Written by Таня Кръстева
Когато започнах да се занимавам с пещерите, един мой приятел ( Чавдата ) ми разказваше, че има дупки в който ако умреш, не могат да те извадят цял. Те са толкова тясни и завъртяни, че вкочанено тяло няма как да мине. Сега знам че това не е вярно, но подобни разкази поставиха основите на моето огромно уважение към тежките пещери.
Такава пещера е ППД.
Веднага след първото въже човек попада във всепроникваща, рядка, мазна и лепнеща кал и няма значение колко пазите фотоапарата си- всяка снимка намалява драстично шанса да бъде използван отново.
За първи път влезнах в дупката водена по Павката Бакалов преди една година. С Деси бяхме пълни новобранци вътре. Многото разкази ме плашеха, но очаквах да видя как ще се справя. Първа стълба, втора стълба, до тук добре. Следваше „Месомелачката”. За мен тесняците не са проблем, имам гъвкавост която да ме извади от камините, калта не ме плаши. Достигнахме до сифона, установихме, че е празен, поизгребахме доста кал и излезнахме преди Деси да хипотермяса съвсем.
Една година чакам да организираме следващото влизане. Този път до дъното. С Павката и Ивчо решихме да тръгнем неделя рано сутринта.
Цяла нощ слушах капките дъжд по прозореца и се чудех има ли шанс сифона да е празен и да ни пусне навътре. В седем часа бях готова и чаках да ме съберат от вкъщи. Потеглихме към Боснек- вали постоянен ситен дъжд и е видно, че поне 10 дена няма да спре.
Опънахме тента и под нея навлякохме пещерните атрибути. В дупката влезнахме малко преди обяд. Първи отвес- въженце за придържане, после голямата стълба- въженце за придържане до нея. Слизам надолу и се чудя как да се придържам на това въже докато се държа с две ръже за степенките. Стълбата е нова и прекрасна, разстоянието между стъпалата е добре изчислено и няма липсващи степенки, което прави слизането удоволствие. Следва забележително кален огромен блокаж в който успяхме на излизане да се изгубим с Ивчо. Павката беше изостанал, Иво водеше напред и уверено следвахме калните следи, докато не се върнахме на познато място. Тогава си дадохме сметка, че не знаем къде сме, с малко шеги по случай водачеството на Ивчо продължихме търсенето. Въпросът беше дали да чакаме Павката да ни намери или да продължим „напред” т.е. да се въртим в кръг. От блокажа някъде се чу глас „след прагчето влезте в тесняка долу в дясно” и ние попаднахме на Павката, който спокойно си довършваше цигарата.
На влизане всичките тесняци и стълби из блокажа ми се сториха много бързи. Не се усетих кога попаднахме на наклонената галерия. Тя е много красиво и странно място- за придвижването надолу човек трявба да легне по гръб, да държи въже в ръцете си и да се подпира на красиви натеци от тавана. Натеците естествено са натурално кални, а калта под гърба спомага за лекото плъзгане. Движението прилича на балет- грациозни стъпки от натек в натек, придружен с леко изместване в дясно за което трябва малка борба с гравитацията. Надолу в черното наклонената галерия продължава, а ние трябва да се измъкнем настрани за да продължим пътя си.
Малко след нея е любимото ми място- Месомелачката. Това е тясна фуния, с диаметър малко под метър, леко приплскана отгоре, в средата на която тече красиво поточе застлано с цветни камъни. Желаещият да премине ляга в нея, като на принципа на челната стойка се опитва да се придвижи без да се измокри в поточето. На излизане Ивчо заяви че сме много тъпи, че не си носим вода от пещерата за да се измием навън, а той разумно докато е минавал тръбата си е напълнил ботушите и сега може да си изтърка лицето с мокрите чорапи, за да влезе чист в цивилизацията. В мокро време Месомелачката се пълни с вода и влизането в нея става абсурдно, водата завихря и течението оправдава името и.
По време на нашето проникване рекичката течеше съвсем леко и преминаването не беше проблем.
