Written by Боян Шанов
Въжето бързо се изнизва през протриващия карабинер и дневната светлина, която нахлува през малкия вход на пропастта се превръща в едно малко искрящо зрънце.
Зрънце на надеждата, към което след няколко часа ще се устреми отново погледът ми и което бавно ще расте, заедно с трепета в сърцето. А дотогава какво ли ни чака мен и моите другари там в непрогледния мрак? Приказна красота стаена в сияйно бели калцитни кристали, недокоснати от човешка ръка? Плясъка на греблата докато напредваме стаени в малката надуваема лодка? Усмивка и подадена ръка в труден миг? Глътка бистра вода от освежително хладната подземна река? Болезнен вик миг преди всички да затворим очи и някой от нас да не ги отвори отново? Не знам … наистина не знам, така че продължавам надолу към всички тези възможни предизвикателства. И приятелите ми не знаят какво точно може да се случи и затова понякога дълго мълчим. Туп – туп, туп – туп – сърцето още пее, вдишвам дълбоко хладен въздух и се усмихвам. В този момент това ми стига да съм щастлив. Не, не е само това. Още веднъж хвърлям поглед към екипировката си. Катарамите са добре притегнати, лентата на седалката е здрава и усещам плътната прегръдка около бедрата и кръста. Карабинерите са натоварени в правилно положение, муфите им изглеждат завити, но пак натягам и връщам половин оборот. Съоръженията за изкачване и спускане са в правилни позиции. Посягам с ръка назад и напипвам закаченото на кръста тънко и късо помощно въженце за всеки случай. Сега вече съм по-спокоен. Какво от това че един миг може да ме изтръгне от това състояние и да ме запрати в неприятната му противоположност? Нали е в бъдещето – ще се опитам да го избегна или поне да го отложа.
Поглед надолу и буквално нищо не съзирам. Но знам че там е притихнал един страшен пазител на подземния свят. Необятният черен мрак, по-тъмен и от най-безлунната нощ, запълващ всяка празнота. Загърнат в гробна тишина и хлад той лежи там долу и си играе със страховете, които е изтръгнал от сърцата на хората преди мен дръзнали да се спуснат тук. Леко настръхвам и потръпването ми разклаща натегнатото въжето. Няма как – и аз ще му дам на свой ред. Такава е цената то да пусне лъчът светлина който струи от челника ми и да съзра дъното на отвеса. Оставяш се страха ти да те обземе за миг-два, да си поиграе с тялото и душата ти и в замяна получаваш двупосочен пропуск. Тук това е законът. Който не го е спазвал а самонадеяно се е устремявал напред, най-често после е съжалявал болезнено. Но за сега всичко май е наред при мен. Спускам се бавно по полюшващото се въже, изнесено далеч от опасната захапка на острите скални ръбове на стените, които могат да го протрият. Ах, колко тънък ми се струва този сноп от нишки, на който съм увесил живота си – едва девет милиметра в диаметър. За няколко часа тази гледка ще събужда какви ли не мисли в главата ми. Трябва да си наложа мисълта, че въжето ще издържи, както го е правило много пъти преди това. Някъде там, в завода, хора с опит и знания са изобретили странен начин на наплитане и усукване на фините влакънца изкуствена материя, така че в крайна сметка въжето да издържа фантастичните тон и половина. Е, добре де, близо три години употреба в кал, глина, вода и слънце – да речем че са останали поне тон и двеста живот. Това е почти двадесет пъти теглото ми! Хм, да ама горе привързах въжето за ствола на едно дърво с възел, който намалява наполовина якостта на въжето. Няма как – сметката отива към 600кг. Което пак не е пълната истина – палецът на съоръженото ми за изкачване къса въжето при натоварване с 450кг. Мога и още да задълбавам, но няма смисъл. Нека оставя тези терзания на тези, който ме чакат да се спуснат след мен. Те са начинаещи пещерняци и това ще е първата им среща с отвесна пропаст. Знам, че ще направят всичко на което сме ги научили по време на лекциите, също както и онова, което сме премълчали, защото те трябва сами да го открият. Ще си проверят екипировката, ще прехвърлят