Отсамната страна

автор: Денис Провалов

превод: Д. Маринова (Джеси)

Всеки път в амбициозните си опити да разширим областта на неизвестното,

ние плътно доближаваме до границата на възможното.

И всеки път в съзнанието си преместваме чертата по-далече.

Заслепени от опасна смес победи и желания, чувствата ни притъпяват

и не виждаме,  или не искаме да забележим,  тази единствена черта,

прекрачвайки която е невъзможно да се върнем.

Белия свят

 

Снегът вали отдавна. Отдавна – вече пети ден. Мокър, тежък сняг. Наоколо – нищо, само бял сняг. Той прониква навсякъде, той е вездесъщ – зад яката, в джобовете на пухенката, в палатката. Бял, мокър сняг. Уморих се, ненавиждам го.

Около нас – сняг и мъгла. Мъгла, също толкова бяла като снега. Те се сливат в едно и е невъзможно да се разграничат.

Ние не виждаме обкръжаващите ни планини, нито небето, нито долината на реката по-долу. Нищо, само бял свят – сняг и мъгла. Притиснати от снега палатки, вкопана в леда кухня и безкрайна белота.

Придвижваме се в пределите на нашата пътека с дълбочина човешки ръст, да се изтръгнем от която просто не сме в състояние. А и къде да се изтръгваме, като наоколо е все едно и също – сняг и мъгла. Тук, на площ от 30 метра, животът ни тече по своите странни правила, има свои ценности. Всеки ден прилича на предишния, все едно, че вчера вече е било това, което е сега, а сега – това, което беше вчера. Приготвяме храна, броим карабинери, икономисваме газ и бензин… И копаем, копаем, копаем снега. Да разнообрази нашия бял свят може само едно – пещера.

 

Живот под снега

 

Будилникът звъни в осем по московско време. Местното време е шест, още е нощ. Включвам фенерчето, но светлината е слаба – изтощени батерии. Големи капки на стената на палатката, топло и влажно. С мъка намирам неопреновите чорапи, затягам “кофлаците”, отварям ципа на палатката. Пак ни е затрупало, дори ми се стори, че посред нощ Осечински направи опит да се откопае, или съм сънувал?

Снегът се сипе през отворения вход, попадайки направо в спалните чували. Надеждата за оправяне на времето, стояла в подсъзнанието цяла нощ, отлита мигновено, стига да погледнем нагоре – снегът вали на едри новогодишни парцали. Дива тишина, нито един порив на вятъра. Там, където са палатките, има само бели хълмчета. От вчерашната пътека са останали едва забележими контури.

Два размаха с лопатата – и изкопавам торбата с личната екипировка. Към нея е завързана каската. Търсенето на нещата в снега е обичайна история.  Вчера Серьога Зубков изри цял котлован, търсейки любимите си котки. Намери ги, инатът! Сега се хвали, че знае начин, как, размахвайки половин ден интензивно лопатата, може да изкара 140 долара – примерно толкова струват котките.

Към ледената ни кухня води стръмен наклонен жлеб. До неотдавна той беше висок и с изкопани стъпки, сега е нисък и хлъзгав. За да попаднем вътре, трябва да се превием на две. По разхвърляните гащеризони, горящата карбидка и безпорядъка е видно, че Мухин и Илюха са излезли изтощени и не чак толкова отдавна – чаят още е топъл. В примуса няма бензин. Не ми се занимава с него и включвам газта.

Влажният полумрак в кухнята ме кара да се отпусна. Плавни, лениви мисли, сменяйки се една друга, ми се въртят из главата. Странният им ред и продължителност не се поддават на определение. Спомням си първия ден в планината. Удивително ни провървя – взехме вертолета в последните часове на хубавото време. Малко по-късно можеше и да не се получи.

Напразно занесохме втората палатка до минус 900 метра. Нито италианците, нито словенците няма да могат да дойдат в такова време, дори при най-добро желание и отлично познаване на планината.

Сега в пещерата са две двойки. Клим и Дани трябва да успеят да закачат въжетата до дълбочина 1300метра, а Серхио и Скляр да организират там лагер – да намерят площадка и да разпънат палатката. Най-важното е мързеливият испанец да не уговори Скляр да легнат там да спят, а да се качат обратно в лагера на 900метра, за да не нарушат стройния ни план. Макар  да знам, че и без това планът ще се разстрои – да се предвиди всичко в такава сложна експедиция е невъзможно.

