Written by Таня Костадинова
Оптимистично казано
/опит за дневник на един неопитен пещерняк/
Все водки одинаковые –
просто етикетки разные.
Богдан Миркович
02.01.2010
6:00 Сашо (Янев) ми се обажда по телефона и аз решавам, че ще тръгва тепърва от вкъщи, имайки предвид, че обичайните ни съботно-неделни практики започват с 15 мин. закъснение от страна на някой от участниците, но не – той ме чакаше пред блока точно в 6:00ч След кратко суетене – ръкавиците, ракията (1л гроздова от татко), обувките да закача на раницата, чували да взема, не-знам-кво-си – в 6:10 бях долу. Всичките ми тревоги и притеснения леко започнаха да се изтриват от дъжда или да потъват в мъглата на съненото спокойно утро.
В 8:55 бяхме в Дряново, през целия път чистачките се движеха в своята неизменна посока дясно-ляво, валеше, но беше уникално топло за началото на януари. Мълчахме. И двамата.
Срещата с останалите от групата българи леко се проточи, продължихме с пиене на кафе, тук и се запознах със Спас, Руми и Жоро (от «Искър» – София). Размениха се реплики от вида: «Защо сте с такива торби» – «Ами нали каза 60л» – «Е, да, 60л, ама не ниски и широки като вашите.» – «Ами казвайте ги тези неща» и т.н. После се смяхме много. Темата продължи да се простира, напусна територията на милата ни татковина, прекоси цялата Румъния във вертикал и стигна до Украйна.
Пътуването мина наистина неусетно. Двете коли – Астри на нафта и на газ се следваха чинно, изчакваха се и пак поемаха по дългите шосета и равни хоризонти. На границата с Украйна мъничко ни поразпитаха: Къде? Защо? Наркотици? Някой предложи да дадем ужасно оригиналния отговор: «Не, носим си», но решихме, че широката митническа физиономия на украинеца не би понесла това. Особено след като откри, че нямаме нито злато, нито разни ценни монети.
Късно вечерта стигнахме в Черновци пред дома на Бодя (Богдан Маркович) – човек с голямо сърце и топло, приятно чувство за хумор. Прие ни да спим всичките 8 човека. Тук ще вместя останалите: Илиян и Станимира от Пловдив и Павлин (Ст. Загора) – ужасно симпатични и тримата. Та, настанихме се в една голяма стая, която някога може да е била гостна, хол или нещо подобно, но сега си е май пригодена за нуждите на преминаващи пещерняци – със завидно голяма стена, облечена в снимки от различни експедиции, дупки, езера. Приказка.
Имахме приблизителен план да тръгнем към 10ч сутринта на следващия ден. Крайна дестинация: с. Короливка (или Куровейка, както красиво го нарече някой) и пещерата Оптимистическая, чието име пробуждаше невероятен шум в ушите ми и едно отривисто, ясно звучащо направление: «До лагера са 6 часа преход (минимум), като рекордът е 9. Внимавайте да не го подобрим.» Също: «Украинците не ходят, а тичат». Е, не си представях лесно нещата: 6-7 часа с тежка прониквачка на гърба, тичайки. Сърчицето ми подскачаше лудо, но предпочитах да оставя моментът сам да си разкаже историята.
03.01.2010
В скоби: днес Мила и Мишо малкия имат рождени дни, а аз съм на майната си.
Заветното с.Короливка беше мъничко, снежно място, където ни чакаха други усмихнати хора. Натоварени до ушите с багаж стигнахме до там и очите ни грейнаха – имаше още купища храна, от които най-страшни ни се виждаха картофите – 60 кг!!! Не знам дали бяха толкова, колко от тях се замъкнаха до лагерите, но тази цифра страховито витаеше из въздуха през целия ден. Не исках да мисля как влизат в моята торба.
Пак в скоби: Оптимистическая — карстовая пещера в Тернопольской области на территории Украины. Длиннейшая гипсовая пещера в мире. Суммарная закартографированная длина составляет приблизительно 230,5 км. До конца не разведана. /из руската уикипедия/ С други думи: кoпането продължава.