в главата си всички възможни опасности, за който трябва да са нащрек и когато се спрат на ръба, потта ще избие в миг по ръцете им. После поглед към слънцето, изпълнен с копнеж да го видят отново. Това ще ги заслепи и ще съжалят за миг, понеже очите ще им са нужни особено много в началото на спускането, но всички правят така. Дори и аз когато започвах. Когато тялото е младо душата никак не бърза да го напуска и все го тегли към светлината. Представям си как всички ще замълчат докато първият от тях със ситни стъпки прехвърля ръба – този момент на върховно напрежение, когато разумът не спира да крещи ужасен „Не-е-е-е!” докато тялото със серия от малко движения се отдава на магнетичното привличане на дълбокото. После когато увисне на въжето той ще си поеме дълбоко въздух и ще се усмихне, сякаш да каже – там съм вече! Другите ще му подхвърлят закачки как се клатушка надолу като преял паяк по хлъзгавите отвесни скали, но знаят че и те ще изглеждат по същия начин. Всъщност всички хора в такава ситуация изглеждаме по един и същи начин – уплашени и смешни. Но именно уплахата ни кара да преосмислим отново какво е най-важно в живота, защо той ни е даден и колко е крехък, а това че сме смешни ни помага да не се възгордяваме в този момент на буен приток от велики мисли. То когато си рискуваш живота без особено ясна и важна цел никога не може да изглеждаш героично. Друго е когато спасяваш приятел.
Спускането ми в дълбоката пропаст продължава и постепенно очите ми започват да привикват с тъмнината. Сега вече мога да поразгледам стените и да се порадвам на формите, създавани в продължение на стотици хиляди години от неуморната борба на водата с твърдата скала. Пласт след пласт пред погледа ми се разкрива историята на земята. Пресичам океански дъна, където са се утаявали черупките и скелетите на невиждани обитатели на подводния свят и плътно са се споявали под тежестта на водата докато не се превърнат в бледосив варовик. Слой след слой, епоха след епоха и живот след живот. Какъв невероятен учебник! Колко просто се вижда комбинацията от материя, време и сила! Като си помисля колко време са загубили някои хора да напишат, редактират, отпечатат, назубрят и преподадат всичко онова което сега е пред очите ми! Колко изгубено време и излишни усилия за мен и моите учители! Всъщност истинските ми учители се страхуваха от черната дъска. Малкото им думи понякога бяха груби, пътеките по които ме водеха и багажът на гърба ми почти ме вбесяваха до сълзи, но връщане назад нямаше. Показаха ми тъмните отвори в скалите, научиха ме как да надниквам вътре и да откривам отговорите, които повечето хора ги е страх да потърсят. Но отговорите не бяха там – в дупките имаше само глина, мрак, вода и студ. Леко разочарован в началото, едва по-късно разбрах, че те са вътре в мен, готови и чакащи подходящите момент и място. Затова сега отново се впускам в търсенето им. Спускам се.
Къде? – През себе си.
Защо? – Въпреки себе си.
На къде? – Към себе си естествено.
Скоро ботушите ми докосват камък и аз машинално оставям въжето да се изплъзне през ръката ми, като в същия момент с усмивка посрещам усилието с което бедрата ми посрещат приклякането – дъно! Над мен са само отвесни стени издълбани като с длето от неустоимата сила на древна река. Чувствам се като в храм. Но е различно. Не е човешко творение за възхвала на човешката идея за всевишна сила. Тук самата сила е подготвила място за нас, дребните, крехки и преходни хора. Място за величествено преклонение, което никоя комбинация от знаци или звуци не може да опише. Няма архитект, няма строители, няма религия, ритуали и канони. Само ние и следите от силата. Всъщност и самата сила е тук, в моите ръце – ето вдигам камък и го хвърлям някъде напред в тъмното. Ударът прокънтява гръмко и ехото с грохот се понася навред из мрака. Веднага чувам вик някъде от високо :
– Пау-у-у! Всичко наред ли е?
С усмивка освобождавам въжето от съоръженията и извиквам силно :
– Свободно-о-о-о! Давай надолу!
