VITRIOL 2

Лошото на влака в 6:15 за Перник е неговия брат-близнак в 6:05. Двамата тихо дремят в коловозите си, с една и съща цел, едни и същи табелки, но с различни маршрути. И ние, петнадесетина пещерняци, дремехме и когато нашите задници се разклатиха преди тези на съседите през перон осъзнахме множество неприятни факти в следната последователност – тръгнахме първи, значи сме в грешния влак, влакът върви, значи слизане няма, изпускаме рейса, значи ще ходим на стоп, зима е, значи ще е отвратително, влакът вози час и половина, значи толкова време ще ни е много, ама много яд. Дундуркане цяла вечност през Волуяк, вял опит за доспиване… Ама къде ти да спиш като денят ти тръгва изключително криво.

Слязохме на гара Перник. Нормалните хора се здрависваха с посрещачите си, взимаха си таксита или градски транспорт, а ние, ненормалните, се отправихме към околовръстното шосе за да си хванем стоп на няколко групи. Духаше студен вятър, който набиваше ситни снежинки във всеки процеп между дрехите. След десетина минути безрезултатно махане с палци, реших че не изглеждам достатъчно красноречив, удобно загърнат в дебело непалско пончо. Съблякох го и останах по пуловер, който добре хващаше снежинките. Скрих и шапката и ръкавиците в раницата си и с естествено измъчена физиономия пак вдигнах палец. Тази тактика се увенча бързо с успех и един състрадателен чичко ни качи до разклона за село Боснек. Скоро след като слязохме още една кола разтовари част от групата, а останалите се оказа че са хванали голяма риба – бяха стопирали междуградски рейс! Събрахме се и изминахме оставащите 3км в много добро настроение. Пък и слънцето приятно ни изненада. По-голямата част от групата ни бе начинаещи пещерняци и за първи път им се случваше нещо толкова щуро, а денят тепърва започваше.

Напъхахме се в пещерата Духлата и заскитахме из прекрасните подземни лабиринти. По пътя на няколко места се ориентирах не по характерни особености на галериите или залите, а по случки, които бях преживявал там. Замислих се, че докато повечето хора от групата се радваха на образувания, технични пасажи и особености на скалата, то аз преживявах наново всичките си предишни влизания тук. Пещерата за мен бе много повече от всичко, което се виждаше. Едва ли не всеки камък имаше история, място и време в живота ми. Седейки кротко на Рибката с шоколад в ръка, в момента в който вдигнах глава и видях комина, който води към Нови части сърцето ми се сви. Тук за първи път ми се случи да се борим за живота на човек под земята. Беше едно лошо преценено пътешествие, което трая 9 часа под земята. Един участник от групата ни беше доста уморен когато се наложи да се спусне през този вертикален и пасаж. Не прецени от къде точно да мине и в един момент с изпъшкване си заклещи гръдния кош. Гърбът му бе опрян в равна стена, но откъм гърдите, едно скално ребро му бе притиснало слънчевия сплит. Гледката на два крака, потръпващи конвулсивно във въздуха, на метър от земята, глава изметната назад и бели очи не се забравя лесно. Двама души незабавно го хванахме за краката и с мъка го повдигнахме, за да го освободим от смъртоносната хватка. Едвам се съвзе след половин час затопляне, щипане, говорене, плесници не помня вече какво още. Излязохме физически и психологически скапани. Зарекох се да не позволя друг път да се случват такива инциденти когато съм под земята.

По тази причина на това ходене на Духлата с начинаещи, внимавах всеки един от тях в какво състояние е в момента. Дали от страх, студ, отегчение, умора, апатия или превъзбуда грешната стъпка е грешна и никой не знае къде може да отведе. Чувствах се като на игра с пумпали, където всеки се върти по различен начин, завъртян е по различно време и целта е никой да не спира. Един изглежда омърлушен и залита – хайде да го избъзикам, да живне малко. Девойка с тънки дрехи потраква със зъбки – опа! Като мине през индивидуален и малко по-труден маршрут ще се сгрее. Е, за сметка на някоя друга калория, скрита из тялото, ама те девойките и не без това все се оплакват, че са им в повече. Като стане вече много на зор на всички спираме за почивка. А как обичам почивките под земята! Особено когато може да се усамотя.

