179 експедиция ‘Оптимистическа’ – 02 – 12.01.2009 г.

Дневник в “реално време”  … за вас списва член-кореспондент: Т.Виналиева 🙂

Участници от българска страна :

Александър Янев – СПК Академик
Татяна Виналиева – СПК Академик
Мартин Тодоров – СПК Академик
Константин Стоилов – СПК Академик
Диана Стефанова – СПК Академик
Таня Кръстева /Пъпешката/ – СПК Академик
Милен Братанов – СПК Академик
Росен Терзиев /Роко/ – ПК Стринава, Дряново
Биляна Василева /Пилето/ – ПКСУ София
Яна Йовева – ПКСУ София
Китен Топалов – ПКСУ София
Божил Игнатов – СК Балкан Адвенчър
С нас пътува и Мартин Трантеев – ПК Спелео+

Състав лагер Оазис:

Александър Янев – СПК Академик
Татяна Виналиева – СПК Академик
Диана Стефанова /Ду/ – СПК Академик
Росен Терзиев /Роко/ – ПК Стринава, Дряново
Божил Игнатов – СК Балкан Адвенчър
Мартин Трантеев – ПК Спелео+
Юлия Ожигина – Юля
Александр Вексельман – Века
Александр Хромченко – Хром
Богдан Маркович – Бодя
Наталия Юдина – Юзя
Мирослава Ванько – Мося
Анастасия Таранова – Настя
Светлана Глушко (Одеса) – Светик
Сергей Глушко (Одеса)
Катарина Лапунова (Полша) – Пума
Кжищов Томашевский (Полша) – Мисяк

02.01.2009 г., петък

Янев е определил среща на пълния български състав в 9.00 часа на пл. Македония. Взимаме Диана от тях и пристигаме навреме за срещата, като в сладкарница Рицка заварваме дошлите съвсем навреме Мартин Тодоров и Мартин Трантеев. Пристига и Божил, придружен от приятелката си – Мира. Малко след това се паркира и колата на Пъпешите – Таня и Камен Кръстеви, които след кратък престой на паркинга се ориентират и идват при нас в сладкарницата. Константин драматично закъснява, след като се е усетил, че си е забравил паспорта в Студентски град и се е наложило да се връща. За закъснението на Китен, Яна и Милен няма обяснение. Но поне сме на топло и пием хубаво кафе. Биляна (Пилето) ще вземем пътьом от Плевен, а Роко (Росен) – от Габрово. В 10.00 часа се събираме всички.

Става точно като в старата академишка песен: “… разбрахме се в 9, събрахме се в 10, тръгнхме в 11 … “.

Разпределяме се по колите – нашият Опел Астра, същият и на Китен и Митцубиши Падзверото на Стоилов. Китен и Коце тръгват за Русе през Плевен – за Пилето, а ние с Мартинчо за Габрово. Пътьом минаваме да съберем осветлението за камерата на Жоро Стайчев и към 11 успяваме да се измъкнем от София.

За нас пътят до Габрово и от там до Русе минава относително спокойно. По време на пътуването Марти се занимава да зарежда акумулаторите за осветлението. По телефона ни звънят да ни питат накъде сме и защо се движим толкова бавно. В следствие аз, като по-нервна и податлива на външни влияния сядам зад волана и бързо-бързо докарвам групата до Русе. Маниерът ми на изпреварване и изобщо на шофиране коства на Александър доста нерви, но той почти до края стоически си мълчи.

Оказва се, че в Русе на джипката на Стоилов трябва да се смени маслото, групата на Китен пазарува и обядва. По някакво невероятно стечение на обстоятелствата, въпреки че Яневата група пристига последна в Русе, същата се куква първа пред Дунав мост в очакване всички да се съберем и голямото пътуване да започне. Чакаме близо час. Първа пристига групата на Китен, която директно минава границата. Ние продължаваме да чакаме Стоилов, който обменя валута. В крайна сметка мъчително се събираме и минаваме моста и границата към 17.30 – 18 часа.

Следва съвместно купуване на румънски винетки, и уж се уговаряме да се движим в група, но … почти цяла Румъния прекосяваме като народна песен – разкъсано и във времето, и в пространството. И пак, уж Китен нетърпеливо хвърчи напред, а джипът стоически .. не – стоиловски се движи със средна скорост от около 60 км/ч някъде след нас … а нашата кола някак си все се оказва първа и в позиция на дълго, студено и неприятно изчакване.

На предпоследното такова се разтъпкваме и все пак се уговаряме, че финалната част от пътя ще опитаме да минем заедно, като за целта си уговаряме среща на паметната бензиностанция в Роман. За неосведомените – мястото е паметно, защото там наблизо умря предишното Мицубиши Паджеро на Стоилов, отново на път за Украйна, и на същата бензиностанция биде зарязано. Само да знаехме какво ни готви съдбата …

Китен полита отново напред, а ние се стараем да се движим със скоростта на джипката, но тя е прекалено ниска дори и за безкрайно точещите се около пътя и преливащи се от едно в друго румънски селца, така че скоро се откъсваме.