Въведохме нова мерна единица за скорост – 1 прониквачка в час. Толкова беше необходимо, за да се натъпче до пръсване всяка една торба. Ние, разбира се, вече облечени за пещера, зъзнехме и се молехме да ни сложат по-лек багаж. С напредването на деня, господата от малката топла стаичка ставаха все по-неумолими. Илиян беше помолен да избере или полар, или яке, а не и двете. Павел се опита тънко да вкара още един гащеризон – no way, а Жоро не издържа контролния изпит с 1 шише мастика – не било в устойчива пластмасова бутилка – прехвърлихме го, опаковахме го старателно с тиксо и айде следващият. Сашо беше последен от нашите – не искам да си рисувам в съзнанието какво натовариха на неговия гръб, но като стигнахме лагера, един украинец, почти забравил родния си език, каза: “You’re so strong!”
Отсечката вход – Oазис беше покорена за 4ч. 15 мин. Бях изключително горда, а Янев каза само: “Е, ама той пътят е разширен и подобрен. Пък и прониквачките бяха по-леки от миналата година.“ Няма признание в този пещерен живот. Каквото и да направя, няма да е съвсем то. Все пак ме взеха в Украйна, де. Благодаря ти, Сашо! Наистина.
04.01.2010
събуждане: 13,30ч, след 12 часа сън.
Лагерът е прекрасен, като изключим, че още не съм си измила зъбите и леко ме е страх да доближа умивалника. Четоха ни лекция за цената на водата и доста се респектирах от нейно величество, равна на Живот. Но след малко мисля да престъпя повелите. Не мога.
05.01. – 06.01. 2010
Нямам време за писане. Писането е занимание самотно, а наоколо се случват прекалено интересни неща.
07.01.2010
Днес в Украйна е Рождество.
Сама съм в лагера, всички отидоха да копаят, а аз треперя в чувала си, облякла всичките си що-годе чисти дрехи, защото чисти вече нямам. Всъщност останаха ми 2 чифта чорапи и още толкова гащи. Не знам какво ядох, какво пих, но съм с най-ужасното разстройство в живота си. “Хубавото” е че паркът (парк”Серенгети”) е далече, другото “хубаво” е че малко ме е страх. Много ме е страх, от което коремът ми се свива още повече. От сутринта, която днес започна в 12:45, съм поела малко бисквитки, много чай и 1 кафе (последното беше голяма грешка, признавам). Освен това ми е ужасно рошаво и криво, не искам да мисля, да се връщам… Да се мразя ли, да се накажа ли или да махна с ръка, както тук много симпатично правят, когато се главоболят за глупости.
Красотата на пещерата днес е покрита в пълен мрак и ужасна, пълзяща тишина. Никъде не ми е било толкова тъмно и толкова тихо.
Руми ми остави mp3-player-а си, прекрасна е. Слушам 5nizza и не мисля. Почти успявам. Точно над леглото ми-шалте има приказни кристали, които осветяват ъгълчето на душата ми и ми става по-нежно и по-топло. Пашка (както тук прекръстиха Павлин) би казал: “Пу, да ти писне от кристали”. Оптимистическая е кристална, в един момент просто спираш да ги виждаш, свикваш с интериора и започваш да внимаваш да не го счупиш. “Пещерата е решена в кристали” – цитирам Руми, много се смяхме като го изцепи това. Изобщо мога да изброя основните ни активности с няколко простички глагола: спим, ядем, смеем се, копаем и отново. Харесва ми.
…Ако спра да пиша, ще се сетя пак, че съм сама. Коремчето ми бълбука много тъжно и май пак трябва да отида в парка преди да съм разочаровала гащичките си на калинки. После имам задача: да обеля 1 голяма купа лук, да го нарежа и да настържа 7-8 моркова. Заемам се.
08.01. 2010
Станах първа. 11:45. Запалих едната газова лампа, другата не успях. Сложих чайника на малкия котлон, защото големият изглежда така, сякаш при грешно движение ще открия нова галерия във вертикална посока или по-скоро ще се изнеса бързо и не-акуратно от лагера. Изчистих всички пепелници, голяма мизерия настава понякога на масата след дълга нощ. И зачаках. След около 10 минути светва челник и някой леко и внимателно запристъпва насам – Серьожа. Аз – “Доброе утро”. Той кимва с глава. Премества чайника на големия котлон. Супер, скоро може и чай да се пие. И след малко това момче с най-красивите очи и вежди, които съм виждала досега, взе китарата и плахо засвири. Питам учудена и не малко възхитена: “Серьожа, ты умеешь играть на гитаре?» Той отново кима. Това ни беше целият разговор. Дойде Сашо.