Вече е 10 сутринта, а още закусваме. Един чай, втори – и така до безкрайност. Разбираме, че отдавна е време, но просто отлагаме влизането. Ако поседим в кухнята още 30 минути, то по-рано от пет сутринта до минус 1300 няма да стигнем. “Готов съм, давай!” казвам на Зубков. Взимам торбата и излизам. Ярката светлина заслепява очите ми. Нима има някаква промяна? Не, обичайна зрителна измама след полумрака в ледената кухня.

Входният 70-метров кладенец е наполовина препречен от снежна тапа. Извивайки се, въжето отива към мрака, а над него има две опасни ледени висулки.  Клиновете и карабинерите са замръзнали в леда. Осигурявайки се на парапета, напомнящ по-скоро обледенена водосточна тръба, отколкото въже, хвърлям поглед към лагера. Може би, когато пак изляза на повърхността, след 6-7 дни, времето ще се е оправило. Това не може да продължава вечно…

 

Лагер  “минус 900”

 

До палатката остава съвсем малко – два траверса, обводнен подход и излизане над 45-метровия кладенец. Водата е значително по-малко от лятото на 97 година. Миналия път съвсем заливаше въжето, а сега са само пръски. На стената вдясно е подведен дълъг парапет, който заобикаля потока два метра по-високо. Реката, изтръгвайки се от меандъра, се хвърля надолу по водопада.

Закрепването е дублирано с два скални клина, забити още по време на италианското проникване. Ако тези стари клинове не издържат, въжето на парапета вероятно ще се скъса. Всеки път си давам дума да забия тука спит и всеки път оставям за после. “На излизане обезателно ще сложа” – се залъгвам за пореден път и бързо заминавам надолу.

Голямата зала на дълбочина 900 метра е удобно място за първия лагер. Осветената палатка хвърля гигантска уродлива сянка, допълвайки и без това абстрактния пейзаж. В палатката са струпани накуп торби с въжета и карабинери. На стената с тънък шнур е провесен талисманът на първите изследователи – малко парцаливо слонче. Пребиваването в тези условия не му е било от полза – то е попило в себе си всичката влага на пещерата, видът му никак не е бодър както преди. Сега, през зимата, водопадът е забележително слаб, шумът му не е така мъчителен, а и воден прах практически липсва.

През лятото на 97 година работехме на дъното направо от този лагер. Тук пребиваваше почти целият отбор, свалихме множество храни и съоръжения. За времето на повърхността лесно можехме да се досетим по студените капки, озвучаващи залата. И тъй като дъждът валеше непрекъснато, скоро в нашия лагер не остана сух спален чувал. Сънят и почивката се превърнаха в борба с влагата и студа. А сега отгоре има сняг и тук е тихо и спокойно.

До тесняка остават 480 метра денивелация, но те ми се струват значително по-сложни от първите 900. Ако погледнем картата на пещерата, след лагер “минус 900” разрезът на Чехи-2 рязко се променя – става по-полегат. Появяват се зали с блокажи, сложни траверси, глухи кладенци и тесни проходи. Пътят надолу ту върви по реката, ту я изоставя. На ключовите места в пещерата се набиват в очи опушени с карбидка огромни букви, отбелязващи поредната победа на италианската спелеология.

Когато за пръв път попаднах на Канин, ме удиви маниерът на италианците да пишат върху стените имена на зали, дати на откриване, имената на първооткривателите. В целия свят това се смята за диващина, но не и в Италия. На Монте Канин така е прието и нищо не може да се промени. Сега, спускайки се надолу, дори с някакво удоволствие чета неща от сорта на Profundomille, Beks, Poulin, Pupe, 2.02.1992. По такива подземни графити може лесно да се проследи с каква скорост екипът е изследвал пещерата и как се е менил съставът му.

