
Ден 1 (21.02.2019г.)
Експедиционното настроение започна към 11ч. когато Анри и Марийче ме събраха с колата на път към сборния ни пункт за тръгване – апартамента на Яна и Китен. Бахме първи, а багажа на Китен беше навсякъде, само не и в раницата му. Сашо Янев и Юлия дойдоха и започнахме да разпределяме сиренето, кашкавалите и сушеното месо по багажите. Идеята ни бе да вземем каквото можем от София и само вода, варива и плодове и зеленчуци да оставим за покупка в Израел, предвид цените там и нашите ограничения с багажа. Бяхме приготвили 2 кантарчета и като рипнах с големия ми сак да се меря се оказа, че двамата сме 86кг. С мойте 55 кила стана ясно, че имам 7 кг да вадя до достигане на безплатния лимит. Сви ми се сърцето – сбогувах се с виното и малко храна, но пък като дойдоха и останлите от групата ме изненадаха с подарък за Рождения ми ден – отвреко-клещо-отварачко подобно инструментче – мултитул! Уверявахе ма да го взема, но ръката ми шепнеше че това е около половин кило и така му се размина експедицията. Юлия извади 12 ябълки, отнякъде се появи бира и цаца и леко започнахме да влизаме в релси. Натъпкахме всичките багажи в Нисана, блокирайки кварталната улица за 2 мин. Това се стори цяла вечност за един нервен и нецензурен шофьор, но някак си не мислеше здравословно или математиката му лисваше да оцени 1:8 шанс за излизане на глава без травми.
Тримата с Анри и Марийче тръгнахме към Терминал 1 за да вземем един банер, който по-късно през седмицата преизпълни рекламната си цел без дори да присъства на място. В 13:30ч. започна чекина за нашия полет, но ние тримата все още бяхме някъде между Терминал 1 и 2, а другите чакаха Китен у Яна. Събрахме се по някое време на летището, Тони даде блиц интервю по телефона и окупирахме 4 гишета с багажа ни. Личните раници станаха общи заради многото килограми, общите ги писахме лични и тъкмо да отдъхнем от бързането и уредбата на летището повика Енчо да се обяснява за един от багажите му, който бил по думите на служителите “с висока плътност”. Да знаете от кой да се учите на компресиране на експедиционен багаж! На скенера даже имало наддаване за едни странни предмети, който ние наричаме анкери. Китен и Тони изтичаха на помощ и след демонстрации и весели обяснения Китен извадил от джоба си свински опашки за да затвори наново торбата с високата плътност. Това се оказало ново притеснение за летищните служители, защото свински опашки не се разрешават в личния багаж. Китен направил по-обстойна инвентаризация на джобовете си и извадил „ново двайсе“ – резец за макетно ножче. Всичко приключи успешно все пак. Разяснихме на Юлия (която е от Украйна) за какво е бил този смут и тя се шокира как така Китен носил опашки от свине в себе си да си похапва навярно! Посмяхме се на ситуацията, а Юлия научи името на още един важен за българина предмет. Бяхме атракция и на паспортния контрол – изпращаха ни като миньорския екип на Брус Уилис от филма Армагедон. Вече бяхме известни, а все още дишахме софийски въздух.
В самолета беше гъсто, пихме вино, гледахме красива гледка – нощен Тел Авив отвисоко. На паспортното бе бавно с десетина души пред нас. След 15мин опашката стана с 3 самолета по-дълга и една французойка блесна с актьорски умения като предреди всички инсценирайки прилошаване в стил от епохата на Луи 14ти. На излизане от летището не ни чакаше никой, затова седнахме ние да чакаме. Първи дойде румънеца Радо с полет от Румъния. Познахме го по раницата с размер на хладилник с фризер, голямата усмивка и желанието му да люби всички дето го забавили да мине по-бързо паспортния контрол. После дойдоха и чешките спелеолози Симбал и Маркета. Тогава чак се появи един малък бус и след сериозно натъпкване с по една раница на колене се понесохме в посока за първа вечеря и преспиване. Телешко на барбекю, хумус, бира, салати и нови приятели с пещерни истории ни карат да си легнем късно, но сити и радостни в една зала за лекции в някакво читалище.