Групата на Янев се позиционира на мястото на срещата около 23.30 часа. Убедени сме, че не сме изпреварвали колата на Китен, и тъй като нея я няма, решаваме, че нетърпеливо са продължили към границата. Все пак искаме да изчакаме джипката. След около час започваме сериозно да се притесняваме, пускаме смс-и на Стоилов, но без отговор. Звъним на мобилния му и узнаваме, че съединителят на джипката е умрял на 500 метра преди заветната бензиностанция, а колата на Китен също е там. Връщаме се и започват дейностите по реанимация на Мицубишито. Технически грамотните – Коце, Китен, Алекс и Роко ровичкат над и под Паджерото. Китен и Коце са отишли до бензиностанцията и са купили хидравлична течност, която наливат там, където трябва. В последствие се оказва, че са налели не каквото трябва – слагало се спирачна течност. Опитите с джипката продължават.

Тъй като акумулаторът на опела на Китен е умрял, пътниците в него мръзнат, нашият опел се държи. Периодично нервно се разхождаме напред – назад. В един момент нашият опел се оказва завзет от пътниците на Китен, които не поглеждат с добро око на идеята ми да се сменяме с останалите студуващи. След известно време Китен решава, че все пак е време да запали своя автомобил. Но пътниците му нещо не щат да бутат 🙂 Предлагам му да го дръпна с нашата кола, но останалите се размърдват и решават да бутнат колата, за да се стоплят. Бутат напред, после назад, после пак напред … Сигурно са се стоплили, но колата все не пали. В крайна сметка опел опела дръпва и на мъката се вижда края.

Точно когато съвсем по клошарски се вадят примуси и се правят топли бульони, на Коце и Алекс търпението им се изчерпва и се взема генералното решение, че джипката ще бъде подкарана на трета скорост и така ще бъде изминат пътя до Черновци. А там вече ще видим.

03.01.2009 г., събота

Драмата в Роман трае до около 2.30 – 3.00 часа. Отново се разхвърляме по колите, като в джипката остават трима, за да й е по-леко, в опелите се качват по 5-ма. Коце подкарва джипката на 3-та с безумната скорост от 40 км/ч и повежда колоната. Слава богу, след известно време Янев го сменя на волана – все пак Коце е шофирал до сега без прекъсване, и скоростта на движение се вдига до 50, на моменти дори 60 км/ч. Последните 160 – 170 км до границата са мъчителни. Роко ме сменя на волана на нашия опел и аз буквално припадам в някакъв странен полусън, свита на задната седалка. На Украинската граница сме в 6.30 сутринта. Аз се обаждам на Богдан Маркович (Бодя) в Черновци и му споменавам за повредата на Мищубишито. Уговаряме се, да се чуем след като преминем границата. В 7.30 вече сме на украинска територия. През границата Янев дърпа с опела джипката, а останалите бутаме, защото по леда гумите трудно зацепват. Студено е – минус 8-10 градуса, духа пронизващо.

За около час и половина стигаме Черновци и спираме пред блока на Бодя. Той вече е намерил майстор, който е готов да поеме ремонта на джипката въпреки почивните дни. Това е същия майстор, който отново в почивен ден през май 2008 оправи колата на Симеон. На него всъщност му е писнало от българите с техните счупени коли, но все пак ще помогне. Групово закарваме джипката на ремонт, а оттам двата опела поемат към с. Короливка, където се намира пещерата Оптимистическа. Яневият опел е натоварен и отгоре с багажа от джипката, и за пръв път от много време вози ужасно меко. Не сме спали вече над 24 часа.

Разтоварваме в Короливка около 14 часа. Янев поема обратно към Черновци и се връща с Бодя и екипажа на Паджерото към 17 часа.

В това време българската група за ПБЛ Паук се приготвя за проникване. Това са: Таня, Милен, Мартинчо,Пилето, Яна и Китен. Планира се Стоилов да влезе по-късно с ръководителката на лагер Паук – украинката Татяна. След “кратка” едночасова суматоха тези, които са планирали да влязат в пещерата с раници, биват разубедени от украинците, багажът се преопакова в прониквачки и в 16.30 часа първата част от българите, носейки само лична екипировка, поемат към пещерата.