Скоро всички ще се спуснат по въжето и ще се съберем заедно в красивата зала, осветена от нашите карабидки като ритуално подземие на тайно общество. Само че ние нямаме тайни да крием от никого, а дори напротив. Излизаме от познатия на всички тривиален градски свят и надникваме смело и с откривателски дух в съкровищницата на майката земя. И онова, което изпълва тогава сърцата и душите ни е като светлината, въздуха и водата – дар от природата за всички живи същества. Наричаме го щастие, радост от живота и как ли още не. То е за всички, готови сме да го покажем и разкажем на всички. Без нищо в замяна, защото просто някои неща не се мерят или заменят, а само се преживяват. Единственото с което трябва да се раздели човек тръгнал по този път е онова, което му пречи да прекрачи ръба.
Лъжа е, че като застанеш на ръба изведнъж разбираш всичко, животът ти минава пред очите като на филмова лента и като се върнеш крачка назад вече си човек с повече опит и мъдрост. Всички тези чудеса се случват само когато прекрачиш напред. Всеки пещерняк знае добре това, но не обича да говори за него с хора, които винаги правят крачката назад и после говорят сякаш са направили скок напред. Затова понякога изглеждаме темерути. Това което ни спасява е една крачка, после още една. Винаги е една и съща крачка, но трябва да я направим и тя да е винаги напред, колкото и трудно да е това. И всичко, което тогава виждаме и преживяваме в повечето случаи е неописуемо, защото е много индивидуално. Тръгваме под предлог че се е отворила нова и непозната пещера, че еди къде си имало голяма подземна зала с красиви образувания или река с дълбоки и тихи подземни езера. Уж да тренираме или изпробваме ново съоръжение – няма значение, важни са малките крачки. Въпреки студа, водата, тъмнината, тишината и дебнещата опасност. Прибираме се в уютната паяжина на големия град заедно със спомена за свят където думата „Камък!” изкрещяна за части от секундата значи да свиеш рамене под каската, да хвърлиш и да залепнеш като косъм към стената и в никакъв случай да не поглеждаш нагоре. И всичко това за две секунди защото толкова му трябват на неволно бутнатия камък да прелети десетина метра за да се стовари върху теб и да ти размаже лицето ако просто си вдигнал любопитно глава. А там, в големия град за две секунди често чувам : „В смисъл, искам да кажа, че всъщност погледнато реално, понякога …” – пфу! Предпочитам свистящия камък и предупредителния вик. Така поне се чувствам жив, сърцето ми блъска като лудо, а време за молитви и празнодумство няма. Флирт със смъртта. И като всеки флирт добре е да знаеш къде да спреш, защото ти водиш шеметния танц. Няколко пъти сме танцували толкова близко, че съм усещал фаталната целувка почти неизбежна. Да, нищо не уморява повече от усилието да избегнеш вцепеняващите рефлекси и мисълта, че живота може да си излети в миг. Но ето, щом видя до себе си моите приятели, техните ококорени очи и въодушевени разкази кой какво е преживявал под земята и моето лице се озарява. Онова, което не ни убива ни прави по-силни. И когато излезем навън и притворим насълзени от слънцето очи, ние ще се радваме повече от всякога на светлината и меката земя. Ще побутваме леко с пръст буболечките, които ни закачат докато отморяваме излегнали се в тучните зелени туфи и ще се радваме на живота. Не знам нито защо, нито как става тази магия. Но почивните дни наближават и знам, че с моите приятели отиваме отново в царството на мрака, тишината и студа. На тежкия камък, хладната и твърда скала. В лабиринта от галерии, зали и реки. Ще лазим, плуваме, ще се спускаме, скачаме и ще се катерим. Ще губим пътя и с викове от радост ще го намираме отново. Ще вървим напред със светлина на челата си, със зеници разширени докрай от умора и студ и пулсиращи вени в свитите от усилие мускули. Ще крещим, пеем, ще се смеем и мълчим. И пак ще дишаме учестено стиснали малка скална издатина или ще заспиваме от изтощение прави, подпрени на торбите с тежки, мокри и кални въжета. Защото там, където свършват всички пътеки, оттам започва дългото ни приключение.
Измислено в света на приказките октомври 2006г. Донесено оттам от Боян Шанов по молба на Питър Пан, който не му се връщаше в реалния свят, защото там ще порасне.