Ден 2
Закусваме каквото не успяхме да изядем на вечеря на една тераса с умряло птиче в ъгъла. Товарим коли и едно ремрке и се запътваме към Арад – последния голям град преди да се вспуснем в пустинята. Купихме карти за телефони, храна, вода и каквото ни трябва до следващото зареждане след 5 дена. Натоварихме петте колички провизии и някакви тухли по незнайна причина и заслизахме към планината Содом (или както я наричат тук и както ще продължа да я пиша – Седом) и Мъртво море. На пътя се редуваха маркери -100м, -200м и без бълбукане стигнахме дъното – брега на морето. Натоварихме една макара от кабели, която после стана маса, и запъплихме по черни прашни пътища към лагера ни за следващите дни.
По пътя Ефи толкова се въодушеви офроудно, че спука гума. С Китен му я сменихме набързо и скоро паркирахме на около 100м над брега на морето, до една талашитена барака 3 на 3 метра и изоставен геоложки сондаж. Опънахме палатки и аз се разщъках за снимки на пустинния пейзаж. По едно време се засякох с група от нашите, която се бе екипирала и тръгнала да спуска пропастта Колонел. Направих им фотосесия и бях свидетел как Китен учудено установява че пропастта не е 18 а 80 метра чист отвес. Заради пренебрежимата грашка в превода беше тръгнал само по коланче и един карабинер, та така си и слезе до долу мно-о-о-ого здраво стиснал въжето от италианския протриващ възел. Дупката била много красива и излизала долу на Мъртво море с една хоризонтална галерия. Яна намерила гекон и докато се прави че го целува за снимката, той казал хоп и той я целунал. Опасности в пещерите, знай има много!
В това време в лагера Анри бере душа с едно възпалено око. Дават му гел в тубичка тревожно приличаща на секундно лепило, но всичко е наред и той се оправя бързо. Вечеряме под прекрасно звездно небе, към 20ч. идава групата от дупката и час по-късно правим разбор.
Ден 3
Ставаме в 7ч. и се редим на опашка пред единствената кафеварка за 2 кафета. Домакините пък пият кафе с кардамон изсипано в тенджера с топла вода. Странно е на вкус. Правим сандвичи и варим 15 яйца в пластмасово шише в тенджера. Търсим да разпънем рекламния банер на един от основните ни спонсори, но уви – никъде из багажите го няма. В следващите дни такова издирване му спретнаха домакините, че със сигурност повече хора научиха за България Еър отколкото ако бяхме просто оставили разпънат банер в пустинята. Тръгваме в 9ч през пустинята, завиваме покрай единственото храстче наблизо, влизаме в каньон от сол и след още един завой покрай единственото цвете в пустиянта слизаме до шосето край брега на Мъртво море. Там е централния вход на пещерата Малхам, който представлява изхода на хоризонтална галерия, събираща два големи канала с над 20 пропастни входа на повърхността около лагера ни. Геологията накратко е следната: планината Седом е голям издигащ се масив от сол, покрит с няколко метрова шапка от пясък и раздробени скали. В източния край, където склоновете слизат към Мъртво море, ерозията отнася повърхностния слой и за весело ромолящите води из деретата по време на единствения дъжд за годината (някой ден през зимата) остават пукнатини в чиста сол. Оттам нататък всичко става много бързо – разширяване на галерии и също така отлагане на солни образувания. В общи линии процеси за няколко хиляди години във варовик тук за 2-3 пороя постигат същите резултати.
