О, Темна, Лакатнишка, ти пещера интересна 02.01.2010

Written by Eneq

Темна 02.01.2010

Бойна група: Гри (Хеликтит), Хели и Юлето (Академик) и Марто (клуб \”Приятелите ме мъкнат на пещера).

Цел: Темна

Прикючението започва от вечерта. Апартамента изглежда все едно в него се е разбил космически кораб, превозващ пещерняци (което си е технически така).

Пещеризони, ботуши, каски, чорапи и термо бельо съхнат на всеки квадратен сантиметър, а по средата на хола е опъната лодка.

Фънът е пълен и на другата сутрин, макар че някои не са спали, други не са спали по други причини, а трети са хъркали цяла нощ, но са физически неразположени, тръгваме само с 20 минути закъснение.

10 минути след като сме излезнали от квартала, поредната ми заявка за титлата \”Червена шапчица\”, дългогодишно притежание на Деси, става повод за непрестанен бъзик следващите часове.
\”Хели, къде са сандвичите?\”

\”Ама, вие не ги ли взехте? Аз взех само сладките работи\”

\”Ама нали ти трябваше да вземеш храната?\”

Ха-ха. Мис \”Забравих сандвичите\”

\”О, искате ли сандвич… От онея, които Хели забрави\”.

Лакатник, идваме с бодра стъпка към теб, а в колата бичат любими тракове, спираме за хляб (познайте защо – \”Защото Хели забрави сандвичите\”).

И на тръгване полицейска кола с включен буркан започва да ни преследва.

\”Вий момчета – Вън\”

След като ни обискират сравнително подробно, а с единия полицай дръпваме разговор за ходене по пещери, ни пускат по живо по здраво. С Юлето на задната седалка изглеждаме толкова невинно, че представителите на реда не занимават, а ние се усмихваме чаровно и чакаме да ни пуснат младежите.

Боб Марли значително ободрява леко скапалото се настроение на групата.

И докато пеем \”No woman, no cry\” с пълно гърло, а пред нас, като пейзаж от приказка се разкриват зимни картини и малки къщурки, скрити в снега. И докато слънцето примамливо свети в очите ни, щастието е почти пълно, а аз не искам това пътуване да свърши скоро.

Лакатник, спираме на кръчмата. Щрапаме по пътя нагоре и след кратко телефонно съвещание кой с когото намери се бухаме там където няма светлина и технологии.

След разказите на предишните групи, аз решавам че дупката е мега тежка и че физическата ми подготовка няма да е достатъчна, но въпреки това решавам да се правя на мъж и зимам прониквачката:).

Малко по-късно така си изшатквам крака, че до края на заниманието съм практически куца.

На кой му пука. Купон да става.

На Пепитата мъжете надуват лодката, а ние с Юлето им пеем мръсни пещерни песни за ободряване и пушим цигари от страни.

За Марто, който за първи път е на пещера, решавам, че ей сега ще се пречупи, щом с Юлето, в тотален дисинхрон запяваме \”Вървя си по моста и плюяяя в реката, а плюнката си мисли че плува горката\”:), но младежът се държи на положение и издържа на тази груба мозъчна атака.

За първи път съм в лодка в пещера и съм крайно разочарована, че трипа трае по-малко от пет минути, но по-добре от нищо.

Успявам да понастъпя дъното, колкото да ми се скарат, но на връщане вече знам и като умрял лебед спускам колянце и цопвам в плавателното средство.

Време е за парапет. Това, което по разкази на мен ми звучи супер сложно на живо изглежда ставащо за преминаване.

Марто се справя супер със слизането от 5те метра, след които се поставя парапета.

Юлето връзва парапет, чук.

И с Гри отиват да видят сифона.

Ние с Мартето практикуваме \”спелеология до камък\”, в което, както се оказва той е много усърден и добър.

Не съм си слагала джаджите няколко месеца и липсата на практика ми отнема много време за подредба, но славното Юленце помага, както винаги.

Душегубката е друг проблем, но с общи усилия към прогрес.

Нагоре е лесно, но ръбът както винаги си е чоглав.

Тесняци, около 100 метра, за които съм си мислила, че са двойно по сложни и тясни, с прецаканото ми коляно успяваме да ги минем с общи усилия. \”Ама това ли е?\”, питам учудено аз, единствено след като съм имала малък проблем с един жлупващ \”Г\” образен тесняк, но със смяна на тактиката съм минала.

Имам добър гид. Показва ми коня или слона и розовата кофа:) и ме търпи да се влача след него:)

Наобратно. Разекепиране. Мартето е дръпнал 1-2 метра по въжето.

Виждаме дъното и хоп към светлината.

Навън, небето над Лакатник е индигово черно, звездите са ярки, а гарата посветва уютно.

В София. Сандвичите, да, онези същите, които Хели забрави (да сте ми благодарни дълго време), спасяват добитъка от гладна смърт.

Иска ми се пак.