Докато аз, Божил и Роко чакаме Янев, Коце, Трантеев и Ду да пристигнат с Бодя, огромно количество хора циркулират из къщата, която клуб Циклоп (г. Львов) или ЗУРСГС и Спелео+ съвместно са закупили в Короливка. Млади хора от различни градове и държави – Украйна, Молдова, Полша .. влизат, хапват набързо, екипират се, заминават, други пристигат … След като Янев докарва останалите от групата заедно с цял багажник провизии, всички хапват набързо и започваме да се приготвяме за влизане. Настроението е едновременно приповдигнато, защото най-сетне идва ред на това, за което сме минали 1000 км, а именно влизането в Оптимистическа, но и в същото време умората, недоспиването и неизвестността ме карат да се чувствам извън контекста на ситуацията. Теоретично знам, че сега следва опаковането на над 60 литровата транспортна торба, в която 1/3 е отделена за мой личен багаж, а останалото за продукти за лагера и 7-дневния престой в пещерата. Подготвена съм, че следва не-лек преход на бърз ход до най-далечния подземен лагер. Виждала съм и темпото, с което украинците бягат из пещерата. Но някак си, всичко това като че ли не касае мен. Близо 36-те часа безсъние, емоции и умора изсмукват всяка рационална мисъл от главата ми. Един по един носим прониквачните торби при нашия опел, за да може празните 2/3 да бъдат запълнени с консерви, замразено месо, хляб, майонеза, кетчуп, доматено пюре, хрян, горчица, пастет … Бодя ми подава торбата и ме пита как е на тежест. Аз едвам я вдигам, след това обаче установявам, че изобщо не мога да вдигна тези на Янев и Роко, затова просто кимам – добре е. Мартин Трантеев разумно изчаква с пълненето на провизии в неговия багаж. Той вече някак се дистанцира от нас, дори ни уведомява, че няма да влезе с нас, а ще дойде по-късно … той си е у дома си, да не го мислим.

Запълвам малкото останала свободна част на върха на прониквачката с комресирани дрехи, като оставям по-обемните, за които няма място. Янев слага върху консервите акумулатора за осветлението на камерата, самата камера, резервните батерии и челници … не смея да проверя колко тежка е станала торбата му.

В 19.40 часа сме на входа на Оптимистическа. До пещерата сме се движили през вече тъмната, заснежена гора. След това огромният гипсов кристал, в който ще живеем 7 дена ни поглъща.

В резюме: влизаме в 19.40 ч., до ПБЛ Паук стигаме за 2 часа и 20 минути, правим почивка, и след още около 2 часа и 40 – 50 мин сме в ПБЛ Оазис. Преходът е отнел около 5 часа.

Преходът до ПБЛ Оазис за мен лично е драматичен. Още в началото на проникването на моята транспортна торба се чупят 2 катарами – на презрамката и дръжката. Стоилов, който в крайна сметка влиза с нас до Паук, ги завързва. Транспортната торба на Янев също къса презрамка на половината път до Оазис. Торбите тежат между 35 – 40 кг. Пещерата не е нито широка, нито висока, колкото я помня от разходката ни през май. Тогава носех нормална прониквачка с фотоапарат, вода и шоколади, която изобщо не усетих. Но сега с транспортната торба, която е широка, по-висока от главата ми и като приклекна леко опира в пода, проникването е ужасно. Торбата тежи толкова, че когато легна да пълзя с нея на гръб, после не мога да се изправя. Водачката ни – Мирослава (Мося) и Анастасия (Настя), която върви последна, са чиста проба джобни гаджета. Техните торби, макар и осезаемо по-леки от нашите, са не по-малко обемни, и най-важното – за техните размери са също толкова огромни. Мося и Настя имат едно безусловно предимство – там където ние клякаме, те ходят прави, там, където ние пълзим, те само се навеждат или приклякат. Техните рамена са теснички и с леко завъртане минават от всякъде. Реално погледнато – торбите са по-широки от рамената им. Не знам как тези крехки момичета успяваха да хвърчат из галериите … След няколко дена Настя ми разказа, че само от гледането как се мъчим, на нея и ставало трудно и уморено.

Още едно нещо ни тормози нас, българите,- не носим вода. Първо, защото в торбите няма място, второ, украинците нямат практиката да пият вода, докато ходят или работят в пещерата. След първия час сме изпотили всичката влага в себе си и започваме да страдаме от обезводняване.

Мося доста се изнервя с нас. Тя постоянно ни повтаря, че честите почивки само разстройват ритъма ни на ходене, че мускулите се отпускат и на нас ни става по-трудно да тръгнем отново. Тя, разбира се, е права. Но така тежи, Мосенка 🙂

След като преминаваме през Паук, където останалите българи вече отдавна са легнали сладко да спят, и където оставяме Стоилов, ни настига групата на Мартин Трантеев. Тъй като те очевидно са по-бързи, взимат със себе си двамата най-добре проходими от нашата група – Диана и Божил, и дръпват напред.