Влизаме за опознавателна обиколка, набелязване на местата за картиране и проучване и тестваме адекватността на облеклото ни за тази 25 градусова суха и прашна пещерна система. Минаваме през зали с огромни срутени блокове за таван и стигаме до 5 метров праг с въже, което трябва да катерим на ръце. Енчо, Китен и аз се качваме, а Боаз превежда другите през накакъв дълъг обходен маршрут. Тримата се качваме по още една такава класика с въже на ръце и стигаме до залата с пирамидата – огромна зала изпълнена с прилепи, разперени като жаби и с къси опашки. Връщаме малко и чакаме 30 минути. Никой не идва на мястото за среща. Тръгваме да пресрещнем групата и ги засичаме заедно с други спелеолози, окичени с джаджи като коледни елхи – руският екип в район, дошъл със същата цел като нас – картиране на системата. 40 минути ядем и почиваме и осъзнавам че ходим по 10 мин и правим половинчасови почивки -доста неефективно. Връщаме се назад, два рапела на Дюлфер и излизаме от входа, за да влезем от друго място в другия ръкав – т.нар. Български ръкав, понеже е картиран частично миналата година от друга българска експедиция. Минаваме покрай солно-гипсовите образувания банана и цветето и излизаме по залез.
Очаква ни невероятна гледка към Мъртво море и Йорданския бряг от другата му страна. Прибираме се в лагера при 4ма нови гости в него – пещерняците от Хърватия. Готвим леща, шопска салата, вадим ракия, кашкавал и майсторлъшкото мезе от сушено месо дето Сашо приготвя цял месец предварително. Почти като у дома сме си!

Ден 4
7:00ч. – кафе, хумус, снощна леща и в 9ч тръгваме надолу. Част от домакините ни се залутаха по погрешен път с пълна убеденост в правотата си. С нас са и четеримата хървати, все още ухаещи на чисти дрехи. Влязохме в пещерата и се разделихме на картировачни двойки и тройки. С Анри двамата поехме нови части до отвеса при Блокажната зала, Сашо и Юлия картираха Активния канал, Енчо и Тони бяха в частта Спагетите, а Китен, Яна и Радо (отбор Keep Yourself Positive – KYP) се заеха с блокажното срутище в Южния канал. Китен си причинил падане от 2 метра, трудно се връзвали към стари репери, понеже имало много и било хаос. Ние с Анри картирахме около 100м задънен тесньоч с мноооого гуано на прах, после намерихме връзка с един балкон на един отвес. Балкона завършваше с един кратък, но много завъртян и грапав теснак. Съблякох наколенки, гащеризон, блуза и по ботуши, гащи и лазерна рулетка за 5 мин. преборих тесняка с издишане. От другата страна имаше малка заличка, после галерия и … голямо черно нищо накрая – стоях на балконче на тавана на огромна зала. Върнах се назад и с дива радост отстрелях наколко реперни точки за привързване към антената дотук, прехвърлих данните на таблета на Анри от другата страна на тесняка (дори блутуута едвам минаваше през него) и с трепереща ръка се протегнах да цъкна размери на залата – в общи линии отсечките до отсрещните стени бяха толкова дълги, почти колкото плана на всичко картирано от нас за деня! Цъкнах 5-6 прави по педесетина метра всяка и в еуфорично настроение прегазих тесняка и изтичахме към лагера за вечеря и споделяне на новото откритие. Като наложхме данните на картата на известните галерии се оказа че всъщност сме намерили нова връзка с известна зала, но пък емоцията си струваше. Теди беше спретнала една бака с ориз, царевица и грах. Не бяхме обядвали с Анри и се нахвърлихме геройски. После с ужас установихме, че питейната вода се налива в гюма за миене и сложихме малко ред в това недоразумение. Лягаме доволни към 23ч.
Ден 5
Тук май е мястото за неизбежната фраза – не усетихме как бързо минава времето. Станахме в 7ч. Вече имаме 2 кафеварки, но пак трудно успяваме да досъбудим с тях всички. Правим сандвичи, Китен, Яна и Радо пак отиват на отвеса в блокажният им полигон и намират некартиран канал, Сашо и Юлия пак са на техния канал и го докартират (около 300м +100м връзка с блокажната зала). Енчо и Тони приключват с всички неизвестностти по спагетите и сандвича, но точно накрая намират нови части напред – около 300м за докартиране. Аз и Анри картираме частите около предишната ни картировка, които Матияш от хърватите откри предния ден. Два високи комина и зала, в която живее кърлеж. На връщане оттам откриваме нов комин с хоризонтална галерия на върха. Картираме още стотина метра и на прибиране през блокажната зала мен пак нещо ме дръпна да проверя в една посока, където след вертикален тесняк излязох на паралелно ниво и 2 нови отвеса, които не са картирани. По пътя навън срещаме Сашо и Юлия с успешно завършило картиране на Активния канал и с един съдран гащеризон от теснотията и острите солни кристали.
