Разходка на Витоша 11.11.2007г.

Неделя сутрин едва се надигнах от леглото- навън дъждът беше спрял, но Витоша беше цялата в облаци. Седнах пред компа и попаднах на Мимето в Кюто. Тя се ентусиазира за пантене на Витоша и към един часа беше у нас екипирана до нос, защото предвиждаше лошо време.
Поехме нагоре наслаждавайки се на новите ни зимни гуми, който почти не буксуваха в кишата. Снегът не беше почистен и си затъвахме чинно, а Камен цитираше извадка от руски форум за гуми в който се казва че нашите „гребьот как танк”.
Той си спомни и извадка от Комиците и през останалото време всички повтаряхме „ зловещо, зловещо”.
Някак се добрахме до паркинга със спирката и реших че нагоре не мога да мина- настилката беше като на чдесно обработена писта- бял пухкав сняг из който риеха коли- ентусиасти.
Извън колата виеха ветри, духаха хали, разни хора чакащи на спирката рейс за към София ни наблюдаваха с интерес. Намъкнахме се в каквито дрехи имахме и започнахме дългата процедура по лепене на колани. Мимето хвана коланите в ръце и се зачуди това как ставаше…
Натуткахме се и тъкмо да тръгнем, се усетих че не съм си извадила щеките. Отключихме пак колата, излизе че и Мими си ги е забравила. Поехме нагоре към Дървото за снимане. То е на една пътека и е логична цел на една малка разходка.
Вятърът беше издухал склоновете, само в гората имаше сняг, на големи, дълбоки пряспи. На моменти минавахме през павирани участъци, където се чуваше „зловещо, зловещо…” Откри се поглед към Резньовете, страхотна гледка на набити със сняг скали.
Тъкмо когато стигнахме Дървото се появи една двойка, според нас привлечена от нашите следи.Докато ни подминаваха ги помолих да ни снимат, поснимаха се и сами един –друг и поеха на обратно. Времето беше започнало да става все по-зловещо. Отделни тласъци вятър се опитваха да ни накарат да разберем че не сме за там. За това разлепихме коланите, за да сме солидарни с Мими на която единият се беше разлепил вече и поехме назад. Пак камъни, клони със сняг по вратовете, вятър и вятър.
По едно време свалихме ските, въпреки че са каменарки, трябва и да се пазят.Мими пееше „ти си бурята в сърцето ми” .Камен заяви че иска да сложим ските в края на гората за да издефилираме на плаца. Така и направихме и прелетяхме с почти шеметна скорост покрай двама непознати спасители, които ни изгледаха завистливо. Заспускахме се по чудесният път към колата, а там се натъкнахме на наистина зловеща гледка- някаква кола която драпаше надолу с вериги на предните колела и блокирал заден мост!Вееше се със страшно ръмжене от единият край на пътя до другият. За непосветените ще кажа че задните колела не се въртяха.
Доволни и щастливи изядохме по един качамак в кръчмата и се прибрахме по домовете.
Снимки