(Антропологическо наблюдение върху моя пещерен клуб)
Интересът ми към пещерите се появи случайно. Всичко започна от едно посещение в “необлагородена” пещера, – Темната дупка в Лакатник преди три – четири години. Нямайки никакви познания по спелеология, а също и умения, воден единствено от най-чисто любопитство, започнах системно да посещавам тази пещера с приятели, докато я изучих почти цялата (така поне си мислех тогава).
По – късно в следствие отново на едно случайно запознанство имах възможността да се срещна с истински пещерняци. Благодарение на това започнах все повече и повече да се интересувам от пещери. Започнах да посещавам и клубните им сбирки всяка сряда (нещо което от 1993 правя и до днес) пред Mладежкия Tеатър срещу Народното Събрание. Сега вече в една заличка на Български национален съюз на Руски паметник. Постепенно навлизах в средата им, ходех с тях по пещери. Посетих тренировъчният лагер на тогавашния курс. Той беше до с. Табачка Русенско, където се намира втората по големина пещера във България “Орлова чука”, тя е и една от малкото, в които са живели пещерни хора (Неандерталци). Входа на пещерата е разположен в масив на върха на най – големия каньон в страната в равнинна местност.
Октомври 1993 се записах в поредния курс по спелеология към СПК (Студентски пещерен клуб) ”Академик”. Няколко думи за него: Създаден е 1959 г. (през 1994 се честваше 35 годишнината му на манастира “Седемте престола” Северна България). Той е най-големият клуб в страната по членска маса. Дейността му е свързана с откриването, изследването и картирането на редица пещери, участието на негови членове в множество експедиции в чужбина. Сега повечето от основните му дейности са западнали. Това се дължина не дотам големия ентусиазъм на нас новите попълнения. При разговора ми с един клубен ветеран – Алексей, мъж на около четиридесети кусур години, женен с дете, геолог по професия, член на Българската федерация по спeлеология, той ми каза, че от две – три години във Федерацията не е постъпвала карта на пeщера направена от ”Академик”.
Картирането на пещера е труден и изключително бавен процес. За снемането на данни от една малка галерийка от 50 м. например са нужни часове прекарани при една сравнително ниска температура и постоянна влажност, без изобщо да става въпрос за местоположението и, което по някой път се достига изключително трудно. При тези обстоятелства никак не е чудно липсата на желание за подобен род дейност.
Всеки курс включва теоретична и практическа подготовка. Един път седмично се провежда лекция, а в събота и неделя обикновено се ходи по пещери или се тренира на скала – спускане и качване по въже с пещерна екипировка. Накрая се провежда тренировъчен лагер в началото на месец Април. Той се състои на различни места. Тази година (1995г.) беше на Карлуково (един от най богатите на пещери райони в страната, където се намира и Националния пещерен дом) на палатки. Този лагер е свързан с известен ред. Готви се в общ казан с общо закупени продукти. Сутрин в определен час се поема към скалите и пещерите за провеждане на заниманията. Всеки обаче прави каквото си иска в смисъл такъв, че дори и инструктора не може да му нарежда какво и защо да го прави (имам предвид всички онези дейности, които не са свързани със спелеоложките ни занимания).
Едно от най – хубавите неща в Академик което привлича и толкова много хора е именно неговата демократичност. Няма “тартор” който да “юрка” курсистите да му вършат какво ли не, както е в някой други клубове. Авторитета тук се налага главно чрез качества и умения проявени в пещерите, на скалата. В пещера не можеш да влезеш с всеки, трябва да си сигурен поне в един доказал себе си в някоя екстремна ситуация, когато е успявал да помогне на други не толкова смели, силни и решителни като него. С течение на времето всеки придобива поне част от тези качества, нов моменти на уплаха, паника, падане, пристъп на клаустрофобия или аерофобия малко са тези които с действие или съвет могат да окажат ефективна помощ.
След приключване на теорията се полага изпит, чието изкарване ти дава право да се явиш и на практически изпит, като при скъсване имаш право да се явиш отново. На практическия изпит най-много се държи на знанието за въже, главно неговата експлоатация и съхранение. Тъй като при боравене с него вътре в пещерата то е единствената ти животоспасяваща връзка, затова главна грижа на всеки пещерняк е неговото опазване. Практическият изпит включва екипиране и разекипиране на скала, спасяване на припаднал на въжето, усвояването на възли и др. Има и изпит картиране, но при последния курс, той не бе проведен, което е още една причина за нежеланието ни да правим карти на пещерите. Положилите успешно изпитите получават тапия “младши спелеолог” и биват приети за членове на клуба. Това става на Общото събрание (веднъж годишно) на което се събират почти всички членове и чрез гласуване се приемат новите. На него освен това се обсъждат и приемат неща свързани с организацията и структурата. Избира се бюро със секретар и членове, които се грижат за събирането на членския внос, закупуването на екипировка (въжета и съоръжения), тестването на наличната и всичко останало което има значение за клуба. Всеки член срещу плащането на членски внос има право да ползва клубната екипировка за каквито си ще експедиции, проучвания и т.н. Единственото условие е да я връща навреме във вида, в който я е получил (т.е. да изпере въжето и почисти съоръженията най-вече от кал) и да я пази.