Излизаме по светло и решаваме да потърсим по-пряк път до лагера. Оказа се че има! И даже е по-лесен. За вечеря Теди е спретнала ориз с патладжан и тиквички, но тенджерта с връх се изпразва за милисекунди и не остава за Тони и Енчо. Заформя се деликатно положение с хараната ни, която всички в лагера смятат за обща и понеже е по-вкусна от хляб и хумус се яде с предимство. Генератора се прецаква, а резервния си прави самоотвод на всеки 10 мин. Йоав и Анри запретват ръкави и се заемат с увещаване на агрегатите с подръчни инструменти и древни любовни заклинания. Заформихме и разговор за храната, чрез който изяснихме кутурни различия в идеята за това как да разпределяме храната. Оказа се че за домакините всичко е храна и докато има изобщо някаква, всичко е ок. Ние пък им обяснихме, че хляб и хумус не като бака леща и както е по план сме си купили само за българската група конкретни провизии, разпределени по дни, порциони и рецепти. Малко се напрегнахме, но в крайна сметка леко смутени се успокоихме всички. Все пак бяхме в пустинята. Настана тишина и заради липсата на ключ за свещ за генератора и така оставаме само с резервния дето скатава.
Ден 6
Стандартен сутрешен график, с разлика че домакините не пипат нашата храна. Сашо, Юлия, Енчо и Тони довършват картировка на Сандвича, група KYP картират нови сто метра в 25 квадратни метра блокаж (от което Радо се впуска в любовни обяснения как за три дена не е мърдал от това пространство). С Анри картираме новооткритите ни таванни части над Блокажната зала и двата отвеса се оказва че пак връщат в залата. Но пък целия ден пак се ровим в прах и гуано. Вечерта домакините правят традиционни питки на обърнат тиган на огън и ориз с леща като за 5-6 порции. Заради прогноза за дъжд през следващите 2 дни окопаваме палатките с отводнителни канали, баражираме и отклоняваме едно дере над тях и се надяваме да ни се размине апокалипсиса. Вечеряме 3 вида салати и супа.
Ден 7
Сутринта правим оптимизация – варим 3л кафе, но се оказва малко. Анри, Китен, Яна и Юлия остават почиващи в лагера. Първите двама се заемат и правят паваж от тухли и плочи пред бараката. Получава се в пъти по-красиво и устойчиво дори от столичен булевард.
Тони, Енчо, домакините и Хърватите се заемат да проверяват и привързват отвеси от повърхността. Аз и Сашо отиваме в нови части след Спагетите, открити от Енчо по-рано. Картираме диаклазен меандър, който връща назад по пътя на основната галерия. Аз правя фотосесия на един карфиол и пуканки от гипс и сол. В края на занятието откривам горен етаж на тези части и нова галерия в посока, в която няма известни разклонения. Пак работа за следващия ден. Вечерта събираме и сглабяме карти, ядем кус-кус без риба тон, с риба тон и дехидратирана супа от ориз. За следващия ден има прогноза дъжд от 10ч до 14ч. Цялата ни палатка е в гаден ситен прах, навят от започващия вятър. Заспивам без да имам сили да си закопчая дори чувала.