 

Сифонът на 1200

 

Голямата подземна река радостно и призивно шуми по водопадите, обнадеждаващо и весело скача по праговете, но след поредната каскада на дълбочина 1200 метра неочаквано става спокойна и тиха. Разлива се предателски в широка хоризонтална галерия. Сводът постепенно се снижава и след някакви си 20 метра потъва под водата. Това е сифон. По-нататък няма път. Да се премине е възможно само с помощта на специална подводна екипировка, но това вече е друга задача, почти неизпълнима в такава сложна пещера.

Разочарованието на първооткривателите не би могло да се опише. Напълно си представям шока, изпитан от италианците през1992г., когато са стигнали до това място. Какво да правят по-нататък, къде да отидат, след като очевидно няма продължение? Дълбочината на пещерата е сериозна, но не е достатъчна, за да се нареди в десятката на най-дълбоките в света. Колко прахосани усилия, време, пари, колко часове, прекарани из тесните меандри и върху несигурни площадки! Вместо да се разтоварват с каране на ски, пренасяли тежки торби с инвентар. И всичкото това напразно – само 1200. До рекорд е още толкова далече!

Ние ще опитаме да надхитрим пещерата, да заобиколим реката, скрила се в сифона, по горни сухи етажи. Но как ли да попаднем в тях?

 

BEKU и неговия екип

 

Алберто Антонини, по прякор Веки, е събрал добър екип. Почти всичките си свободни дни те посвещават на Чехи-2. Италианският “уикенд кейвинг” изглежда примерно така:

В петък, в късна нощ, товарят екипировката в колата. Два часа бързо шофиране и в предразсветния сумрак са вече в планината. Слънцето не е изгряло и е хладно. Пет-шест човека, нарамили раници, се придвижват със ски по твърдия сняг. Превалът е висок малко повече от километър. Входният кладенец, както винаги, е затворен от снежна тапа. Преди да са застинали и да са се вкочанили ръцете им, всички бързо влизат под земята.

Достигайки до лагер “-900”, успокояват дишането и обмислят предстоящото проникване. След 20-25 часа напрегнато изследване на дълбините се връщат в лагера. Краткият сън е съвсем недостатъчен за пълно възстановяване, но в понеделник всички трябва да са на работа. Изкачването към повърхността е по-леко. Изнасят се само спалните чували.

Спускайки се от планината и сваляйки ските, е необходима и концентрация за борба с последното препятствие. Сънят зад волана е опасна работа по зимните алпийски пътища. В девет сутринта – чисти и избръснати – всички са на работа.  Обветрените устни опитват да се усмихнат. До следващия петък има цели четири дни – достатъчно, за да дойдат на себе си и да се излекуват…

Те, разбира се, открили продължение – малко по-високо от сифона, встрани, имало малка дупка. Такива дупки в пещерата са милион, но именно тази водила натам, накъдето трябва. Пещерата там била съвсем различна – тишината на сухи коридори, безкраен лабиринт от ходове, кладенци и меандри. Един живот не е достатъчен, за да се изследват. Но спелеолозите избирали онези от тях, които съответствали по азимут на посоката на реката, влязла в сифона. И накрая – победа! В стара, суха тръба с глинен под, напукан отпреди хиляди години, при затаяване на дъха се чувал шум от водопад. Този шум бил далеч напред, но станало ясно, че това е реката. Така италианците заобиколили сифона и излезли на голямо подземно езеро – Терано лейк – тръба с гладки стени, изпълнена с кристалночиста вода. Дълбочината на езерото не можела да се оцени реално, а свободното пространство над него не било повече от метър.

Тук Роберто и екипът му доказали отново, че амбициите им са значително сериозни и дори Терано лейк не може да ги спре. Донесли си надувна лодка, набили клинове и опънали над водата 170-метров стоманен парапет. Придвижването по него не било лесно, но вариантът бил по-добър от този с обличането на хидрокостюмите и плуване в ледената вода.

По-нататък нещата са очевидни – пътят отново слиза по реката, през зали с измити от водата стени, от време на време преграждан от хаотични струпвания на каменни блокове. Намирането на проходи сред тях не представлявало особен проблем. В поредната галерия реката неочаквано изчезва в кладенец, спускането в който практически било невъзможно. Отворът му е обливан от вода и свободното пространство е нищожно.

Роберто не искал да рискува и траверсирайки обводнения кладенец, се спуснал в следващия – сух. На неговото дъно той открил голяма зала… и нищо повече. Всички отчаяни опити да се намери проход чрез изкачване по стените и разкопаване на блокажа били безуспешни. Дълбочината на пещерата стигнала до 1370 метра – по това време на шесто място в света.