Останалите от нашата прониквачна група кретаме след Мося. Мъчи ни безводието. На Алекс торбата вече се е скъсала, което затруднява дяволски носенето и ни бави. На поредната почивка, точно когато от очите ми започват да капят сълзи на безсилие, и аз си мантрувам, че няма да се откажа, ще стана, ще ходя, но дали ще стигна далеко … в критичния момент на крайна умора, поне за мен, ни настигат двама момци. Запомням името на този, който взима моята торба, и чийто коментар за теглото й успокоява съвестта ми. Момчето се казва Сергей. Той вдига моята торба, поглежда ме изумено и казва на Мося и Настя: „Как сте могли да дадете това на жена?!”. В замяна той ми дава своята прониквачка, която е пълна с консумативи за инженерно разширяване на дупки (тоест храна за рибки) и … тоалетна хартия! Аз направо литвам! От тук насетне се залепвам за гърба на Мося и не изоставам на крачка. Единственият ми проблем е, че периодично трябва да събирам изпадащата тоалетна хартия, и когато се усещам как се нервя за това, ме напушва на истеричен смях! Второто момче, което в последствие преценявам, че най-вероятно е бил Хром, взима скъсаната торба на Алекс. Оставя своята, която е доста по-лека. Роко поема леката, Янев взима тежката от Роко и след тази невероятна рокада продължаваме с доста по-бързо темпо.

След малко настигаме Божил и Мартин Трантеев. На Божил му е тежко, защото най-силно от всички страда от дехидратация, а и е само кожа и кости, няма си резерви, от които тялото му да смуче енергия. Мартин му помага, дърпа торбата през тесните места, поема я когато Божил вече няма сили.

На т.н. „Кръгово кръстовище” вече не издържаме. Сергей взе едната от тежките торби и ниостави скъсаната, но е невъзможно тя да бъде носена. Така че я зарязваме, вадим част от консервите от другата и след кратка почивка следва последния напън до лагера.

04.01.2009 г., неделя

В ПБЛ Оазис сме в около един и половина сутринта. Изпразваме едната транспортна торба и Алекс и Мартин Трантеев, взимайки още една, отиват да приберат багажа от „Кръговото кръстовище”. След това хапваме, пием чай и в 3 сутринта лягаме да спим. Събират ни се 45 часа безсъние.

Ставаме от сън в 12 на обед. Спалното ни е веднага след столовата. Представлява окоп, дълбок около 50 см, с широчина около 2,5 метра и дължина, колкото да се съберат десетина спящи. Постлано е с найлон, има и няколко шалтета. Доколкото разбрах, е изкопано от първата група българи, посетили Оазис миналата година, за което горещо благодарим. В нашето спално се настаняват: Светла и Сергей, аз и Янев, Роко, Божил, Диана, Пума и Мисяк (Полша), и Трантеев. Украинците спят по-нататък в друго спално, а Настя и Мося са се скрили някъде в странично спално.

След разбуждането аз лично опознавам лагера в частта, която ми е убягнала при пристигането. По пътя на пристигане в странични галерии са разположени следните “инфраструктурни” съоръжения: в галерия в дясно по пътя – мястото за пълнене на вода; тоалетната е разположена в следваща галерия в ляво и се нарича “Сере-нгети” 🙂 ; след това отново в ляво се намира входът към лагера. Там са “изградени” глинена маса, две “пейки” отстрани на масата, след това е мястото за готвене с газовите котлони, складът за храна, в ляво галерия за спалното на Настя и Мося – зад прекрасна експозиция на гигантски кристали,нашето спално, изходът към спалното на украинците и към останалата част от пещерата. Особеното на всички тези места е едно – пълниш вода, ходиш до тоалетната, ядеш, готвиш и спиш заобиколен от красиви гипсови кристали. Големи, прозрачни, красиви, едновременно крехки и в същото време способни да ти пробият главата. Всички украинци, а и част от техните гости, се движат и работят в пещерата без каски, с шапка или кърпа под челника. За мен това е невъзможно, аз постоянно си блъскам каската и рамената из пещерата. На моменти особено болезнено, когато се опитвам да спазвам тяхното бързо темпо на придвижване из пещерата.

След като закусваме, започваме да чакаме да стане обядът. Помагаме за беленето и нарязването на част от продуктите за изключително вкусното картофено пюре с пилешко и зеленчуци. Пием много малко непреработена пещерна вода, тя се поглъща основно под формата на черен чай или кафе. Докато се готви и се храним, Богдан, Мартин Трантеев и Янев обсъждат предстоящите ни задачи. Въпреки че нашата група и пристигането ни в пещерата не са организирани от Трантеев и дори не знаехме в началото, че той ще бъде част от нашата група, се съобразяваме с неговия опит в Оптимистическа. И не само с опита. От предишни експедиции на други места сме разбрали, че за добро или лошо групата трябва да е единна.