Ден 8
Кафето с кардамон започва много да ми харесва. Лек ветрец с малко облаци закусва заедно с нас. Хапвам дехидратирана супа и решавам да почивам днес най-накрая. Всичките тия нови части всеки ден са голяма радост и стимул, но все пак тялото си има граници. С Анри оставаме дежурни, а хърватите отиват да допроверяват отвеси. Тук е момента да споделя, че пускането на отвеси в солен масив не е шега работа. Понеже скалата е изключително крехка и ронлива, не може да се ползват анкери или клинове. Екипирането става след забиване на 3 винкела от по 1,5м всеки в солта на повърхността и оттам с леееко триене през ръба се изсипваме в идеално цилиндричните отвеси, изядени като с длето от водата. Един ден с ужас установихме, че зарязани от миналата година винкели, забодени в земята се огъват и чупят с една ръка – сол, желязо и вода… Група KYP пак са си на 25тте квадратни метра срутище за ужас на Радо. Енчо и Тони са с нас в лагера да сглабят карта на лаптопа, понеже вече имаме около 60 отделни файла с картировки.
След като всички групи тръгват по задачи, идва бурята. В бараката лапопа на Енчо яде пясък, бурята се усилва и ние с Анри през 5 мин се опаковаме като нинджи и излизаме от бараката да проверяваме и оправяме палатките в ураганния вятър. Слагаме камъни, които поривите с лекота местят, пренаковаваме колчета и броим палатките. При едно от излизанията се оказаха с една по-малко. Беше празна, чисто нова и просто изчезна. Извадихме рейките на всички палатки, понеже една вече бе със счупени. Дойде и дъжд, но на фона на това, което се виждаше на хоризонта, на нас ни се размина само с периферията на пустинна буря. Към 15ч времето взе да утихва, с Боаз слязохме да напълним вода в тубите от една фабрика на брега на Мъртво море. Той бил обещал баня на девойките в лагера. На връщане гледаме красива дъга. После ремонтирахме палатките и по тъмно готвим макарони болонезе с току-що донесена кайма.

Ден 9
Раздаваме мартеници. Закусваме 5л. кафе. Енчо и Тони тръгват към най-далечния отвес в северната част на системата. Сашо и Юлия отиват на някаква много далечна пещера, но само с координати и устни напътствия. Или последните са грешни или пещерата е наистина много далече, понеже се върнаха вечерта без да са я намерили. С Анри двамата картираме перспективната галерия в Малхам, но след 20м задъни. В обратна посока обаче паралелно ниво на трети етаж спрямо основната галерия ни позволи да наберем още 70м. картировка, която привързахме към предните открития. Пишем го край на нови части в тия части. Вечерта идват много домакини – започва шабат и го усещаме със стомасите – Уди прави барбекю, има и бира. По груби сметки минаваме вече досегашния световен рекорд за дължина на солна пещера, а Тони и Енчо са успели да свържат Bat cave с Малхам и денивелацията на системата вече е 124м.
Ден 10
Пишем го ден за фото и видео. Радо има задача все пак да направи официалното видео на експедицията и ние позираме на ниво. Сашо и Юлия пак тръгват към далечната пещера с два часа и половина ходене в едната посока. През пустинята. Чехите, Анри, аз и Ефи от домакините отиваме в бодлдър руум (25-те квадратни метра на отбор KYP) като Радо ни води, явно вече прежал се, че само това ще види от няколкокилометровата система. Снимаме се как пускаме отвес, Китен оцелява след 2 павета просвистели край ушите му. Аз и Ефи сме фотографите и падна голям смях, когато Ефи крещи на Маркета 15м по-долу от него на въжето в отвеса: “Open your legs!” Ставаше въпрос естествено за героична фотографска поза за целите на експедицията.
Минахме през залата с пирамидата за фотосесия, после през Сватбата – едно великолепно пиршество за очите от няколко квадратни метра плътно заети с бели, дълги солни образувания. Радо си изпроси пържени картофи и Маркета му обеща. Не знам как си ги представяше в пустинята. А Радо всъщност беше се поразболял – всичко го болеше и кихаше.
