На рождения ден на Боби се зароди идеята за нощна Духла във вторник (24 февруари). Първоначалната еуфория успя да завладее достатъчен брой хора, които се чудехме как ще успеем да съберем по колите. Във времето групичката започна да намалява, все пак говорим за 3 дена, а както знаем в пещерните среди това си е цяла вечност. Вярно, някой болен, разболял се чакайки си колата от ремонт, друг семейни работи, трети проблеми в работата и разбирасе, но не на последно място някой просто го боли… сещате се, ама то това наистина. В крайна сметка се оказваме трима. Почваме да търсим четвърти, но не за белот и пак удряме на камък.
Около 20:00 часа се понасяме кротко към с. Боснек. На място сме около 20:50, времето студено и много ветровито. Взимаме ключа от пирона, оставяме бележка кои сме и до къде ще ходим и се запътваме към входа. Предвидливи проверяваме ключовете за Б дали отварят, за да сме сигурни, че ще можем да излезем. Дотук всичко е наред с изключение на вледеняващия вятър. Ето ни и пред входа. Оправяме осветлението и с бодра крачка прескачаме решетката.
Студено е… всичко е замръзнало, има ледени сталактити, сталактони… вярно само между двете решетки, но когато поседиш 20-тина минути в опити да си отключиш пещерата и карбитката ти топи леда, който ти мокри четирибуквието не е приятно. Та след безуспешния опит да си отключим (да се запомни: Да си взема WD-40 следващия път) с Гри преразгледахме вариантите:
а) Еделвайс
б) вход Б
в) друга пещера
г) кръчмата
Имайки предвид, че вече минава 22:00 часа, кръчмата е затворена, а така или иначе сме се изкаляли и намокрили решаваме, че все пак ще влизаме в пещера. След бърз анализ на възможностите и часовете, както и натежаващата женска дума на Хели избрахме вариант “в”- друга пещера. Запътихме се към Академик, някак си така клубно да бъде.
Типично по академишки не преценихме разтоянието между колата и пещерата, та се наложи да се върна за да я взема (тук съдбата се намеси за втори път) и да разлаям отново кучетата, но какво да се прави, съдбЪ.
Влизането беше приятно и спокойто, за има – няма 15 минути бяхме в залата. Там се отдадохме на почивка, медитация и цигари 🙂 Напочивахме се и тръгнахме наобратно. Часът е около 23:30. Изкачваме се по пързалката и помахваме за чао на залата, но пещерата не иска да ни пусне. Качваме се до “Гъбата” или “Китовата уста” в зависимост от това кой е разказвал за образуванието и търсим пътя в ляво. ДА, ама НЕ, там откъдето се качихме на сухо, сега е мокро и се чува вода и решаваме, че нещо сме се объркали. Търсим вариант по блокажа, но както е известно друг няма. В крайна сметка сядаме да изпушим по цигара и да обсъдим вариантите. Установяваме, че всички сме съгласни с маршрута: покрай “гъбата” в ляво и веднага надясно, въпреки че сега там е мокро. Разбира се, оказваме се прави… Гри мина метър и половина и подвикна, че сме натам. Допушваме и тръгваме. След има-няма 20 минути сме навън. Уличното осветление е загаснало, минава полунощ. Пред пещерата е мокро, явно вали. Изтичахме към колата (добре, че я докарах пред пещерата, а не я оставих на другия край на селото) и започнахме да се преобличаме. Не вали, излива се.
Явно е започнало да вали малко след като сме влезли и много бързо се е просмукало през почвата, намокряйки пътя ни и увеличавайки реката, фактори, които ни подведоха по пътя ни на излизане.
В крайна сметка и двамата с Гри стигнахме до извода, че при такъв дъжд по-добре, че не успяхме да влезнем в Духлата.