По време на обяда се проведе церемонията по вдигане на знамето на Полша, редом със знамената на другите две държави, чиито представители са работили в ПБЛ Оазис – Украйна и България. Мисяк и Пума “тържествено” изпяват химна на Полша, по-скоро Мисяк тържествено, а Пума пискливо, защото е болна и я боли гърло. Ситуацията е едновременно изпълнена със значимост и с комичност. Заливаме се от чистосърдечен смях, който се превръща в основен елемент от настроението в лагера за следващите 6 дни. Веселието и споделеният смях, приятелството и откритостта стават спойката, която помогна 17 почти непознати индивида да се превърнат за кратко в семейство :).

Преди да потеглим към участъка, Янев, Мартин, Роко и Божил ремонтират счупени ламаринени кофи. Звучи като съвършено обикновена дейност, но в тези условия повечето обикновени дейности придобиват необикновено интересен вид.

Екипираме се и в 18:00 се отправяме към района, в който ще работим. Той се нарича “45 години Циклоп”, а участъкът, където ще копаем – “Уага-Дуга”. Контролното ни време е 24 часа. Към периметъра носим двайсетина кофи, 4 лопати, чук, шило, кози крак и шпакла за почистване на кофите. През половината път до Уага-Дуга се пълзи. През следващите дни ще установим, че пълзенето на пълен с течна храна стомах не е добра идея.

Първия ден и до средата на втория ден копаем малка странична галерия, като удължаваме пещерата с около 7 метра. След като на втория ден умните глави решават, че подходът е безперспективен, започваме да копаем друга галерия, която също води до евентуална връзка с търсения нов участък, но по заобиколен, по-лесен за копане път. В първоначално изкопаната галерия започваме да изхвърляме изнесената от новия участък глина.

Работим на две групи: Мося, Настя, Мартин и Сергей копаят, Роко и Божил изнасят кофите, аз и Алекс изхвърляме глината в депото. Втората група – Катерина, Ду и Светлана разкопават трасето назад, за да се улесни изнасянето на кофите, когато първоначалното депо се запълни. Аз помагам и на Светлана, когато няма подадена кофа от копачите. Към 24 часа тръгваме към лагера. С Мартин правим малко отклонение и той ни води – мен, Янев и Настя, да се насладим и поснимаме с камерата “Полярната звезда” – топка белоснежни фини гипсови кристали.

Връщаме се в лагера към 1:30, ядем макарони с пилешко и зеленчуци, и зелева салата, забавляваме се, и след много смях и много чай лягаме към 4 сутринта да спим.

05.01.2009 г., понеделник

Събуждаме се към 12:40 на обед. Вече усещам, че започваме да губим представа за времето, особено след дългия период на безсъние по време на пътуването. Закусваме хляб с пастет и майонеза, помагаме с рязането на продуктите за обяд. Божил и Роко отиват да се разходят и да приберат от “кръговото” зарязаната празна скъсана прониквачна торба.

Докато чакаме храната се опитвам да закърпя торбата. Успешно, имайки пред вид, че изкара обратния път. Обядваме супа – борщ от зеле, картофи и месо. В 18:30 часа потегляме към периметъра. Докато нашата група – българи, украинци и поляци копаем, Наталия и Юлия картират, а Бодя, Века и Хром разгърмяват блокаж в участък на име “Там-Там”.

Боршът определено се опитва да излезе по пътя към “Уага-Дуга”. Сергей и Божил, като едни от най-дребните, копаят напред, Останалите изнасяме кофи към депото, като след половината работен ден вече закопаваме първоначално откопаната обходна галерия. Разказваме си вицове, пеем песни, от време на време скучаем. Полное ведро – пустое ведро – полное – пустое …ведро – ведро …Тръгваме наобратно към 1, в 1:30 вече сме в лагера. Мартин се отклонява и води Божил, Ду и Роко до Полярната звезда и до хеликтитите. Те се прибират към 2:30.

06.01.2009 г., вторник

Пием чай и чакаме вечерята. Всичко е много относително, разбира се,- закуската е по обедно време, обядът – следобед и някак си се слива със сутрешното чаепитие, вечерята е рано сутрин … Алекс е уморен и си ляга, а аз го събуждам, когато вечерята е готова. Тази вечер ядем ориз с вездесъщите пилешко и зеленчуци. В пъти е по-вкусно от борща! Лягаме си към четири часа сутринта.

Аз и Алекс ставаме в 1:30. Прави ми впечатление, че всеки следващ ден времето за събуждане се отлага напред във времето. Днес дежурни по кухня са Мося, Настя и Хром; до вчера бяха Наталия и Юля. Мося и Настя бяха едни от късно ставащите от сън до сега, може би защото са едни такива дребни и недорасли 🙂 и имат нужда от сън като децата. Днес обаче са много ранобудни. Програмата е традиционна до около 18:40, когато нашата група потегля за периметъра. Днес ще копаем кратко – контролно време 24:00 часа, защото е руската Бъдни вечер, ще се посреща Рождество и ще има празнична вечеря.

