Д. Маринова (Джеси)
Дана, или за възпитанието
Когато човек се занимава с дейности, имащи твърде малко общи черти с “нормалния” начин на живот, обикновено не се замисля за потомство. И когато въпросното събитие го връхлети изневиделица, той зарязва заниманията си, пуска шкембе и сяда пред телевизора. Или тутакси започва да приобщава чедото си към своите занимания така, че състрадателните комшийски лелки клатят съчувствено глави с констатацията, че потомъкът не е случил на родители.
Та след като се сдобих с ревящата грозновата твар, я подложих на поредица от експерименти, целящи доказване на тезата, че няма защо да чакам гените да определят интересите на Дана, след като това мога да направя аз.
Като начало запознах дъщеря си с домашната фауна в лицето на котарака Здравко, който е по-голямото ми дете. Здравко прояви недвусмислена погнуса при вида на новото попълнение в менажерията, изтръска лапи в знак на отвращение и с израз на крайно неодобрение напусна стаята. На моменти много ми се искаше да последвам примера му, особено когато се налагаше смяна на памперса – едно действие, с което не можах докрай да свикна.
За да бъда качествена майка, прочетох две ръководства за отглеждане на деца. Излишно е да казвам, че те имаха точно противоположни становища по най-важните въпроси, които обикновено не съвпадаха с моето мнение. Когато малкото чудовище започна да реве по цяла нощ, защото му изпадал биберона, книгите не предложиха рационално решение в интерес на изстрадалите родители. Наложи се да импровизирам. Две лепенки (вярно, противоалергични), лепнати накръст, фиксираха първата измама, с която се сблъсква човека, върху физиономията на безценното ми чедо. У дома се възцари покой.
По–късно, преживявайки последиците от две битови травми във вид на първокачествени аркади, когато несръчното създание се опитваше да проходи, професионалната ми треньорска деформация посочи спасителния изход – нинджите. Ами да! Започвали са да ги правят такива още от бебета – значи може! Бързо – бързо изнамирам съответната литература и започвам да развивам животинските инстинкти на детето. Като начало – да пада, без да се троши. За целта го хвърлям върху леглото от все по-далече и то започва да протяга ръце, за да посрещне падането. Освен това монтирам да виси половин точилка от тавана и малкото Тарзанче по цял ден тренира за ръце. Браво на нинджите!
И тъй като, въпреки издевателствата, бебето оцеляваше и дори се чувстваше щастливо, дойде ред да го понеса по планини. Това с носенето се оказа трудна работа, защото любимото занимание на щерка ми е да яде. Със съответните последствия върху килцата.
Разнасяли сме се с нея на диво къмпиране по морето, на Витоша, на Враца… Като поотрасна, я качих на Алеко. Освен кабинковия лифт, най-силно впечатление й направи… скарата. След като мушна две-три кебапчета (както най ги обича – на”сандвич без хляб”), Дана включи на първа и за умиление на срещнатите пенсионери – туристи, ме поведе към Резньовете.Резньове нея я налегна умора, тя падна под един бор и заспа. Както каза, да видела дали новите й маратонки катерят добре по скали. Но тоя път маратонките катериха само морени, понеже под самите
Спомням си също, как на предишния Великден я заведохме да види каньона на Негованка – едно наистина великолепно природно творение. По екопътеката направените от Одисея-Ин висящи дървени мостчета се бяха поразкривили и беше страшничко да се използват. По този случай доста се покатерихме по скалите. А на връщане, по средата на мостчето на големия водопад, Дана спря и започна да крещи. Край, казах си, много страшка му дойде на детето. Приближих се и разбрах, че всъщност не крещи, а пее – силно и немелодично: “…че там на юг тече рреката Нил и в нея тя веднъж видяла стррашен кррокодил!” С известни усилия ми се удаде да й обясня, че колкото и да чакаме, от точно този вир крокодил няма да излезе…
Дана и Духлата
“Аз не съм бебешор, аз съм голяма Дана!” – казва тя от висотата на своите четири и половина години. И след като е голяма Дана, й се полага да отиде в голяма пещера. А Духлата на Боснек е най-голямата – повече от 18 километра. Освен това ни е под ръка.
