После всички се сетиха, че имат три часа за да излъскат лагера и да го оставят „чист” за следващата експедиция, която започва началото на февруари.
Ние се отправихме към леглата. Беше вече след четири часа и с Милен не ни се спеше, говорихме си колко хубаво си изкарахме, когато в далечината се появи светлина и дойде Оля с две канчета да отмъщава на Китен. Събуди всички наоколо, поседя при нас още малко и ни остави да спим.
На сутринта всички бяха бодри и свежи, като кисели краставички.
Някакси излезнахме. Навън беше невъобразима белота. Дори апарата ми преосвети всичко, макар че беше настроен добре. Времето в пещерата не му се отрази положително. Поснимахме се пред дупката и с бодра крачка поехме по широкият свят.
Слышу голос из Прекрасного Далека
Он зовет меня в прекрасные края
Слышу голос голос спрашивает строго
А сегодня что для завтра сделал я
Прекрасное Далеко
Не будь ко мне жестоко
Не будь ко мне жестоко
Жестоко не будь
От чистого истока
В Прекрасное Далеко
В Прекрасное Далеко
Я начинаю путь
Я клянусь что стану чище и добрее
И в беде не брошу друга никогда
Слышу голос и спешу на зов скорее
По дороге на которой нет следа.