С Ефи двамата останахме да поснимаме и излязохме последни сами да се прибираме по тъмно от най-долния вход на системата, нагоре през един каньон към платото и лагера. Анри добре ме беше предупредил да вървя плътно до водачите, че те обикновено си ходят бързо сами и не внимават къде са другите. Само че качването по каньона ме умори, спрях да броя дървените и изсечените стъпала след като стигнах 200 и още не бяхме до средата. Горе едвам си събирах душата, а Ефи заприпка по пътека, докато аз се стараех да го догоня с увещания за по-бавно прибиране. В основата на едно хълмче, той ми каза да го изчакам да провери за посоката и пътя – нямаше пътеки и си карахме на някакъв въображаем азимут към лагера. Чинно спрях и започнах да следя челника му в тъмното как изчезва зад едно хълмче, после второ, и след третото вече стоплих, че нямаме слухова връзка вече и надали ще се върне да ми каже, че е намерил пътя. Събрах сили и на бегом го достигнах – той ме погледна и с една лъчезарна усмиовка ми каза “ Да, това е пътя, ей тука още малко и сме в лагера”. Писах премеждието в графата “култури различия”. Една от групите беше картирала през деня Сис разклонението близо до изхода на системата и вече бяхме сигурни че сме минали 8км. картирани участъци в пещерата! В лагера Уди пак запали барбекюто и със строги заповеди “Eat or I will kill you!” доброто настороение пак се възвърна. Скара майстора дори обеща да готви на сватбата на Тони и Енчо. По едно време Маркета, която бе притихнала в палтката се появи с паничка и сервира на Радо пържени картофи! Той вече се размечта за дабъл чийзбургер и кола. Марта от хърватската група го снабди с прахчета против грип и след тях и един литър чай той вече беше най-щастливия човек в пустинята. В 21ч. вместо разбор на деня Боаз дръпна благодарствено слово, имаше и по 1 студена бира на човек, печено пиле, шишчета и патладжан на пюре. Уточнихме и плановете ни за няколкото дни на българската група след края на експедицията докато дойде време за полета ни обратно. Домакините ни планираха на следващия ден да посетим много красива пропаст и като добавим прекрасната гледка от лагера към Мъртво море и небето обсипано със звезди… легнахме си късно.
Ден 11
Хубавата дупка се оказа че няма да е тази с огромните солни кристали, за които бяхме въздишали по снимка. Натоварихме се 16 души в 3 коли (аз се возих наполовината извън джипа на Ефи, иначе алтернативата бе да съм в скута на Панчо) и след 40 мин кандилкане из пустинята се стоварихме в оснавата на голям каньон. След още толкова време катерене пеша влязохме в пропаст на северния край на планината Седом.
3-4 прагчета класика ни отведоха до 40м отвес. Енчо и Матияш пуснаха 2 системи с по 3 протектора всяка и слязохме в хоризонтален меандър с гипсови бради от по 1м висящи от тавана. След около 70м стигнахме до зала със солено езеро, по периферията на което имаше множество образувания от солни и гипсови кристали с големината на бучки захар. Маркета с невинно движение остана по блузка и черни бикини, извади джапанки от торбата си и зашляпа в езерото. Китен бе най-бърз и съобразителен с фотоапарата си. Това бе и края на пещерата.
Към 15ч излязохме навън и под жаркото пустинно мартенско слънце пресякохме невероятно красивата пустош на северен Седом за да стигнем лагера ни. По едно време се пръснахме като диви кози по хълмовете, но вече имахме усет за посоките и се събрахме от 3 каньона в един без да се зачукаме в непроходими дерета (което е най-голямата опасност в района).
Вечерта Яна черпи с червено Джони в лагера – има Рожден ден! Домакините тайно в бараката спретнаха торта и поднесоха на масата бяла каска, в която бяха смесили бисквити, кондензирано мляко, течен шоколад, ММ бонбони и киткатчета вместо свещи. Великолепен двоен празник – Рожден ден и край на експедицията. Много смях и закачки видя лампата на Уди, закачена на 4 метрова въдица над масата.
