Чавките 17.05.2008г

Written by Таня Кръстева

Слънчева утрин, събота, цяла България отработва отминалите празници.
С Деси и Камен поехме към пещерата Чавките, преди повече от 40 г открита от клуб Академик. Подходът е от село Миланово, Стара планина.
В селото спряхме на площада да напълним вода и да попитаме местните къде се намира връх Соколец. Веднага ни разпитаха защо ни е върхът и дядото с който говорехме каза, че знае къде е пещерата, една баба се включи с информация че е много далеч, поне два часа ходене има до нея. Ние си го знаехме, разгледахме картата на района на една табела на площада и с надежда отбелязахме върха на хоризонта.
По хубав каменист път отминахме селото, започнаха завои и горички, малки хълмове и много дървета. След доста шофиране пътят се раздвои и ние спряхме колата. Дружно решихме, че нашата посока е по левият път. Още по-единодушно приехме, че преди да тръгнем трябва да похапнем. Деси основно хаби храната, непрекъснато е гладна, явно храни глисти. С Камен самоотвержено поеха към едно далечно дърво насред китна зелена поляна. Довлачих се до тях и раположихме трапезата. След час помоткване приготвихме инвентара за дупката, Деси така се беше ентусиазирала че дори наката въжето в прониквачката. Нарамихме раниците, аз се сетих за песента
С тежки раници сме ний поели,
С трудности сме се заели…
Още като сядахме на похапване очаквах, че всеки момент край нас ще мине овчар и ще ни посочи хълмът и входът на дупката, но жива душа не се мярна, освен някакви типове с джип, които префучаха и ни огледаха отдалеч. Докато вървяхме все ни се привиждаха хора, на няколко пъти спирахме с надежда че някой пън в далечината е човек. Но уви, на всякъде хълмчета и горички, никакъв орентир.Насред синьото небе имаше една черта –бял облак сочещ към един хълм в нашата посока. Баирът който ни посочиха от селото се изгуби безвъзвратно в моите представи след въртеливият път.
Камен имаше концепция и ние неуверено продължавахме по утъпканият път насред ливадите. След много време той ни отведе до кошари, залаяха кучета , мерна се и жадуваният овчар. Аз се заснимах по кучетата и нацъфтелите маргаритки, а другите двама разпитваха за пътеката. От наученото следваше че се хваща право нагоре през близкият баир , през гората, по губеща се пътека. Така и направихме.
Малко се учудихме когато пътеката ни изведе на познатият път.Продължихме бодро по него. Местността се оголи и ние започнахме да се оглеждаме за нашата пещера.
По описание входът се вижда отдалеч по телената ограда срещу крави с която е ограден. Само дето описанието е правено петдесетте години на миналият век и на снимката в сйата никаква ограда не се виждаше.
В някакъв момент решихме че дупката трябва да ни е в дясно, оставихме хубавият път и поехме към едно дере. От него имаше добър изглед към врачанските скали, но нямаше нищо общо с описанието на входа. Определено не бяхме на връх Орловец. Разгледахме документацията и морно отново поехме през високата трева и спъващите туфи с които беше осеяно всичко наоколо. Изкачихме един хълм, решихме да си оставим раниците на него и да потърсим без багаж дупката. Наблизо стадо подивели коне ни огледаха внимателно и бавно се отдалечиха от нас. Всеки щъкна на някъде, аз загледах тревата на отсрешният хълм как се скланя в посока на купчина скали… много силно ме привлече на там. Камен отмерваше крачки от близкият връх, Деси забегна към конете, а аз се спуснах към посочените от тревата скали. Явлението беше много странно, като пръсти пролазващи в козина, като движеща се сянка. Достигнах скалите и намерих един малък вход. Махнах на Камен, че има дупка, но трябваше да се върна при него за багажа. Междувременно Деси откри вход с номер и при спорът към чие откритие да се насочим, номерът все превес и тръгнахме натам.
Достигнахме пещерата. Нито номерът, нито описанието на желаният вход не съвпадаше. Звъннахме на Алекс, която щастливо работеше в момента, да ни каже какво сме открили. Излезе нещо малко и късо. Безсмислено за пускане. Тогава преценихме, че моткането е достатъчно, време е да се подходи по описаният от старите академици начин- стигане до върха и мерене с бусола на конкретна посока и определено разстояние от триангулачната точка на върха. Деси я хвана мързелът и продължи по пътя минаващ под върха. С Камен се качихме на Соколец, хванахме посоката с компаса и заслизахме към Деси. Междувременно тя кривна от пътя и се разкрещя, че е намерила входът.
Дотичахме щастливо. Наистина огромен вход, на десет метра от моята дупка със скаличка… насам са ме водили невидимите пръсти в тревата, но като не си вярвам…
Пак похапнахме. Полежахме, особено аз. Никак не ми се обличаше пудрата и жабарката, слънцето и зеленината бяха прекрасни. Накрая нарамих нужният инвентар и отидох до набелязаният от Камен клин над входът.
От храсти които служат за дублиращо тръгва системката. Пещерата е -70м, като за първият отвес идеално ми стигна 70 м въже. Влиза се в открит калденец с много зеленин мъх по скалите. Имаше две гнезда на чавки, за щастие на добро разстояние от въжето. Птиците издивяха докато се спусках, крясъци и пляскания с криле, пълна какафония. Обясних на висок глас, че няма да ги нараня и те кротнаха. След десетина метра спускаме кацнах на силно наклонена площадка. На края на скалата намерих силно раждясал клин, подвеждащ парапет към следващ спит, следва същинският отвес. Пак прехвърляне. Красиви натеци в кафяво и черно. Дъно. На дъното намерих най-после коловете и телената ограда които трябваше да ни служат за орентир. Камен и Деси заслизаха след мен. Пещерата продължава в сило наклонена галерия с малко натеци по едната страна. В долният край следва отвес около 20 м – доста тясна в едната посока, но широка настрани цепка. Там вързах второто въже и без много посядане в седалката се спуснах на дъното. Следва малка заличка с касиви образувания и поредица прагчета. Изчаках останалите от отбора. Всички се възхитиха на собствената си техника за слизане в отвесни тесняци. Снимахме се край синтърчетата и дружно се отказахме да се пребиваме на 3 метровото прагче, следващият път за там ще трябва да се вземе въженце.
Нагоре поех първо аз, Камен след мен , а Деси разекипира.
Навръщане хванахме познатият път и за 40 минути бяхме до колата, за сметка на четирите часа ходене в началото на деня.
Пристигнахме навреме на Лакатник, за да можем да разпределим с групата идваща с влака багажа към полянката на която Марти беше решил да си празнува рожденият ден. Последва нестройно пеене на десет гласа и китари.Чудно красива нощ под звездите.
снимки:
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=248089