С тати Данко, който също е от нашата боя, натоварваме стария опел (известен още като “Големия кораб”) и тръгваме.
Пред пещерата срещаме двойка млади хора. Тя носи фенерче, а той – найлонов плик с току-що отрязано от магазина около 50 метра спелеовъже. Аз обаче страшно обичам да се правя на ударена и ги разпитвам за пещерата. Ще влизат през Втори вход, затова ще пропуснем сеира с въжето. Освен ако не смятат да го размотават след себе си като първия изследовател на лабиринтите – оня, как му беше името, Тезей. За друго няма да им трябва.
В похожденията си из Духлата, отдавна надхвърлили стоте, съм срещала (и вадила навън) какви ли не чешити. Спъвала съм се в размотани из галериите кълба от прежда, катушки с медна тел, рибарска корда, събирала съм етикети от кисели краставички и други боклуци, оставяни за маркери. Дори веднъж с двама юнаци бърсахме (с техните дрехи) половин метровите стрелки, които бяха нарисували с бяла блажна боя из пещерата, и въпреки това успели да се изпогубят.
Духлата не заслужава това! Ако не я познавате, носете си номерирани картонени триъгълничета, оставяйте ги с върха към изхода и си ги събирайте на връщане. Моля, НЕ ОСИРАЙТЕ (без извинение) най-хубавата пещера в България!
Сега да влезем вътре. През ниския вход и след това надясно. Пролазваме по корем през първото стеснение. Дана само леко се навежда и започва да ме гложди завист. Такива проходи из Духлата са много – в нея няма да намерим огромни галерии. Дори големите зали са малко за нейните мащаби. Всичко останало са залички, коридори, стеснения, заплетени в гигантското кълбо на многоетажен лабиринт.
Под краката зейват 3 – 4 дупки. Това са входовете за “Академишка Духла”. Тази част от пещерата е предимно тясна, страшно ръбеста и се посещава рядко. Но тук Академишката река е изваяла чудно хубавата Зала на съня, както и друга красива заличка с 12-метров водопад. Все едно сте във вътрешността на камбана, а отгоре някой е пуснал душа. Има и пещерни бисери, но за да се видят, трябва много мазохизъм. Затова прескачаме дупките и пролазваме през Чистилището. След него сме в зала Сталактон. Старите “академици”, които са открили и изследвали Духлата, са нарекли образуванието “Немия паметник”. Те си знаят защо. Тук правим малко снимки и продължаваме през лабиринта на Прашните зали. Снимам Дана до Петльовия гребен и вече не прибирам апарата. Защото Духлата започва да разкрива калцитните се красоти, макар и доста изпотрошени от “любители”.
Малко изкатерване, малко провиране и сме в зала Уринарника. Нарекли са я така заради езерцето, в което навремето е имало прилепен тор и е миришело лошо. Сега тук прилепна колония няма, но езерото продължава да смърди от отпадните продукти на човекоподобните. Единственият забелязан прилеп спеше дълбоко, увиснал като круша до малък сталактит. Все пак Дана видя жив прилеп и вече няма да ми разправя в Музея на Берон (разбирай природонаучния) – “Маме, дракони!”
От Уринарника тръгват някои от основните маршрути в пещерата – към приказната Арагонитова галерия с гигантските кристали (на входа има цедка – небезизвестната Дюза), през Гърлото на ада към Голямата река или към Тронни зали и къде ли още не. Но това вече е една друга история. Ние тръгваме обратно и след два дни Дана гордо размахва новите си снимки из детската градина, където събира очите на момченцата, запалени по станалия моден напоследък кеч. А аз всеки ден се отървавам трудно от малките си кандидат – клиенти и се надявам това четиво да не попадне в ръцете на техните здравомислещи родители…