Клубът е една социална общност, в която има какви ли не хора. Всеки идва воден от различни подбуди. Едни, за да си търсят партньори, други заради интереса си към пещерите, трети които нямат нищо общо с това, идват просто заради купона. Не всеки може да стане пещерняк. За да стане такъв, човек малко или много трябва да е луд във буквален и преносен смисъл. Някои не могат да разберат как човек може с часове да лази из кал и вода, да се провира, катери, чепати в мрак и сума други неща (които и най-развитото човешко въображение не може да си представи) и това да му харесва. Е, да, но това е факт! Не можете да си представите какво е чувството, когато излезеш след няколко часово проникване, кален до уши, мокър до кости, скапан от умора, потен до шия, вонящ от пещерата и отново видиш слънцето, дърветата, небето, светът такъв какъвто си го оставил преди да влезеш и разбереш, че все още живееш. Или когато висиш в някоя пропаст или пещера и единствената ти връзка със света е въжето и единствената ти светла точка е тази на фенерчето. В тези моменти се чувстваш сам в света, във вселената, някъде в тъмната черна бездна и усещаш, че и ти си частица от този свят, от тази вселена и това те прави щастлив. Не може просто да се опише с думи, а трябва да се изживее, да се усети!
Пещернячеството дава много повече отколкото взема. Едно от основните неща, които ние развиваме у себе си е чувството за опазване на природата. В пещерата се събира всеки изпушен фас, всяка хартийка (когато маркираме с тях пътя си), да не говорим за други по големи неща. Същото се отнася и за лагерите ни на открито. Всичкият боклук, който остане се събира в пликове и се смъква до населеното място, по някой път пътува с нас чак до София, където най-сетне се изхвърля. Друго важно нещо е любовта, която развиваме към природата, а респективно и към България. Човек докато не види не знае какви райски кътчета има из нея, из дивотията и пущинаците и. Едно от най-впечатлилите ме места бе с. Крушуна, Ловешко където сякаш попадаш един приказен свят. От скалите се спускат потоци, които са изваяли невероятни форми в тях, сливат се в река, която има естествени скални прегради, като миниатюрни бентове, които ограждат невероятни езерца и вирове. Сред всичко това вирее такава растителност, която удивително напомня джунгла. Из цялата тази местност има много дървени мостчета, увиснали, наклонени, на места прогнили напомнящи декора в някой приключенски филм. Най-хубавото в това божествено място е водната пещера, в която се прониква с лодки, едно неописуемо и емоционално изживяване.
За нас винаги съществува изход, когато се отвратим от ежедневието, да си “вдигнем чукалата” и да избягаме от цивилизацията, в някой затънтен див край далеч от всичко. Това което ти е необходимо сред природата е вода и дърва, и някое местенце където да си опънеш шалтето и спалния чувал. Има нещо непреодолимо, тайнствено, направо упойващо в лагерния огън. Събрани около него си приготвяме нещо за ядене (чрез варене или печене), пием, пеем с китара, веселим се и сме щастливи. Какво повече му трябва на човек! Забелязвам, че това се превръща (ако вече не се превърнало) в една вътрешна опора, в една философия за съществуването ни, един вид завръщане там от където е тръгнало всичко – първобитния човек, който се е борил със стихиите за да оцелее и е живял в хармонично единство с природата. Днешното ни материално общество ни унищожи вътрешно, а и външно. Вътрешният ни мир се изроди, опорочили какво ли още не. Затова не е странна позицията на пещерняка да се дистанцира от това общество, да бяга от него в дивотията, където отново да възстановява душевния си мир. За всички нас е вече невъзможно да останем повече от две – три седмици в София. Веднъж опитали от дивия, волен и свободен живот трудно можем да се откажем от него. Той става като наркотик и ако след посочения период не избягаме от големия град имам чувството, че всички ще полудеем. Дистанцирането от обществото като цяло се забелязва много ясно в моментите, когато пътуваме нанякъде и се намираме на някоя гара, минаваме през даден град или село, за да стигнем до определена местност (с или без пещера, това няма значение). Обикновено хората ни гледат, като “изкопаеми”, а пък ние, като че ли вече нарочно се опитваме да подсилим това им впечатление, за да изглеждаме и се чувстваме различно от тях. Обикновено това се дължи на външния ни вид, в повечето случаи като на битници и изпаднали.
Силно развито е чувството ни за колектива, ние сме както вътре в него, силно повлияни от хората около нас, така и силно извън него. За разлика от обществения колектив (масата) повечето хора в пещерняшкия колектив не са просто индивиди, а личности. Ти винаги разчиташ на другаря си до тебе и знаеш, че той винаги ще ти помогне, но тогава и само тогава, когато си направил всичко възможно първо да погнеш сам на себе си. Естествено и ние както всички човеци не сме чужди на отчуждението, разцеплението на групи и компании, сплетниченето и всичко останало свързано с една общност (обединена от едно основно нещо, като пещерите при нас).
