Written by Таня Кръстева
Петък вечер Павката обяви “after party expedition“, посветено на Бански суходол. По тази причина си легнахме към 4 през нощта. Потеглихме много рано на следващия ден. В колата се разбра, че никой не е спал повече от 4 часа.
Бяхме се натъпкали аз, Камен, Мими, Деси и Тони, заедно с всичкия багаж за бивак и дупка.
Моето желание беше да посетим Еминовата пещера. Камен искаше да се върне на Триград – място, което често посещавахме преди години.
Малко след излизането от София реших, че искам да посетя тоалетната на една бензиностанция, имахме бензин и нямаше друга нужда за спирането ни там. Както се оказа това беше пръстът на съдбата – на връщане видях вода под двигателя и спокойно се качих с мисълта, че Камен нещо е наливал. Той отрече, слезнахме и отворихме капака – от един маркуч се изливаше силна струя навън… Събраха се работниците от бензиностанцията да се насладят на трагедията, цъкайки и коментирайки колко е зле положението. Много притеснени направихме превръзка на маркуча, наляхме вода и обърнахме към София. На обичайното място намерихме някакъв маркуч, допригодихме го как да е и пак се набутахме в колата за втори дубъл.
Спряхме да напазаруваме в Асеновград. Накупихме каквото се сетим, освен хляб, въпреки настояването на Деси, но аз носех почти два хляба и мислех, че можем да купим от Триград… Огромна грешка – следващите 2 дена ги минахме на бисквити с наденица и салам.
Пристигнахме в Триград късния следобяд. Коце беше във вихъра си, пред Гърлото дънеше метъл и страшни тълпи се виеха покрай масите. Поговорихме малко и продължихме към отвеса на истинския вход на пещерата.
Нарамих част от екипировката и с трепет потеглих към известното. Този отвес е доста психясващ.
Облякох лек пещеризон, намъкнах седалката. Камен междувременно се беше качил на камъка, от където започва подхода и намери 3 спита на тавана. Взех 6 планки, основно таванни и потеглих. Бях сигурна, че въжето ми е малко – не знаехме колко точно е отвесът, а бях с 50м. въже.
Първият болт не влезе в спита, зарязах го наполовина завит, защото не успях да го отвия и подхванах другите два. Всички спитове изглеждаха ужасно изгнили, едва завивах болтовете, клекнала под тях, в много неудобна поза. Успях да сложа 2 таванни планки, вързах осмица с две уши и направих 2 крачки надолу по въжето. Там за моя изненада намерих спит. Пак доста ръждясал, но в него болта влезе по-лесно. Направих прехвърляне и вече висях над отвеса. Въжето минава по объл камък през китки здравец и тревички, които служат за протектор. Внимателно избирах местата за стъпване, не ми се щеше да се метна по очи на скалата, изпитвайки здравината на спитовете чрез удар. Под мен се чуваше шумът на водопада. Водата те поема и изпълва с грохот, когато висиш над нея. Намерих още един спит и направих прехвърляне. Докато слизах надолу по хлъзгавата стена виждах, че въжето ми ще мине през един кичест храст. Вече бях сложила всичките си планки, а Камен твърдеше, че последното закрепване е У и от него следва камбана. Реших да намеря спитовете в шубрака и да се върна горе за планки. Когато оставих гравитацията да ме измъкне от клоните, сърцето ми прескочи няколко удара при гледката. Обемът на входа е огромен, всъщност скалата, на която е закрепването, е заклещен камък над отвеса. Грохотът на водата слага стена между спускащия се и хората горе. Не намирах закрепване и обмислях връщането си, когато видях спита. Оставих торбата с въжето в клоните и поех нагоре. Както винаги, отстъплението е много бързо – за 5 минути минах това, което на слизане ми костваше толкова психически усилия. Камен ми подаде планка и отново поех надолу. Храстът е израснал на много стратегиеско място, последното закрепване преди изпадане в бездната не се вижда от парапета на входа, там човек може да повиси спокойно, събирайки мислите си. Реших, че е по-разумно да извадя въжето от прониквачката – вече нямаше съмнение, че няма да стигне до дъното. Преди да пусна възела, отново го натегнах – вече ми се е развръзвал възел на средата на отвес и не ми се повтаряше старата грешка точно в този момент. Въжето леко се залюля в нищото… Слезнах до някъде и поех обратно.