Този път копаем на Уага-Дуга. Това е разклонение на галерията, в която копахме до сега. Сергей и Светла отиват да помагат на Наталия и Юля. Мисяк и Пума разкопават подхода към Уага-Дуга, за да може да се пренасят кофите в полу клекнало положение или приведено положение, а не на колена …

След като запълваме малката заличка, която е в близост до мястото за копане, започваме да изнасяме пръстта назад … В 23:00 тръгваме обратно. Преобличаме се, правя нещастен опит да се изкъпя с мокри кърпи .. или „мокрый кирпич”, както ги кръстиха украинците. След това се настаняваме да чакаме купона.

Още на втория ден с Алекс и останалите българи почнахме да правим списък на нещата, които е трябвало да донесем. И да пренесем до лагера въпреки всичко! Ние с Алекс не пием особено много алкохол и затова отсъствието му не ни прави впечатление. Но явно украинците са свикнали, че българските групи носят промишлено количество ракия, затова ние сме ги изненадали. Не носим и традиционните дребни подаръци. Колкото и да се оправдавам пред себе си, че сезонът на празниците, безпаричието, малкото време след нашата Коледа и Нова Година и т.н. не са ни дали възможност да се организираме, усещам, че сме пропуснали нещо важно. Както и да е.

Прибират се и групите на Бодя и Наталия. Вижда се, че са изморени, може би повече от нас. Въпреки това се стараят и от дребните неща да направят весело. Смехът се настанява трайно в столовата. Варенето и изсипването водата на картофите става повод за истерично веселие. Века (Александър) се намесва в групата на дамите, борещи се с огромната тенджера и в крайна сметка изсипва врялата вода върху крака си, самонаранявайки се неприятно.

Сергей извади отнякъде половинка перцовка, която тържествено мина през всеки по два пъти. Божил, който по принцип не пиел, гаврътна яко, предизвиквайки смях и умиление.

Изненадата на вечерта е появата на Наталия и Юлия (и двете настинали) в ефирни тюлени одеяния, под които са чисто голи. Двете диви рецитираха стихче, поднесоха ни 4 бутилки бира и поставиха началото на празненството за Рождество.

Въпреки умората играем на познаване на думи и си лягаме в 5 … сутринта?

07.01.2009 г., сряда

Ставаме в 3 следобед. Време-усещането тотално ми се обърка, но държа поне за себе си да отбелязвам периода на денонощието.

Засядаме на масата. Днес ще се готви суха грахова супа. В последствие – доста кофти се получи.

След „закуската” в лагера се изсипват българите от Паук, заедно с няколко украинци от Одеса, под чиято опека се намират. Разказват за леката анархия в лагера им, за мътната вода, за това как никой не чисти и не мие посудата, която е обща, а не персонална, както при нас. Пъпешката е болна, поради което крива и неразговорлива. Трантеев отива да разведе българите до Снежния човек, Полярната звезда и т.н. Първи се връщат Мартин Тодоров и Пилето, поради което намазват от граховата супа и вече готовия чай. Когато останалите гости се завръщат при нас вече няма с какво да ги нахраним, което ги принуди да си тръгнат към Паук. Остана, разбира се, Стоилов, за когото се чу, че снима някъде назад и дори Трантеев не беше успял да го подкара към лагера. След като българите се изнесоха, решихме да не чакаме Трантеев, който седна да обядва, а се облякохме и тръгнахме към „обекта”. Открихме Коце да се излежава по гръб J Уведомихме го, че в лагера го чакат и отминахме. Към 19:30 се разставихме по периметъра и копането започна. Скоро дойде и Мартин, който влезе при копаещия Божил. Кофите започнаха да идват претъпкани и с ужасяваща скорост. Проблемът всъщност не е в самите кофи, а в това че през по-голямата част от трасето се налага да се ходи приведен, галерията е тесничка, а кристалите са колкото красиви, толкова и остри. За около един час на носещите кофите до депото им се изпомпаха силите. Първо започна да се оплаква Пума, след това Светла, Андрей и Настя. Мартин игнорираше воплите на украински.Чак когато Мартин излезе на края на веригата нещата се нормализираха. За кратко. Оказа се, че излизайки от мястото за копане, Мартин е дал изрично нареждане на Божил да продължава да подава препълнени кофи. Така че се стигна до момента, когато повиших тон и казах на Божил да се съобразява и с останалите. Но вече бяхме с изсмукани сили и работата вървеше без смешки, песни и майтапи. На мен ми се стегна душата, особено след коментара на Трантеев, че е попаднал в „пансион за благородни девици”.Не че спряхме да работим, просто вече не беше весело. Поработихме до 01:30. Около 2 часа бяхме в лагера, където ни чакаха Томчук, трите дечица на Века, съпругата му – Ина, Таня, Александра (Молдова) и още двама украинци – Рыжий и една „паучка”. Дечицата спяха. Всички бяха дошли да ни поздравят с Рождество. Бяха ни донесли кутья, блины (вареники), салата и бира. Децата казаха стихчета и получиха шоколад. Аз подслушах един притеснителен разговор на украински, от който разбрах, че в Паук като че ли голяма част от хаоса и бъркотията ги създават българите. Че не мият, не прибират масата … но иначе копаят добре и са си заслужили името „Веселые каторжники”, защото копаят с песен на уста. Украинката се оплака от един българин, който влизал в кухнята, взимал лъжицата за готвене и ядял директно от тенджерата. Е, иначе бил добър пещерняк, даже бил ходил във Вороня…