Едно от лошите неща на пещернячеството е стремежа за премахване на излишната сантименталност, разнежването пред други. Но в момент, когато някой е пренебрегнат или ядосан от останалите той го показва по такъв начин, че разбират абсолютно всички. Впечатляваща е направо вулгарната откровеност, с която се третират лични проблеми или се задават въпроси свързани с тях. Не винаги приятно е явлението, че момичетата пият и псуват почти наравно с нас. По някой път това изглежда направо грозно. Един от може би най-неприятните факти в тези среди е пиенето. Не всички пият, част от хората са трезвеници, но болшинството го прави. Пие се зверски по количество и то за съжаление често (най-вече бира и твърд алкохол, почти винаги ракия). Много често и резултатите от това не са хубави и приятни за гледане. Но никога не се пие в моментите, когато това може да ни застраши, т.е. когато проникваме в пещера или боравим с въже.
Както във всяка по специфична общност и тук съществува определен жаргон. Голяма част от него е свързана с видовете форми и начини за проникване в пещерите. Например “камина” са две успоредни скали, като катеренето между тях става, поради липсата на “хватки” (места за хващане и стъпване), чрез мускули. Гърба се опира на едната скала, краката или колената в зависимост от широчината на другата. Придвижването става чрез натиск с бедра и приплъзване на гърба. Съоръженията за пещерно проникване свързани с употребата на въже се наричат “джаджи”. Пещерата е “дупка”. Казва се: “хайде на дупка”. “Паразит” пък е човек без собствено осветление, разчитащ на това на другите. “Пещеризон” е екипа за проникване. Интересна е думата “шанс”, която означава лъжица. Свързва се с това, че ти дава шанс да ядеш. Това се прави бързо и без много приказки с цел да не останеш гладен. Обикновено “шанса” е с “граблив връх” (Г – образна форма), като по-малкия ъгъл, ти дава възможност да загребваш по-дълбоко и повече. Това е само малка част от съществуващия жаргон.
Интересни са и песните, които се пеят в тези среди (по купони, експедиции, край лагерния огън). Повечето са свързани конкретно с пещерняшката дейност, като я илюстрират и обясняват защо пещерняка е странен:
“Господ, когото намрази / прави го той пещерняк,
да пада, да става, да лази / и да се лута във мрак.
Пещерняк (3), ой, ти подземно дете – прасе,
пещерняк (3), дупка акъла ти взе …
Че днес той пак е зарязал / и дом, и семейство, жена, деца
и в “Дяволско гърло” е влязъл / да дири и там красота …”
Интересна е и тази песен, която показва непреходността на природата и пещерняка свързан с нея:
“… Годините летят, косите ни сивеят
променя се светът, пещерите не стареят
и както има пролет, лято, есен, зима
така и пещерняци винаги ще има …”
Много от тях са свързани и с описанието на конкретни случки и “бойни” подвизи на различни клубни членове.
Пеят се много други песни, най-вече с някаква социална насоченост и идеи. От българските това са песни на: “Тангра”, “Щурците”, “Подуене блус бенд”, “Бараби блус бенд”, “Контрол” и др. От чуждите групи на почит са: “PinkFloyd”, “The Doors”, “Uriah Heep”, “Deep Purple”, “Dire Straights”, “Rolling Stones” и др. Пеят се и много български народни песни: “Хубава си моя горо”,”Лиляно моме”,”Македонско девойче”, “Ако умра ил загина”, “Край Босфора …”, “Стани, стани, юнак балкански”, “Откога се мила, моя, майно льо …”, “Никола” и др. Интересна е една изключително вулгарна пародия на “Крали Марко освобождава три синджира роби”, от един турчин, тук Шукримамо”, “Ако видиш нафталиран педофил” и др. Основното на всички изброени песни е да създават настроение, като показват и някакво отношение. паша. Той през цялото време е заплашван с: “… че ти знаеш ли, що е туй – голям кралимарковски туй – онуй”. Робите са само момичета подредени по степен на девственост. Накрая на песента пашата ги освобождава, “… защото той знаеше, що е туй – голям кралимарковски туй – онуй”. Пеят се и други вулгарни песни като: “Калугер ме гони,
Да си пещерняк, това е призвание, жизнена философия, освобождаваща те от бремето на ежедневието. То те прави тотален нихилист, непукист, човек извършващ действия с ясното съзнание, че те могат да му костват здравето, а и живота. Рискът става част от тебе и в един момент преставаш да му обръщаш внимание. Това създава усещането, че живееш, а не просто съществуваш.
Може би не е далеч времето, когато и нас ще ни претопи живота, и ние ще станем единици от човешката маса и ще загубим идентичността си отдавайки се на материалното. В днешно време това като че ли е неизбежно и от това ми става най-мъчно. За това ще драпаме със зъби и нокти да отдалечим този момент, и може би ще превърнем пещернячеството в една от съвременните форми на бунт срещу това общество. Дай, боже!януари – февруари 1995г.
Асен Начев