Горе Деси ме чакаше да поеме по моя път. Направих и няколко геройски снимки на влизане и излизане. След нея мина Тони. И двамата заявиха, че се чувстват страхотно. Камен реши, че ще разекипира и пое последен надолу. Ние с Тони се качихме до селото за хляб. Излезе че няма. Накупихме други неща. Все още имахме от софийския хляб. Качихме се на поляната с идеята да запалим огън. Последните няколко години все не ни остава време да идем до Триград, а там сме изкарали не малко седмици, все на тая поляна. Сега няма нищо общо с предишния й вид. Местните са изградили огромна къща без една страна, с камина, в която явно пекат агнета, голяма чешма и няколко пейки. До един скален къс са направили много красива барака за тоалетна.
На следващия ден се размърдахме доста късно. Към 11 успяхме да се приготвим за тръгване към Еминовата пещера. Оставихме палатките и спалните чували на поляната и се наместихме в колата.
Коцето от Триград беше дал някакво упътване на Камен. Ние имахме координати на дупката, но не знаехме от къде се подхожда към нея. Предните дни преди заминаването, не остана време Камен да нанесе координатите на картите и да направи план на пътя. Оставихме колата на указаното място и поехме напред. Междувременно майката на Деси, заедно с Моерпа се моткаше в района, като спяха в една хижа наблизо. Те се обадиха по телефона и ни обясниха, че сме ужасно далеч от верния подход. Трябва да се върнем до близкото село, да покараме с колата 10-15км. и тогава да поемем с раниците. Така и направихме.
На последното ядене бяхме изяли с лъжичка всичките трохи хляб и в селото се уговорихме с магазинера да ни запази три хляба, че до 9 вечерта ще минем да ги вземем.
Човекът обяснил на Камен от къде да хване пътя и, че той е проходим за спортни автомобили. Затресохме се по пътеката, като внимавах да не влезна в дълбоките коловози. Екипажът усвои бързото евакуиране – при непреодолими камъни Камен изкочи, остави отворена вратата и през нея се изнизаха Тони, Деси и Мими. След няколко метра шофиране от моя страна, процедурата се повтари в обратен ред. Така поне десетина пъти. По едно време реших, че е по-добре въобще да не се качват, това отнемаше повече време, отколкото следването на колата. Както бях спряла да ги изчакам, дадох газ и поех напред. Камен и Тони, останали в лек шок, тъкмо бяха наближили. Така стигнахме на подхода. Нарамихме раниците и поехме по добре утъпкан път, вече непроходим за нашата кола. GPS-ът ни водеше право по пътя, колкото пъти се отклонявахме все трябваше да се върнем по коларския път, за да можем да продължим. На няколко пъти проведохме сеанс с другата група. Таната упорито ни обясняваше да държим билото и ние така правехме. В един момент поехме по скален венец с пътечка, който ни отведе на много красиво скалисто ребро. Разстоянието до дупката вече беше под километър. На края на реброто играчката показа 200 м до входа, но за съжаление през дълбоко дере, на отсрешния масив. Заслизахме, който както може, за щастие никой не се изтъркаля. От високото бях забелязала пътека, която се качва по отсрещния хълм и поех към нея. Вече се стъмваше и ме притесняваше въпросът, дали ще намерим пътеката, но лесно я уцелихме. На нея имаше голяма приветлива табела с надпис „Триъгълната пещера”. Пак звъннаха от другият отбор и казаха, че нямат идея къде сме и къде се намира пещерата от табелата. Но вече бяхме близо до наличните координати и смело продължихме напред по пътечката. Тя се заизкачва стръмно нагоре по хълма. Камен по едно време ни накара да спрем и да го изчакаме, да потърси входа. Тръгна директно надолу през скалите. Когато вече не се виждаше и чуваше се сетих, че