Това с разбирането на чужди езици понякога е много неудобно. Така във Франция все подочувах неприятни коментари … Право казват, че подслушвачите никога не чуват хубави неща. Също толкова неприятно ми стана от факта, че Трантеев се скара на Божил, че се е съобразил с мен, а не е спазил директивата за добре натъпканите кофи. От тук насетне аз се превръщам в „персона нон грата” за Трантеев. Ех, живот …

Гостите си тръгнаха, а аз към 4:00 си легнах, Алекс се намести до мен половин час по-късно.

08.01.2009 г., четвъртък

Ставаме в 14.00. Закуска, готвене, белене на картофи … Божил и Александър се разболяват активно, Светла също. Неусетно става 16.00, а ние още сме около масата.

Около 19.30 – 19.45 сме на „обекта”. Преди това обаче се сбогувахме със Светла и Сергей, които поемат към изхода. Сбогуването е топло – станахме си близки за това време.

Днес с нас работи Юля (Ляля). Така екипът се заформя в състав: аз, Александър, Мартин, Роко, Божил, Диана, Мирослава (Мося), Настя и Ляля. Отново удълбочаваме и разширяваме окопите. Откъснаха ни се ръцете да нося кофи в полуприведено положение но въпреки всичко никой не промърква. Някак си, усещам, че и тази еднообразна и наглед безперспективна работа има смисъл. Сещам се за галериите до лагера, които някой беше изкопал за мен …

Работим до около един. В 01.30 сме в лагера, като по пътя на връщане с Александър поснимахме. Направо се хвърляме в чувалите.

В 4 ни събуждат, за да хапнем картофена яхния и след това отново си лягаме.

09.01.2009 г., петък

Събуждаме се в 13.20 часа. Плановете за днес са да се отиде по-рано на обекта, за да поработим пълноценно и да се върнем по-рано, да се наспим и утре навреме да тръгнем към изхода. В 15.30 сме на периметъра. Копаем до към 20.30 и потегляме наобратно. В 21 сме в лагера и почваме да готвим макарони. Утре сутрин Алекс, Божил, Настя и Хром ще тръгнат да излизат рано, за да може Алекс да закара 5-ма души в Черновци и да вземат джипа … ако е готов.

У всички се е настанило усещане за очакване … Няколкото поредни дни, в които тотално забравяш, че външният свят съществува, са спокойни и хармонични. Мислиш единствено за мига. Сега говорим за това, което ни очаква, когато излезем. Правим планове на кого да се обадим, разказваме за децата си, споделяме кой на къде ще пътува и какво го очаква … Настройваме се да бъдем нормални. Защо ли обаче все ми се струва, че съм по-естествена тук, вътре, в кристалната тишина на подземния свят. Леко непознатите хора от различни страни и възрасти са ми станали по-близки от дългогодишните познати в цивилизованата джунгла. Дори различните аромати на телата и еднаквите цветове на дрехите ми се струват вътрешно присъщи. Аз съм у дома си. И все пак ще се наложи да се върна в къщи.

Лягаме си към 00.30.

10.01.2009 г., събота

Събуждам се в 05.15. След 10 минути вече не ме свърта на едно място, така че с Алекс ставаме и оправяме неговия багаж. Той събужда Настя и Мося. Пием чай.

Първата група (в която е Алекс) тръгва в 7.15 ч. В последствие ще разбера, че около 8.00 са били на Паук, а са излезли в 10.15 ч. от пещерата.

Аз оставам да чакам. Събуждат се Ду, Мартин, Пума, Мисяк и Роко. Поляците не издържат на скуката и чакането, и дават началото на голямото чистене. Те мият чинии, ние носим вода, чистим, прибираме. Аз си стягам багажа за 5 мин. Към 10.15 се събуждат Юля и Века. Богдан се весна събуден през столовата още в 6.30, но после пак легна да спи. В 11.10 Юля повежда втората група към изхода – аз, Пума и Мисяк. Следващите – Века, Мартин, Роко и Диана ще тръгнат след 30 мин.

