Written by Татяна Виналиева
В неделя, 17.02.08 г. практиката на курса се проведе в пещерата “Кривата пещ”, до село Гинци. Водачи на племето: Янев, Татяна, Мартин, Петър, Кристина. Присъствали курсисти: Яна, Алекс, Деси, Юлия, Илиана, Виктория, Стоян, Ленко и Светльо.
За радост на всички успяхме да оптимизираме транспорта и да поспим още един час. Беше наистина студено и за една нощ беше навалял сняг. Някои от присъстващите са загубили навици за обличане и обуване при зимни условия.
До селото стигнахме нормално. Оставихме колите пред моста над реката, защото снегът по-нататък беше девствен и поне 15тина санта. Облякохме се, правейки грубата грешка да сложим ботушите, които в последствие се хлъзгаха като на пързалка по леда под снега. Пещерата намерихме лесно и се възползвахме от удобния и широк вход, за да се до-екипираме.
След като влязохме Янев каза – ами проучвайте! Така започна разцеплението на групата. Светльо, Яна и Криси “проучваха” главния меандър; Янев и Петър изследваха .. нещо си, останалите намерихме втория етаж в разклонението след първата трета на пещерата.
Оказа се, че някои от курсистите са загубили не само навици за обличане, но са забравили, че преди проникване в пещера трябва да се яде. Така че се наложи след излизането от кривия, леко тесен и ръбат меандър на втория етаж част от групата да излезе и да почака в колите.
На излизане от това разклонение се събрахме с Янев и Петър, които влязоха да го разгледат, както и с Яна, Светльо и Криси, които се върнаха от своя поход, някои тях ранени, но май всички доволни.
Основната група продължи по главния меандър. Скоро установихме, че демо-версията на пещерата “широк, павиран, красив” меандър свършва до първата третина 🙂 И след това пещерата оправдава името си “кривата”. Следваха пясъци, пълзене, пясъци, пълзене, промушвания, тук-таме малки блокажи … Разнообразна и приятна пещера, изключително подходяща за усещане на забравените “пещерни” мускули и навици, които както разбрахме, са атрофирали през двата почивни месеца.
Юлия, Мартин, Алекс, Деси и аз достигнахме промушване, следвано от кална локва, в която накисването беше почти неизбежно. Докато размишлявахме над въпроса на Чернишевски “Какво да се прави?”, ни настигнаха Янев и Петър, като Янев заяви, че това не е краят на пещерата – трябва да се достигне заветната цел – неизкачван до сега водопад! След тези си думи той се шмугна в промушването, каза бълбук и изчезна. Петър го последва. Останалите мислихме, умувахме и в крайна сметка Юлия и Марти поеха назад, а аз, Деси и Алекс смело запълзяхме към водопада.
Първата локва се преодолява с минимално наквасване. Но след спускане надолу по кално-пясъчна пързалка се стига до втора, в която в общи линии просто избираш кое да намокриш. Аз я преминах с един пълен ботуш и две мокри ръце. След това се достига до малка зала и .. сифон 🙂 Сифонът е подготвен за гърмене и /или източване, но решихме, че … “not today и поехме обратно. Явно водопада ще ни почака, за да го изкачим някой друг път … Е, на излизане и двете локви са по-мокри, по-дълбоки и по-неприятни. Деси поведе колоната, и направо ни разказа играта! Без желание за почивка, признаци за умора и изобщо без една несигурна крачка запази бодро темпо до изхода. Браво!
Навън беше светло, ясно, снежно и студено! Пещеризоните се вкоравиха за минути, дрехите залепваха за камъните, а мокрите крака замръзнаха! Облякохме се възможно най-бързо и се смъкнахме до колите скоростно, а вятърът си ни брулеше неприятно.
След кратка раздумка потеглихме за кръчмата “Шопска среща”, която нахрани само част от нас, а други остави гладни. Петър почерпи за новия мотор – малко да му харчи, много удоволствие да му носи, да не се разваля и най-важното – жив да го доставя по предназначение дано! Камен се обади и покани всички на своя ден рожден 🙂
И така денят завърши успешно и приятнo.