Ден 12
Стягаме тягостно багажите. Тамън си мислехме, че нямаме повече работа в района и се окза, че никой не е събрал три въжета по 50м всяко от отвесите в голямата долина. Хърватите казаха, че вече са по джапанки и се изнизаха надолу по мойте “любими” стълби към колите си на шосето на брега. Радо, Тони, Яна и аз се заехме с разекипирането и стъпихме на шосето точно когато и Ефи бе слязъл с колата да ни вземе. Стоварва ни на най-близките хотели на Мъртво море, където ни чакат другите и багажа. Малко плаж, къпане (най-накрая!) като плувки в мега соленото море и даже успях да се избръсна в баните на плажа. Заформя се голяма драма с колите под наем на част от нашата група, която искаше да скита още из дивото на палтки следващите дни. Ние двамата с Анри бяхме решили да се доверим на обществения транспорт и квартите и да разгледаме големите градове, та Ефи ни закара до Йерусалим. С трамвай за 2 спирки намираме резервираната предварително стая, където ни чака една спалня с една завивка, ваза с 5 карамфила и бутилка бяло вино – комплимент от хазяите. Нас главно ни интересуваше банята на този 12ти ден и докато загрее бойлера излязохме да разгледаме близкия пазар. Мушнахме по един дюнер (шуарма, както се казва тук) и след неуписуемото усещане за душ след експедиция в пустинята, решихме че сме твърде гроги за разходки. Отскочих до супера за яйца, боб, бира и тия три неща, но една кисела касиерка отегчена от цялата вселена и всичките обитаеми планети на нея ме метна с 2 млека отгоре в бележката. Май тук правят пари и от нищото.
Ден 13
Теди се присъединява към нас. Анри ни организира уникално оптимизиран тур из Йерусалим и без много зор успяваме да видим почти всичко важно в града. Божи гроб, Гетсиманската градина, пътя на Исус, гроба на Оскар Шиндлер… Обядваме готина шуарма на границата между арабската, мюсюлманската и християнската част на Стария Град. Мястото и историята му ме кара да се чувствам малко тъжно – хората могат да са толкова близо един до друг тук, а са токлова религиозно раздалечени, че войската постоянно е наоколо да пази.
След кратка следобедна почивка и бири за отскок отиваме в BeerBazar на пазара срещу квартирата ни. Всички маси се оказват резервирани и ние се настройваме за купон, кацнали на 3 високи стола на бар до стената. Таванът е висок и от време на време над главата на Анри се отваря една врата от стената и в празното пространство се показват за маневриране кашони, задници и чорлави глави. Дегустирахме по един напръсник бира и направихме своя информиран избор пред сервитьора. Скоро нахлуха и “резерветата” – гладни туристи в разцвета на пенсионната възраст. Ометоха начосите, пиха по 50гр бира и след 40 минути се изнесоха след някаква реч по микрофона.
После дойдоха Нимрод и Сергей – пещерняци познати на Теди и живеещи тук. Преместихме се в съседното и по-уютно заведение със странното име Casino de Paris. Нито беше казино, нито имаше нещо парижко в него, но пък ядохме пица с артишок, рукола и други несъвместими с понятието ми за пица продукти. Скоро от моят гледна точка събеседниците на масата се удвоиха и реших, че е време за оттегляне. Избрах една от двете входни врати и си легнах в двете легла.
Ден 14
На сутринта установих, че бутилката бяло вино беше минала в аеробен режим на съществуване – съквартирантите ми явно бяха уважили комплимента на квартирата. Открихме запаси от кафе за кафемашината в стаята и след по едно двойно двойно се отправихме за шопинг. Спазарихме някак по стар местен обичай бедуински армагани и Анри отново блесна като екскурзовод, но този път в гастрономична светлина и облажихме по 3 бургера в една бургерийница.
Следобеда се редувахме да дремем и да източваме бойлера. Вечерта другите българи от групата и хърватите се събрахме на нашия пазар да пийнем по бира в неПарижкото неКазино. После за разннобразие се преместихме на самия пазар, където всъщност всяка вечер след 20ч сергиийте са трансформират в заведения. И след полунощ не свършва магията! Радо също е тук и е много нервен, та се налага да го усмирим с една шуарма. Забавляваме се с артистичните изпълнения на един половонеопределен пеперуд, който махаше с перелина из целия пазар. Прибрахме се да се постоплим след тия бири навън – все пак температурата беше 8 градуса!