последните 4 часа упорито нося радиостанции и в единствения момент, в който трябваше да ги използваме, те останаха в мен. След 15-20 минути Камен се върна, намерил входа. Излезе, че трябва да се върнем до началото на пътеката и да поемем в дерето между двата хълма. Там се намира входът на пещерата. Настанихме се над нея, всеки се запречи както можа. Склонът, на който трябваше да се преоблечем беше много стръмен и изпадаше в още по-голям наклон под дупката. Похапнахме малко вафлички със салам (до този момент обичах тези вафли), вързах се и заслизах в отвесчето. От известно време ме глождеше мисълта, че това е дупка на Моерпа, а в тяхна пещера до момента не съм намирала спитове. Чудех се дали са ми нужни планките, които много тежаха. Накамарена, с каквото имахме, слезнах 2 метра и естествено не намерих спит. Реших да променим дървото на първоначалното закрепване, за да трие по-малко. Деси го прехвърли, аз чаках на площадката на входа. Вече беше станало 19 часа. Спуснах 7-8 м и отвесът свърши. По пътя бях наредила, колкото протектора имах. Мария Златкова после обясни, че те не ползват въжета, а стълбички, триенето не е проблем за тях.
Деси бързо се спусна след мен. Зачакахме другите. Омръзна ни да чакаме. Разбрахме се с много викане, че двете ще продължим напред, а ако има разклони ще правя пирамидки от камъни.
Гмурнахме се в първото разклонение вляво. Деси намери едно гигантско образувание, по което реши, че трябва да се качи. През цялото време мрънкаше, че иска да свали джаджите, аз извадих картата и погледнах втория отвес – на 200 м , не си струваше сваляне. Поне на теория. Над качвалото нищо не излезе, наложи се мъчително слизане със железата и седалката. Върнахме се назад и поехме по другия ръкав. Той започна да се снижава прогресивно, очаквах всеки момент да се отвори, когато пълзенето мина в мъчително пролазване с джаджи и прониквачка за котва отзад. Класическата фурна се оказа прокопавана – в средата имаше канал, през който да успее да мине човек. Накрая свърши и попаднахме в първата зала с образуванията. Блестящи, огромни и спиращи дъха. Докато снимах, втората група ни застигна, Камен ни подкара напред с Деси да намерим втория отвес. Намерих разклон вляво, погледнах надолу към красив отвес и започнах да издирвам място за закрепване. Тук направих съществена грешка, че напълно изключих, че има още хоризонтална част от пещерата. За мен задачата беше да екипирам отвеса, а другите седяха и чакаха.
Той е много неприятен за екипиране, трие на 100 места, а нямахме повече протектори. Направих някакви прехвърляния на малки чучки, които за щастие удържаха, после сложих помощното ми въже за примка около един сталактон и спуснах до дъното. Там имаше разкъртени образувания в единият край, но минаването ми се стори много трудно и се отказах. Викнах на Деси да ме изчака да се кача преди да слезе, но тя беше на средата и нямаше място за разминаване. Слезнаха всички, като всеки подред беше зарибяван от Деси да се опита да мине тесняка, никой не се поддаде. Изядохме малко шоколад и поехме нагоре. Бях се настроила за излизане и съвсем забравила за продължението. Дупката беше много красива, точно както очаквах.
Излезнахме към 1ч. Човекът от магазина беше оставил огромна табела на вратата с няколко телефона, на които да позвъним, за да си вземем поръчания хляб. Аз му оставих обяснение, че е 3 часа през нощта.
Към 4 бяхме до палатките, след ядене на бисквити със салам и майонеза в 5 си легнахме.
На другия ден събрахме сили за една малка разходка до Харамията. Ще се върнем пак, за да я спуснем и да направим виафератата. Остават и най-красивите части на Еминовата пещера.