С това приключва историята на италианските открития. Защо ли спират работата и изнасят на повърхността всички въжета? Може би, Роберто и компания просто са се уморили от пещерата. Или причина за изчезване на интереса към Чехи-2 е нещастният случай в една друга известна пропаст на Монте Канин? Така или иначе, от Чехи-2 у Роберто остават само три големи пластмасови бидона, докрай запълнени с карабинери, и споменът за силния приятелски екип, работил в пропастта. А обводненият кладенец, в който се губела реката, така и си останал недокоснат.

 

Лятната експедиция

 

През лятото на 1996г. Роберто ни показа входа и тържествено ни поведе из Чехи-2. Той знаеше къде трябва да се търси продължение! Но за това са нужни много инвентар и здрав отбор. Що за въпрос?! Ще има и отбор, и инвентар.

Не излъгахме. След една година международна експедиция обсади входа на Чехи-2. Времето в планината беше просто отвратително , водата в пещерата – прекалено много. Италианците ни убеждаваха, че Терано Лейк е пълно и няма да може да се мине. Дали наистина си мислеха така или в последния момент ревнуваха любимата си пещера от чужденците? Във всеки случай желанието ни да стигнем дъното беше огромно и никакви разкази за опасността от наводнение не можеха да ни подействат. Всички без изключение работиха прекрасно и след по-малко от 10 дни беше опънато и последното въже. Стояхме на края на обводнения кладенец.

Зрелището беше действително впечатляващо – водата почти напълно закриваше входа. Бяхме двама. Аз и Клим – Олег Климчук. Кой ще бъде пръв? Падащата вода ни привличаше като магнит. Беше едновременно и страшно, и интересно. Какво ли има там, на дъното? Никой не знаеше.

Скрих ръце зад гърба си. В едната имаше скален клин. Клим отгатна – в дясната. Той ще мине пръв. Не се мотахме много с водопада. Основният път на водата беше под гигантски паднал блок и ние се процедихме надолу между него и монолитната стена.

Спря ни тясна цепка. На пръв поглед – съвсем непроходима. Но изглежда, че пещерата продължаваше именно там. Зад нея се чуваше добре, как изтръгналата се от теснотията вода с грохот се хвърля надолу. Цепнатината беше сериозна: широка двадесет сантиметра и петдесет висока. Осветихме само два и половина метра. Следваше остър завой. Колко тясно ставаше зад завоя? Не е ясно. Хазартът на първото преминаване вече замъгляваше съзнанието. Клим, сваляйки от себе си гащеризона и каската, само по изотермичен комбинезон и с фенерче в зъбите, направи опит да премине. Невероятно, но… с усилие и сподавен стон той изчезна зад завоя. След 20 минути отново пъшкаше в тесняка, опитвайки се да се върне. И което е съвсем невероятно – успя да го направи. Закопчавайки гащеризона със схванати от студ ръце, Клим разказа за главозамайващия водопад зад теснината, както и за кладенец, дълбок около 10 метра. Слава Богу, че му стигнал ум, за да не направи опит да се спусне в него.

Обръщайки внимание на факта, че на преумореният от борбата с тесняка  Олег дълбочината на новия кладенец може да се е сторила по-голяма, ние я приехме за 8 метра. Прибавяйки мокрият участък, пресметнахме, че дълбочината на пещерата става 1380 метра. С такъв резултат приключи експедицията през 97г. Общото ни желание беше да отидем до дъното пак, но вече с мощен перфоратор, да разширим стеснението и да продължим нататък. И това трябваше да се направи непременно през зимата, за да не ни блокира наводнение някъде зад “Терано лейк”.

В края на експедицията допуснахме една сериозна грешка. Не консервирахме въжето в пещерата. Изтеглихме го до последния траверс, с което съществено си усложнихме живота тази зима. Изглежда, че през 97-ма година два километра нов-новеничък “Еделрид” ни се бяха сторили значително богатство. Но най-смешното е, че за две години го изпозагубихме по други пещери.