Ден 15
Стягаме се за Тел Авив. Близката кофа за боклук се превърна в последната обител на моятя двумастна палатка, която вече навърши пълнолетие, но за съжаление с последната буря вече набра достатъчно точки за пенсия. Мъкнем експедиционен багаж до трамвая, после до междуградския рейс. Малко спим и след 40мин мъкнем багажа до градския рейс. После мъкнем 7 преки до квартирата, която се оказва, че е анулирала резервацията ни и всъщност няма никой там. След телефонен разговор с Букинга ни предлагат за компенсация по принцип по-скъпо място, но на същата цена като резервираното ни. Мятаме се на такси и се разтоварваме в края на африканския квартал. Хотелът ни е отворил врати само преди 2 месеца – дори столовете още са опаковани с найлон! В стаята има картина зад гардероба, а сейфът е на втория рафт в самия гардероб. С една ръка го преместих на третия, че ми пречеше. После разходка по пазара, брега на морето и основните забележителности. Обядваме по 1кг. шуарма. Изпратихме Теди до гарата и се видяхме с една приятелка на Анри, която отдавна живее в Израел. Приятна вечеря в градинка под небостъргач, разговори за политика, цени, семейство, приключения…
Ден 16
В стаята има еспресо кафе, но няма кафе машина! Приготвих си някаква супа от кафе на електрическата кана и после в микровълновата. Излизаме на разходка и минаваме много бързо през мизерния квартал. Харесваме си и пазарим сувенири от пазара и арт частта му най-вече. На плажа решаваме да му отпуснем края в гръцко капанче с маса на първа линия на плажа. Узо и салатка, после пак и така под веселото слънце и с морския шепот нещата заприличаха като да усетим че сме все пак в отпуск.
Поизгоряхме на следобедния пек, та охладихме с по един сладолед в джелатерия. Около две минути беше необходимо да поддържам интензивна комуникация на английски, за да разбере една баристка, че искам дълго кафе. Разговорът започна с “One long coffee” от моя страна и завърши с “Aha! Long coffee!” от другата, но защо в един момент девойката бе готова да вика Сергей от склада да помага с превод не знам. Планирахме roof-top вечеря, понеже хотелът имаше симпатично покривно пространство с маси, столчета и люлки върху изкуствена трева. Едни азиатци обаче ни баха изпреварили, но дакото приготвим кетъринга в стаята те бяха предали щафетата на немци. Сместихме се, Анри пусна Disturbed на телефона си да послушаме и скоро останахме сами да сезърцаваме луната, захождащите отдалеч самолети и Тел Авив by night. Отвисоко.
Ден 17
Вече се отказвам дори да пробвам да се сдобия с нормално кафе по тия ширини. Отиваме до плажа, където трима парапланеристи тренират да го вдигат от земя. Над тях един техен съмишленик си пърпори в стил Карлсон с перка на гърба и дразни с ниски прелитания и опасни акробатики. Духа много силен вятър и се вмъкваме в малките вътрешни улички. На старата ЖП гара има арт базар/пазар с жонгльор/аниматор за децата. Позяпахме по детски десетина минути и после глада ни заведе на бургери с голяма бира (250мл). Заведението бе от веригата “Сусу и синове” и като се сетих, че и в Йерусалим имаше такива, явно Сусу има много синове, ама на външен вид изобщо не си приличаха момчетата зад тезгяха. Отбихме се пак за сладолед, но пихме само кафе. Вечеряхме пак rooftop вечеря и стегнахме багажи за голямото завръщане от голямата експедиция.
Ден 18
Таксипортирахме се с Анри до летището за ранния ни полет. Дойдоха и другите българи от групата ни след къмпинги, екскурзии, минерални бани и връщане на колите под наем. Занизахме се през летищните проверки и след няколко тона керосин изгорен над красивите гръцки острови терминирахме нашето пътуване на Терминал 1. Отдалеч забелязахме табелките с имената си и чаровния екип по посрещането. Повече от една година след това, продължаваме да си спомняме с усмивка за всички тези невероятни дни сред пустиня, солна пещера, световен рекорд, нови приятелства и древна история.