Ние след час и десет минути сме на Паук, а след още точно час и десет минути – навън. Следващата група идва след час и половина, а Бодя и Наталия – час след тях.

Пътят на зад е учудващо … лесен. Като с магия участъците от трасето, през които сме пълзяли, сега са се превърнали в едва ли не просторни булеварди. Много рядко се налага да се промушва човек, да ходи в неудобно положение, транспортната торба минава лесно почти навсякъде. Изпитвам искрена благодарност към веселите български каторжници, които сериозно са се потрудили. Скоростта, с която се придвижваме, се дължи и на факта, че торбите са осезаемо по леки – изнасяме компресиран боклук и празни газови бутилки. И собствените си лични вещи, които са почти незначителни ….

Излизаме в спокойната е снежна гора. Хладно е, приятно и спокойно. Хапещо. Бързаме към къщата и топлината на огъная, и както си мисля – приятелите ни от другия лагер.

Когато отиваме в къщата в Черновци се оказва, че колата на Китен я няма. Петимата – Китен, Яна, Таня, Милен и Пилето без малко директно да си тръгнат за България. Все пак помислили, че през границата може би трябва да минат в същия състав, както на влизане, и че застраховките са в нас, затова спрели в Черновци. След като разбраха от нас, че излизането без нас няма да е проблем, все пак потеглиха за България, без да ги интересува ние как ще се оправяме.

Джипът още не е ремонтиран. В Черновци липсва резервна част точно за този модел и тази година Митсубиши Паджеро, а тъй като парите за частта не са малко от сервиза не посмели да предприемат нещо на своя глава. Запчастта трябва да се поръча от Одеса или България. При всички случаи ще отнеме 2-3 дни, през които Коце ще гостува на Бодя. Диана и Мартин или ще се приберат с влака или ще дочакат джипа и ще се върнат с него.

Всичко това циркулира из ефира, докато се преобличаме и оправяме в къщата в Короливка, където и ще спим тази нощ. Утре ще пътуваме за Черновци. За България ще се прибираме с нашата кола в състав: аз, Янев, Роко, Божил и Мартинчо.

Лягаме си към 23.30 кой където свари – 8 човека в една стая. В 01.30 Бодя и Века ни събуждат, за да ни информират, че има автобус, който в 06.30 тръгва от Короливка за Черновци. До това време двамата бяха ходили да заключват пещерата и бяха погостували и повеселили в другата „спелео” къща. Честно казано, когато отворих очи и видях Бодя надвесен над мен със светнат челник, си помислих, че още сме в пещерата. След това реших, че е изгряло слънцето, но след като „изгря” и челника на Века, се усетих, че си нямаме две слънца. Разбрахме се да станем в 5.45, да натоварим опела с всичкия багаж и колкото хора побере, а останалите да се натоварят на автобуса и да се срещнем в Черновци пред блока на Бодя.

Всичко протича по план.

11.01.2009 г., неделя

В 8.30 сутринта сме в Черновци (с опела) пред нашия любим магазин за всичко. Божил пазари, а ние чакаме да отворят обменното бюро в 9.00 Този път сме скромни в покупките (сещаме се за Пешко и как убеждаваше през май Тошето: „Да кажеш на митничарите, че този стек цигари и тези шишета водка са твои и ти се полагат J”). В 10.00 останалите от групата още не са пристигнали на мястото на срещата. Стоим в колата пред блока на Бодя и чакаме. Пристигат след около 30 мин. След това всичко протича някак си … схематично. Разтоварваме, Бодя и Алекс отиват за книги за Оптимистическа, взимаме си къде топло (с Бодя), къде по-хладно довиждане и в 11.10 отлитаме от Черновци.

След около 10 мин. Алекс го спират за превишена скорост в населено място, но му се разминава, защото е неделя и няма работещи банки където да си внесе глобата.

В 12.33 сме на румънска територия. Пътуваме бавно, мъчително бавно (все пак е ден и ще се види ако профучаваме през румънските навързани село-градове).

В България сме в 21.55 часа.

Зареждаме в Русе и потегляме към Габрово. Там сме около полунощ и Снежана ни нагостява с кафе и свинско с картофи. След около час почивка потегляме отново.

12.01.2009 г., понеделник

В 04.25 сме в София. За около половин час доставяме пътниците по домовете им и в 05.30 вече сме се свряли в спалните чували на пода в стаята на детето.

През целия път на обратно беше студено – от -8 до -16.5 градуса по Целзий, а България ни посрещна със студ и сковани в лед дървета и пътища. София изглежда странно притихнала и бяла. Съвършено странен и непривичен свят, който само след часове ни поглъща неумолимо.