 

Нашата “девойка”

 

На разклона срещаме Чич и Мишка Ситников. Изглеждат, право да си кажем, не съвсем блестящо. Кални, сънени лица. Очите – червени, като на полароидна снимка. За първи път са на такава дълбочина, и изглежда, още не са й свикнали. Под земята винаги е приятно да се срещаш. Подхвърляме си няколко нищо не значещи фрази. И веднага става дума за времето на повърхността. Не, въобще не се надявайте! Снегът вали – както преди седмица. Е, това беше всичко, до нови срещи! Те – нагоре, за да си отспят в лагер 900, а ние със Зъба и пет торби – надолу, да направим лагер1300.

Новините хич не са радостни. Нашата “девойка” – скъпоценният 10-килограмов бензинов перфоратор с красивото женско име Риоби, надеждата на целия отбор, не иска да работи. Тоест работи, но не така, както ни се иска. За осем часа само мъничко подобрихме подхода. Здравият монолитен варовик трудно отстъпва на нейния натиск. Практически нищо не се промени. Стеснението си оставаше пределно. Това ми го разказва Мухин, уморено смъквайки ботушите си и опитвайки се да пропълзи в палатката. По тона му е ясно, че опитите ни да минем с помощта на перфоратора са обречени – не сме прибавили към пещерата дори един метър. Половин година очакване, година подготовка, гръмки обещания за рекорд. Толкова хвърлени на вятъра усилия. Да, наистина, имахме едно постижение – никога такова тежко нещо като нашата Риоби не е било занасяно до такава дълбочина. Изглежда, сме единствените в света, на които им е хрумвало да я замъкнат толкова далече.

“Казвам ви, трябва да се мине цепката…- ни увещава Мухин от спалния си чувал. – Да се опита да се мине. Вие сте двама. Не взимайте Риоби. Мисля си, че ще успеете. И не забравяйте да видите какво има по-нататък…”

 

Теснякът

 

Това въже навярно няма край. Ставам – сядам, ставам – сядам… За стотен, за хиляден път правя едно и също нещо. Стъпвам в педала, зацепвам крола, след това – жумара. Викам “Свободно!” И така до безкрайност. Механични, монотонни движения. Въжето се изпъва под моето тегло и това на двете транспортни торби, които дърпам нагоре. Правя двадесет крачки – почивка. След още двадесет – пак. Увисвам на въжето, опитвайки се да поема дъх. Гледам го – отиващо нагоре, в тъмнината. Гадая колко ли остава до следващото прехвърляне. И после пак – педал, крол, жумар…

До повърхността е още далече, но аз се чувствам като у дома. Излазвайки от цепнатината, седнах на торбата с въжетата и разбрах: вече нищо няма да се случи. Най-страшното остана назад.

Този, който е бил в пещера, навярно знае, че на дълбочина 1000 метра на човек не са свойствени такива разкиснати чувства. В пронизващия враждебен свят, различен от този под небето и слънцето, трудно можеш да си представиш, че си в безопасност. Още повече – че си у дома. Например, водолазът след сифона, отделен от останалите само с 30 метра мътна вода, се чувства като космонавт, напуснал кораба. Достатъчно е обаче той да преодолее обратно този подводен коридор и може спокойно да въздъхне – вече си е у дома. И пещерната дълбочина, колкото и да е далече от повърхността, му се струва незначителна в сравнение с 30-те метра на сифона.

Отдъхвайки си на въжето, мислено се връщам към тези шест часа, които пролежах в тесняка. След всеки нов опит да се промуша обратно, аз все повече губех сили и вяра в това, че ще успея да се измъкна. Стоейки в разкрач под ледените пръски на водопада, уговарях себе си: сега ще мина, непременно ще мина! И всеки път, достигайки до ключовото място, напразно притисках гърди в каменните издатини. Нито милиметър напред. Щастливецът Клим е там, зад цепнатината. В другия свят. Опитва с чук да разтроши твърдия варовик. Размах за ударите няма. А и какво ли може да направи с този малък чук? Но Клим продължава да “кълве”. Лъже ме, че този път ще мина. Изобщо не ме успокояваш, Клим! Дори не мога да достигна мястото, където се заклещих миналия път. Новият “изотермик” се превръща на парцали. Да върви по дяволите, главното е аз да се измъкна!