Следват някакви камини, някакви тесняци… Сифонът беше празен и ние безвъзвратно се приближавахме към моят кошмар- тесняк наречен Вълчият капан. Наречен е така, защото ако паднеш на дъното от удара се набиваш в тесните скали и няма вадене. Тесняка представлява висока вертикална цепка дълга десетина метра. Влиза се от няколко метра над дъното и за да не се падне долу има набити преди много години дървета за степенки. Предният ден, докато ми разказваше за тесняка, Павката се чудеше как още не са изгнили. В средата цепката се стеснява забележително, като провирането става по неописуем начин- на едно място може да мине каската, на друго торса. Работата на краката е да движат тялото през стесненията и малките разширения нагоре- надолу, така че да не се заклещи в близките стени. Ивчо го мина бързо и дойде моят ред. Лошото е, че трябва да се прецени кое „разширение” е по-голямо и освен това е нужна сила за да се избута торса нагоре и напред. Мъчих се, пънах се и не минах. В единият край Павката ме гледаше благо, като накрая се засмя че от 5 м чува как бумти сърцето ми. Върнахсе по заклинените клони и докато се прехвърлях на последният, вече отчаяна от себе си, той поддаде и изчезна в мрака надолу. Изпищах и се вкопчих във все още здравата степенка. С големи очи и пълна вяра в Павката изчаках да вземе решение как да излезна от там. Той се заклини в тесняка и ме накара да стъпя на крака му. Вече вън започнахме да обмисляме как да построим пътя на вътре. Над липсващата степенка има добре заклещено паве на което той метна една примка за дръжка- получи се приятно минаване тип Тарзан- с една ръка на примката се залюляваш и скачаш на заклещеният клон, молейки се за не е достатъчно изгнил и да издържи поне този път.
Павката се завря в тесняка с думите че е надебелял и не е сигурно че ще мине. Попъна се известно време, наведе се доста ниско и успя да се провре. Вече нямаше мърдане, минах и аз. Психиката е голямо нещо. Успокоявах се, че на връщане гравитацията ще помага за излизането.
След тесняка има някакви кошмарни камини. С доста разбита психика на една от тях се отказах да продължавам. Целта на влизането беше да намерим място за лагер за продължителна работа по дъното на пещерата, а мястото на което се работи беше преди Вълчият капан. Напред очаквахме че има някаква „зала” или поне по-голямо разширение (с под) но всичките обеми бяха с отвеси надолу, на които краят не им се вижда и е идеално за висящ лагер на хамаци, когато решим да прекаляваме с удоволствията.
Аз останах над една камина, момчетата продължиха напред и след двайсетина метра казаха че е свършило. Това е краят на ППД, място на което реално никой няма работа. Излизането през тесняка никак не беше лесно- пак Ивчо мина пръв, аз помнех, че на качване се хърлузих в долният му край и се набих смело там, след което Павката трябваше да ме вади за колана, добре се заклещих. Вторият ми опит мина по масло- гмурнах се с тялото напред, преместих торса и бях от другата страна без сама да разбера как. Когато след пет години пак отидем там, този тесняк ще ми е също толкова труден. Задружно решихме че по-рано няма никакъв шанс да опитваме, защото споменът ще ни държи дълго.
Усилията за удължаване на пещерата са в едно разклонение и ние се върнахме натам. Към новото дъно са само тесняци и за място на лагера избрахме разширение в галерията засипано с глинен нанос. Лесно може да се затвори с найлони от двете страни, глината да се изравни и да се направят легла в нея.
Поехме наобратно, леко поожулени от провиранията, леко поуморени. Следваха познатите места, Ивчо на два пъти се опита да се загуби, но Павката го връщаше навреме. Докато накрая не се замота с някаква стълба и това ни даде шанса да разгледаме блокажа изцяло.
Излезнахме в чудно хубава нощ- зеленото по тревичките и листата беше по-зелено от всякога, дъждовните капки блестяха романтично.