Достигнах до една проста житейска истина – когато не виждам, не чувам и не усещам нищо, тогава се чувствам част от вселената и безкрайността. Не, не става въпрос за сънуването, въпреки че и в него има подобен философски заряд. Ей ме на, седя си спокойно на каската, загасил съм си осветлението, сам съм и не ми е нито топло, нито студено. Готино нещо е пълният мрак. Може с часове да се забавляваш, чудейки се дали очите са ти отворени или не.  Мигането не променя никак черното пространство, само някакви лицеви мускулчета трепкат безполезно. И ушите бездействат. Едвам доловимо пищене подсказва, че системата работи, ама на абсолютно празен ход. Какво остана от мен – четирите ми крайника, които ако държа по-дълго време неподвижни, накрая изобщо не мога да кажа къде се намират в момента. Пълна лудница! Седи един мозък без очи, без уши, без ръце, без крака и какво прави – нищо! Не размишлява над видяното, не осмисля нещо дочуто, не анализира нищо до което се докосва, понеже просто няма такива неща. Може би до същото състояние са стига и чрез медитация, но се съмнявам, че в една зала пълна с дълбоко дишащи послушници и мигащи луминесцентни лампи това се постига лесно и бързо.

А най-шантаво е да спиш в пещера. Как човек разбира че се е събудил – отваря очи и вижда светлина. Я сега си представете, че се опитвате да отворите очи, но нищо не се променя?  Ужас! Не, не може да си го представите, това трябва да се изживее. Интересното е че под земята зрението не сетивото, което ви буди наистина. Нужно е да напипате нещо материално, да чуете някакъв звук от търкане на материя или мозъка да започне да генерира реални мисли, а не да ви прожектира някоя космическа фантастика. Хубаво и полезно преживяване е, най-малкото защото доста ангажира интелекта – какви ли не са първите мисли в така започващия ден.  А дали е ден, това знае само часовникът.

Поглеждайки часовника беше време да излизаме от Духлата за да си хванем поне на връщане нормален транспорт. Пътя назад минаваше през Прашни зали. Тук пак си спомних за една случка – 5 млади ентусиасти излизахме с 2 мъждукащи фенера и аз водих. Като стигнах една от залите изведнъж се изпуснах да кажа мисълта си на глас : „Ами… оттук вече не помня пътя”. За пет секунди всички се пръснаха напосоки да търсят характерни ориентири и да си спомнят от къде сме минали на отиване. Естествено после се събирахме половин час – кой назад, кой напред, кой без светлина. Не се чувахме, крещяхме с нотка истерия в гласовете… голяма паника си спретнахме с неорганизираните си действия. Но поне след този случай знам пътя много добре. Добре е да се учим от грешките, но пък с носталгия се сещам за времето, когато те изобилстваха и имаше какво да си разправяме. Гадно е, когато установиш, че повечето лудории не са с дата вчера, а няколко години назад. И това става за съжаление неволно.

Неволно и този ден свърши. Прибрахме се в София с рейс и правилен влак. Един от начинаещите пещерняци не се появи повече на практиките, които организирахме нататък. Не искам да оспорвам правото на родителите да пазят лудите глави на децата си, но пък друго си е да има с какво да се похвалиш че си се преборил. Някои ситуации трябва да се избягват, срещу други трябва да застанем и да се борим, а как да ги различим… аз още се колебая за моите ситуации, пък какво остава за тези, в които попадат други. Едно е да помагаш, съвсем различно е да се налагаш. Авторитетът е враг на свободата и най-трудното е да го откажеш, когато ти го подаряват. Защото блести. Но заслепява. И след това е много, ама много тъмно. Като в пещера – там, където често ходим. На воля, на свобода, за каляване на волята и в търсене на свободата.

Спомени от деклариран географски регион. Реколта 2001г.

Б. Шанов