Тук, зад цепнатината, се провряхме лесно. Не от първи път, но лесно. Дори се учудих колко леко се предаде теснотията. Първи мина Олег. Внимателно, с точни и пластични движения. Минавайки разстояние, по-голямо от ръста си, спря. Да продължи или да се върне – решава само той. Аз съм само наблюдател, неспособен да окаже помощ. Клим е опитен боец и да му обяснявам как може да завърши подобен експеримент в алпийска пещера, е безсмислено. Клим се бави. Той беше зад тесняка преди две години и знае как да го премине. Виждам единствено зелените му ботуши. След това чувам стон и ботушите изчезват зад завоя. Това беше, мина. С помощта на въжето му подавам инвентара, гащеризоните, каските. Докато Клим, стоейки в разкрач над водопада, се разправя с инвентара, влизам аз. Не става толкова технично, но от втори път успявам. Спускаме се в кладенеца, заобикаляйки водопада “на камина”. По-нататък цялата вода течи по тесен меандър, в който само поглеждаме. Изглежда сложен, а ни тревожат и мисли за обратното минаване през цепнатината. Убедихме себе си, че по-важно е да картираме участъка, преди да продължим в меандъра.

Не вярвайте, ако ви кажат, че ако сте минали насам, непременно ще се промъкнете и обратно.

Сега знам ясно, че това не е така. Да се върна назад се оказа значително по-сложно. Цепката е вертикална, налага се пълзене отдолу-нагоре, а опора за краката няма. Опитвам да се подпра с коляно, но да се набирам от това положение е невъзможно. Решаваме така: ще направя последен опит и ако не се получи, Клим ще “бяга” в лагер 1300 за Мухин и Илюха. Може би тримата ще успеят да ме измъкнат… Изкачването до лагера е не по-малко от четири часа. Като прибавим времето за хапване и спускане – стават осем. Двамата добре знаем, че да престоя осем часа над кладенеца в ледения водопад и да остана жив е много трудно. Трябва, обезателно трябва да мина сега!

За преминаването на произволна теснина са нужни сила и добре разгрято тяло. Всеки мускул трябва да е мек и гъвкав – като пластелин. И главното – увереност и издържливост, и никакъв страх. Стоейки над отвеса, опитвам да се разгрея. Прикляквам и махам с ръце. Чувам как Олег блъска с чука. Трябва да откърти този милиметър, който ми пречи да премина. Накрая от другата страна Олег ми крещи да тръгвам. Разгрявал съм се цели 40 минути. Подхождам с протегната напред дясна ръка. Към нея с гумен ластик е пристегнато фенерче с тесен, но мощен лъч. То не веднъж ме е измъквало от разни пещери. Яркото петно подскача по неравните стени. Клим е откъртил порядъчно парче скала, заедно с  острият издатък, който опираше в гърдите ми и пречеше да мина. Сега ще се промъкна – друг изход просто няма…

Връщаме се в лагера като в мъгла. Помня, че постоянно губехме пътя в разни блокажи. Промъквахме се под неприятно надвиснали камънаци. На парапета на “Терано лейк” закачих торбата с фотоапаратите. После ще ги приберем. Нямам сили да ги влача през езерото.

Сега, когато изминаха повече от две денонощия, за нашето приключение в цепнатината ни напомнят само раздраните гащеризони и раните по гърдите. До повърхността е още далече, но този километър въжета ни се струва значително по-кратък от онези два метра в тесняка. Вече знам, че горе от четири дни времето е чудесно: денем грее ослепително слънце, нощем има ярки звезди. Заработили са радиостанцията и телефонът. Съобщават ни, че на словенците не са достигнали буквално 100 метра, за да се доберат до лагера на експедицията. Оказва се, че докато не сме давали никакви признаци на живот, в Бовце дежурил специален хеликоптер, който при първа възможност да излети към нас.

Всичко свърши добре, както и трябва. Утре започваме да пренасяме инвентара и само след два дни ще разказваме в люблянската пивница за нашите “подвизи”.

А пещерата? Оставяме голяма част от нея екипирана. Това ще ни помогне през следващата зима. Ще съберем силен отбор, ще донесем друг перфоратор и ще се разделим със тесняка. Мъчи ни един въпрос – какво ли има зад последния меандър?