Следващ ден
Не знам коя дата е. Май е 09.01. Знам, че ще копаем за последно. Ще ми липсват кофите, мръсният пещеризон, онова поло, което трудно би разпознало цвета си дори на дневна светлина. Всъщност не усещам толкова отсъствието на деня, на голямото светло начало, на прозореца ми с нарисувано слънце, през чиито лъчи се раждам някак. Тук денят започва различно. Пак има светлина. И не толкова газовите лампи или малките челници на главите на всички, а именно тези всички изгряват в тъмното. В спалното сме наредени шалте до шалте. Знаеш кога е сутрин, заради тихото промрънкване на някой и въпроса: «Дали трябва да ставаме? Колко е часът?» Обикновено е 12 – 12:30. После заварка, кипяток и усмихнатите личица на хората под земята.
Жоро се появява, кашляйки. Блонди сънувала романтичен филм, имало прекрасна любовна история. Аз май не съм сънувала, не помня.
Когато си тук долу, особено ти се иска някой да те стопли, да се гушне в теб и да заспи тихо до теб. Аз не се оплаквам, спя между Илиян и Руми и понеже сме леко под наклон току се оказвам близо до единия или другия. И ми става топличко.
Само Сашо спи отделно, уж, че нямало места при нас. Сврял се е в една ниша и си е като в самостоятелна стаичка. Има си рафтче за батерии, мокри кърпички и разни други неща, напр. бонбонки.
Блонди запява: «Я, солдат» и се сещам, че си мислехме снощи да помолим Чаки да я изсвири, но китарата рано напусна лагера ни и се понесе из тъмните галерии към «Паук» Впоследствие песента става неофициален химн на експедицията, другата доста спрягана песен по пътя е «Я свободен» във всичките й варианти. Обичам я.
Започвам да усещам носталгия към място, което не ми е дом. Възможно ли е? Изобщо не съм и помисляла преди, че мога не просто да изкарам 7 дни под земята без баня, с ограничено количество дрехи, но даже да се влюбя в този живот, да искам да се върна пак и пак, да ходя с наведена глава, да лазя, да усещам мускулите си, тялото си – различно, ново, да броя синините си, да оцветявам себе си в тоновете на земята, да вкусвам глина с небцето си, да преглъщам сухо и да ми харесва.
Знаех, че ще стана друга, но не можех да обхвана границите на тази другост, какво щеше да се пречупи в мен, как тъмнината щеше да проектира неизвестността си в съзнанието ми и да ме захвърли някъде. Мисля, че ще изляза на следващо ниво: по-топла, но по-твърда; по-мръсна, но по-красива, някак висока. Тесните и ниски пространства извисяват духа. Острите ръбове чертаят меки линии. Глината рисува огледално върху телата и говори, опъва нежно струните на стара дървена китара. Като в кална приказка за светли чудеса.
Последно:
Излизам с първата група. Закуската е супата от снощи, пропускам я, защото стомахът ми се оказва твърде нежен и отказва да приеме и усвои толкова течна храна. Горе се храня много по-лошо – полусухо, полустудено, полуфабрикатно. Всяка сутрин пия кафета – 1-2-3. А сега – главно украински черен чай, който е прекрасен, а когато малките листенца попаднат случайно в устата ми усещам леко дразнене, връщащо сетивата и чувствеността. Броя калориите в майонезата като си избирам по-високите стойности за разлика от повърхността, където си купувам нискомаслени продукти. Това май ще се промени. Обичам тялото си повече от преди. Обичам и него повече от преди. Всичко е малко по-високо от преди. Пещерата се огледа в мен, а аз в кристалното й лице. Погледите ни се срещнаха; аз влязох в нея, но и тя в мен. Само дето аз излязох по-кална, а тя си остана чиста и даже малко по-кристална.
В заключение:
Отвориха се 100м нови части, а аз пролазих в прекрасна част от изгубената си същност. Оптимистично казано.